Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (124)

16

Как изобщо е възможно това: интелектуалци с леви убеждения (защото тъкмо от тях беше лекарят с рижия мустак) да организират въодушевено поход срещу интересите на една комунистическа страна при положение, че до този момент комунизмът винаги е бил смятан за нещо иманентно свързано с левицата?

Откакто престъпленията на страната, наречена Съветски съюз, станаха прекалено скандални, симпатизантът на левицата можеше да избира между две възможности: или да плюе на досегашния си живот и да престане да марширува, или (с по-големи или с по-малки съмнения и задръжки) да причисли Съветския съюз към пречките по пътя на Великия Поход и да продължи да марширува.

Мисля, вече казах, че това, което прави левицата левица, е кичът на Великия Поход. Идентичността на кича не идва от политическата стратегия, а от образите, метафорите, речника. Тогава значи е възможно да надмогнеш навика си и да тръгнеш на поход срещу интересите на една комунистическа страна. Но не е възможно да подмениш една дума с други думи. Можеш да се заканваш с юмрук на виетнамската армия. Но не можеш да крещиш към нея „Позор за комунизма!“. Защото „Позор за комунизма!“ е лозунг на враговете на Великия Поход, а пък този, който не иска да изгуби собственото си лице, трябва последователно да отстоява своя собствен кич в най-чистия му вид.

Казвам всичко това само за да хвърля светлина върху недоразумението между френския лекар и американската актриса, която в своята егоцентричност сметна, че е станала жертва на завист или женомразство. Докато в действителност французинът беше проявил тънък естетически усет: думи като „президентът Картър“, „нашите традиционни ценности“, „варварството на комунизма“ бяха заети от речника на американския кич и нямаха абсолютно нищо общо с кича на Великия Поход.