Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Heinrich von Ofterdingen, 1799–1800 (Обществено достояние)
- Превод отнемски
- Любомир Илиев, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- stomart(2011)
Издание:
Новалис
Хайнрих фон Офтердинген
„Народна култура“, София 1983
Heinrich von Ofterdingen
Aufbau Verlag Berlin u. Weimar — 1979
Немска
Първо издание
Литературна група ХЛ 04 9536472211/5544-10-83
Редактор: Недялка Попова
Художник: Светлана Йосифова
Художник-редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Иван Скорик
Коректор: Магдалена Костадинова
Дадена за набор август 1983 г.
Подписана за печат ноември 1983 г.
Излязла от печат декември 1983 г.
Формат 84×108/32
Печатни коли 11,50.
Издателски коли 9,66.
УИК 10,09
Цена 1,84 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ №4
ДП „Димитър Найденов“ — Велико Търново
История
- —Добавяне
Глава седма
Клингзор, който стоеше до леглото, му пожела добро утро. Хайнрих тозчас пропъди дрямката и с радост прегърна поета.
— О, тази прегръдка е предназначена за друг! — обади се Шванинг, а Хайнрих се усмихна и скри своята руменина в лицето на майка си.
— Не бихте ли желали да закусите с мен на един хълм извън града? — попита Клингзор. — Прекрасната утрин ще ви освежи. Хайде, обличайте се. Матилде вече ни чака.
Изпълнен с безкрайна радост, Хайнрих благодари за така желаната покана. Приготви се само за миг и с голяма пламенност целуна ръка на Клингзор.
Отидоха при Матилде, която изглеждаше неизказано прелестна в обикновената си утринна рокля и приветливо ги поздрави. Беше сложила закуската в една кошничка, в чиято дръжка бе прокарала едната си ръка, а другата непринудено подаде на Хайнрих. Клингзор ги последва и те поеха през града, който вече бе твърде оживен, към едно малко възвишение край реката, където под няколко стройни дървета се откриваше ширна гледка.
— Колко често — възкликна Хайнрих — съм се любувал на пъстрата природа, на мирното съседство на нейното многолико своеобразие! Ала никога не ме е изпълвала такава съзидателна и чиста ведрина, както днес. Онези далнини са ми близки, а богатата местност възприемам като своя вътрешна фантазия. Колко променлива е природата, макар повърхността й да изглежда неизменна! Колко по-различна е тя, когато редом с нас е някой ангел, някой могъщ дух и когато някой страдалец се вайка или селянин ни разказва, че времето е неблагоприятно за него и за посева му са необходими мрачни, дъждовни дни. На вас, скъпи ми учителю, дължа това удоволствие; да, именно удоволствие, защото няма друга дума, която да изрази по-вярно състоянието на моето сърце. Радостта, насладата и възторгът са само отделни съставки на удоволствието, което ги свързва за по-висш живот.
Притисна ръката на Матилде до гърдите си и потопи пламенния си поглед в нейните кротки, благосклонни очи.
— Природата — продума Клингзор — е за душевността ни същото, каквото е едно тяло за светлината. То я възпира; пречупва я в най-причудливи цветове; запалва на повърхността си или в своята вътрешност светлина, която, ако е равна на мрака му, го прави ясно и прозирно, а ако преобладава, излиза извън него, за да освети и други тела. Ала водата, огънят и въздухът могат да накарат и най-тъмното тяло да светне и да заблести.
— Разбирам ви, скъпи ми учителю. За нашата душевност хората са кристали. Те са проницаемата природа. Скъпа Матилде, бих искал да ви наричам скъпоценен сапфир! Вие сте ясна и прозрачна като самото небе, разливате такава мека светлина! Но кажете ми, скъпи учителю, дали съм прав: струва ми се, че тъкмо когато човек се намира в най-съкровена близост с природата, той най-малко може и иска да говори за нея.
