Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (120)

12

Сабина стоеше пред статива, на който бе прикрепено започнато платно. В едно кресло зад гърба й седеше възрастен мъж и следеше с очи всяко движение на нейната четка.

По едно време той си погледна часовника.

— Струва ми се, че вече трябва да тръгваме — каза.

Сабина остави настрани палитрата и отиде в банята да се измие. Старецът стана и се приведе да вземе подпряния на масата бастун. От ателието се излизаше направо на поляната. Здрачаваше се. На двайсетина метра от вратата се издигаше бяла дървена къща. Два прозореца на приземния й етаж светеха. Тези два прозореца, светещи в гаснещия ден, умиляваха Сабина.

През целия си живот бе твърдяла, че нейният враг е кичът. Но нима не го носеше у себе си? Нейният кич беше представата за дома мирен, сладък, хармоничен, стопанисван от добрата майчица и умния татко. Тази представа се бе загнездила у Сабина след смъртта на родителите й. Колкото повече се отдалечаваше животът й от този сладостен идеал, толкова повече се поддаваше тя на неговото очарование и на няколко пъти се беше просълзявала, докато гледаше по телевизията сантиментален филм, в който неблагодарната дъщеря прегръща изоставения си баща, а в гаснещия ден припламват прозорците на щастливия дом.

Бяха се запознали със стареца в Ню Йорк. Той беше богат и обичаше живописта. Живееше със също тъй старата си жена в една селска къща. Срещу къщата имаше някогашна конюшня. Възрастният мъж я превърна в ателие за Сабина, покани я там да рисува и по цели дни следеше с очи движенията на четката й.

Сега тримата вечеряха заедно. Старицата се обръщаше към Сабина с „дъще“, но съдейки по всичко, беше тъкмо обратното: Сабина беше нещо като майка на тези две деца, които я обожаваха, възхищаваха й се и бяха готови да й се подчиняват, стига тя да пожелаеше да им заповядва.

Нима на прага на старостта бе намерила родителите си, от чиято опека се бе изтръгнала като момиче? Или най-после бе намерила децата, които никога не бе имала?

Знаеше добре, че това е илюзия. Че пребиваването й у старците не е нищо друго, освен кратка почивка. Възрастният господин беше сериозно болен, а жена му след неговата смърт щеше да замине при сина си в Канада. Сабининият път на измени щеше да продължи и сред непосилната лекота на битието от време на време щеше да отеква, бликнала от дъното на душата й, смешната сантиментална песничка за два светещи прозореца, зад които живее едно щастливо семейство.

Тази песен я умилява, но Сабина не взима умилението си на сериозно. Тя знае прекалено добре, че песента е една красива лъжа. В мига, когато кичът бива разпознат като лъжа, той прескача в контекста на не-кича. По този начин изгубва авторитарната си власт и е умилителен като всяка друга човешка слабост. Защото никой от нас не е свръхчовек, та да избегне изцяло кича. Колкото и да го презираме, кичът е част от човешката орисия.