Милан Кундера
Непосилната лекота на битието (104)

19

За петте години, изминали, откакто руските войски бяха нахлули в родината на Томаш, Прага се беше изменила много. Томаш срещаше по улиците съвсем различни хора. Половината от познатите му бяха емигрирали, а от останалата половина половината бяха измрели. Този факт няма да бъде отбелязан от нито един историк: годините след инвазията бяха време на погребения; хората умираха много по-често отпреди. При това нямам предвид само случаите (по-скоро изключения), когато те биваха тормозени до смърт като Ян Прохазка. Две седмици след като радиото излъчи във всекидневни предавания частните му разговори, той влезе в болница. Ракът, който по всяка вероятност отдавна беше дремел в тялото му, разцъфна ненадейно като роза. На операцията присъстваха представители на полицията, която, щом разбра, че писателят е обречен, престана да се интересува от него и го остави да умре в ръцете на жена си. Но умираха и хора, които никой не беше преследвал в буквалния смисъл. Завладялата страната безнадеждност проникваше през душите в телата и ги мачкаше. Някои бягаха презглава от благоволението на режима, който се стремеше да ги обсипе с почести и по този начин да ги принуди да се показват публично редом с новите господари на страната. Така, бягайки от любовта на партията, почина поетът Франтишек Хрубин. Министърът на културата, от когото той отчаяно се криеше, го настигна чак при ковчега. Произнесе над тленните останки на поета слово за любовта му към Съветския съюз. Навярно с това безочие искаше да го съживи. Но светът беше толкова отблъскващ, че на никого не му се искаше да възкръсва.

Един ден Томаш отиде на погребението на виден учен биолог, изгонен от университета и от Академията на науките. Властите бяха забранили в некролозите да се споменава часът на погребението, за да не се превърне то в демонстрация, и едва в последния момент опечалените научиха, че ритуалът ще бъде в шест и половина сутринта.

Когато влезе в ритуалната зала, Томаш отначало не разбра какво става: залата беше осветена ярко като павилион на киностудия. Той се огледа смаян и забеляза, че на три места са монтирани камери. Не, това не беше телевизия, беше полиция, която заснемаше погребението, за да може впоследствие да проучи кой е присъствал на него. Един стар колега на починалия учен, все още член на Академията на науките, прояви достатъчно смелост да говори над ковчега. Не беше предполагал, че този ден ще стане киноартист.

След края на ритуала, когато всички вече се бяха ръкували със семейството на покойния, Томаш видя в ъгъла на залата групичка мъже и сред тях — високия прегърбен редактор. Отново изпита съжаление, че не е близък с тези хора, които от нищо не се боят и сигурно ги свързва голямо приятелство. Той пристъпи към редактора, усмихна му се и понечи да се здрависа с него, но прегърбеният човек му каза:

— Внимавайте, докторе, по-добре стойте настрана.

Фразата беше особена. Томаш можеше да я разтълкува като искрено предупреждение от приятел („Внимавайте, снимат ни, разговорът с нас ще ви струва един разпит допълнително!“), но не беше изключено да е казана с ирония („Щом не събрахте достатъчно смелост да подпишете петицията, поне бъдете последователен и не се срещайте с нас!“). Независимо кое тълкуване беше вярното, Томаш послуша редактора и се отдалечи. Сякаш виждаше красивата непозната да се качва в спалния вагон на трансконтиненталния експрес и в мига, когато решава да й каже колко й се възхищава, тя слага пръст на устните си и не му позволява да продума.