— Зависи — каза Клингзор, — по един начин гледаме на природата, когато се отнася до нашата наслада и душевност, а по съвсем друг, когато става дума за нея във връзка с разума, с направляващите възможности на мирските ни сили. Едното не бива да се забравя за сметка на другото. Мнозина познават само едната страна, а подценяват другата. Но двете могат да бъдат обединени и тогава човек ще се чувства най-добре. Жалко, че са толкова малко онези, които се стремят да се движат волно и умело вътре в себе си и чрез подобаващо отграничаване да си осигурят най-целесъобразно и естествено приложение на своите душевни сили. Обикновено едното пречи на другото и по този начин постепенно възниква безпомощна леност, та когато такива люде рекат да се изправят с общи сили, се стига до невъобразимо объркване и раздори, всичко се сгромолясва в безпорядък. Не мога да намеря достатъчно похвални думи за бистрия ви разум, за вашето желание да подкрепите с прилежание и труд естествения си стремеж да знаете как възниква всяко нещо и как то е свързано с останалите по законите на последователността. От нищо друго поетът не изпитва такава потребност, както от прозрение за природата на всяка дейност, от опознаване на средствата за постигане на всяка цел и от присъствие на духа, за да избере най-подходящото време, най-подходящите условия. Въодушевлението, лишено от разум, е ненужно и опасно; поетът не ще успее да извърши кой знае какво чудо, ако сам се удивлява на чудесата.
— Но нима поетът не трябва задължително да е обладан от гореща вяра в способността на човека да направлява съдбата?
— Разбира се, че трябва, защото, ако се замисли по-дълбоко, той и не би могъл да си представи съдбата по друг начин; но колко далеч е неговата ведра увереност от боязливото неведение, от слепия ужас на суеверието! Тъй че и трезвата, живителна топлина на поетовата душа е точно противоположна на зашеметяващата жар в болнавото сърце. Тази жар е нищожна, опияняваща и бързопреходна; онази топлина обаче строго разграничава отделните образи, отразява се благоприятно върху зараждането на всякакви отношения и е вечна благодарение на самата себе си. Младият поет не може да бъде нито трезв, нито достатъчно разсъдлив. За истинския, мелодичен говор са нужни всеобхватни, внимателни и спокойни сетива. Когато в гръдта вилнеят страшни бури, а вниманието се разпада в трептяща безсмисленост, не се получава нищо друго освен объркано бръщолевене. Искам още веднъж да повторя, че истинската душевност е като светлината, тя е спокойна и чувствителна, гъвкава и всепроникваща, могъща и незабележимо действена също като светлината — този скъпоценен елемент, който се разпределя върху всички предмети с прецизна отмереност и ги кара да сияят в очарователна разноликост. Поетът е като чистата стомана — той има чувствителността на стъклената нишка и твърдината на несломимия кремък.
— Случвало ми се е — рече Хайнрих — в миговете на най-съкровен духовен живот да не съм така жизнерадостен, както в друго време, когато съм бродил на воля и с радост съм вършил какви ли не работи. В такива случаи бивах проникнат от някакъв извънмерно могъщ дух и получавах правото да използвам всичките си сетива така, както намеря за добре, да обръщам всяка мисъл и също като предмет да я разглеждам от всички страни. Наблюдавах с безмълвно съучастие работата на баща си и се радвах, когато можех да му помогна и сам да измайсторя нещо. Сръчността е особено привлекателна и когато човек съзнава това, тя наистина може да създаде по-дълготрайна и по-ведра наслада, отколкото онова пищно чувство за непонятно, разточително великолепие.
— Не мислете, че коря такова чувство — каза Клингзор, — ала все пак то трябва да идва от само себе си, а не да бъде търсено. Рядката му поява е благотворна; ако обаче е по-честа, тя има изнуряващо и отслабващо въздействие. Човек трудно може да се откъсне достатъчно бързо от сладостната омая, която то оставя подир себе си, и да се върне към постоянните си усилни занимания. Това чувство напомня прелестните утринни сънища, из чийто приспивен въртоп можем да се изтръгнем единствено със сила, ако не искаме да изпаднем във все по-потискаща умора и да влачим после целия си ден в болезнено изтощение.
Към поезията трябва да се отнасяме като към сериозно изкуство — продължи Клингзор. — Гледаме ли на нея само като на удоволствие, тя престава да бъде поезия. Поетът не бива да се шляе бездейно и по цял ден да ходи на лов за образи и чувства. Подобен път е напълно погрешен. Чиста и открита душа, повратливост в разсъжденията и наблюденията, умение да вложиш и запазиш всичките си способности в една взаимообразно съживяваща дейност — ето изискванията на нашето изкуство. Ако оставите на мен, не ще мине нито ден, без да обогатите с нещо познанията си и да се сдобиете с някои полезни прозрения. Градът е пълен с всякакви творци. Тук има неколцина държавници с богат опит, неколцина образовани търговци. Без особени трудности човек може да опознае всички съсловия, всички занаяти, всички отношения и изисквания на човешкото общество. С радост бих ви посветил в особеностите на поетовия занаят, бих разчел с вас някои твърде любопитни писания. А защо да не вземате уроците си заедно с Матилде, която пък ще ви научи да свирите на китара? Всяко занимание ще бъде и подготовка за следващите, а ако правилно сте разпределили деня си, вечерните разговори и веселия заедно с другите хора и красивата околност с изумителни наслади ще ви даряват с все нови и нови изненади.
— Колко прекрасен е животът, който ми разкривате, скъпи ми учителю! Едва от вашите напътствия ще узная колко благородна е грейналата пред мен цел, ще видя и пътя, по който ще стигна до нея благодарение на вашия съвет.
Клингзор го прегърна с обич. Матилде донесе закуската, а Хайнрих я попита с нежен глас дали не би се съгласила той да стане спътник в обучението й и неин ученик.
— Ваш ученик ще бъда завинаги… — промълви той, когато Клингзор се бе извърнал встрани. Тя неусетно се приведе към него, Хайнрих я прегърна и целуна меките й устни. Девойката се изчерви, отдръпна се кротко от него, ала му подаде с детинска прелест розата, която носеше на гърдите си. После затършува из кошничката си. Хайнрих я погледна с ням възторг, целуна розата, забоде я на гърдите си и отиде при Клингзор, който бе зареял очи по посока на града.
— Откъде дойдохте? — попита Клингзор.
— Спуснахме се по онези склонове — отвърна Хайнрих. — Там в далечината се губи пътят ни.
— Сигурно сте минали през красиви земи.
— Почти непрекъснато пътувахме през очарователни местности.
— Казват, че и родният ви град бил разположен на прекрасно място.
— Да, местността е достатъчно разнообразна, ала е твърде дива, липсва й голяма река. А нали реките са очи на земята?…
— Снощният ви разказ — каза Клингзор — ми беше твърде приятен. Забелязах, че духът на поезията е ваш дружелюбен спътник. Хората, пътували с вас, неволно са станали негови гласове. В близост с поета поезията блика навред. Нейната страна, романтичният Ориент, ви е приветствал със сладостната си нега; войната ви е говорила с цялата своя дива прелест, а природата и историята са ви срещнали в образа на един рудар и един отшелник.
— Забравяте най-важното, скъпи ми учителю — божествената поява на любовта! Единствено от вас зависи да задържа тази поява навеки.
— Какво ще кажеш — обърна се Клингзор към Матилде, която тъкмо идваше насам, — искаш ли да бъдеш неразделна спътница на Хайнрих? Там, където си ти, ще съм и аз.
Матилде се сепна и се хвърли в прегръдките на баща си. Хайнрих потръпна, обзет от неизмерима радост.
— А дали той ще иска да е с мен завинаги, скъпи татко?
— Попитай самия него — развълнувано рече Клингзор.
Тя погледна Хайнрих с безкрайна нежност.
— Та моята вечност е в ръцете ти! — извика той, а сълзите му рукнаха по пламналите страни.
Хвърлиха се в прегръдките си, а Клингзор притегли и двамата към себе си.
— Деца мои — възкликна той, — бъдете си верни чак до сетния си дъх! Нека любовта и верността превърнат живота ви във вечна поезия!