Новалис
Хайнрих фон Офтердинген (4)

Глава трета

Като помълчаха малко, търговците продължиха:

— А сега чуйте още една история. Макар в нея да няма такива чудеса и да води началото си от по-късни времена, тя сигурно ще ви хареса и ще ви помогне да опознаете още по-добре въздействието на това прекрасно изкуство. Един стар крал живеел в разкошен дворец. Отблизо и далеч се стичали хора, за да получат нещо от великолепието на живота в него; там всеки ден устройвали пиршества, в които не липсвали нито най-отбрани ястия, нито музика, разкошни накити и дрехи, нито безчислени игри и забавления, нито остроумни порядки или мъдри, приятни и възпитани мъже за поддържане и одухотворяване на разговорите, нито красиви, очарователни млади хора от единия и другия пол, които в същност били душата на ослепителните празненства. Старият крал, който инак минавал за строг и сериозен човек, си имал две увлечения, те били истинският повод за съществуването на този разкошен дворец, на тях се дължала и красивата обстановка в него. Едното било нежността на владетеля към дъщеря му, безкрайно скъпа, защото му спомняла за неговата рано починала съпруга и защото била неизразимо мила девойка; за нея той бил готов да пожертва всички съкровища на природата и цялото могъщество на човешкия дух, само и само да й създаде истински рай на земята. Другото му увлечение били поезията и нейните майстори. От младини кралят четял с огромна наслада творенията на поетите и влагал голямо старание и големи суми, за да си ги набави на всякакви езици, а особено много държал на личното общуване с певците. Привличал ги в двореца си от всички краища и ги обсипвал с почести. Не се уморявал да слуша изпълненията им, често някоя нова, пленителна песен ставала причина да забрави и най-важните дела, дори насъщните житейски нужди. Дъщеря му израсла сред песни, цялата й душа не била нищо друго освен нежна песен, просто изражение на горест и копнеж. Благотворното въздействие на закриляните и почитани поети се чувствало в цялата страна, ала най-вече в двореца. Хората вкусвали радостта от живота на бавни и малки глътки, сякаш била някакво чудно питие, и то с много по-голямо удоволствие, понеже всички противни и презрени страсти били прокуждани като фалшиви тонове от безбурното хармонично настроение, завладяло духовете. Душевен мир, блажено вътрешно съзерцание на един самосъздаден, щастлив свят отличавали онази приказна епоха, а раздорът присъствал само в старите предания на поетите като отколешен враг на човека. И сякаш духовете на песента не били в състояние да дадат на своя покровител знак за благодарността си, по-прелестен от неговата дъщеря; а тя притежавала всичко, което най-сладостното въображение можело да обедини единствено в нежния образ на една девойка. Когато я зърнели на разкошните празненства сред възхитителната й свита, облечена в ослепително бели дрехи, когато я видели да слуша вглъбена надпреварата на вдъхновените певци и поруменяла да слага уханен венец върху къдриците на онзи щастливец, чиято песен спечелвала наградата, тогава всички откривали в нея зримата душа на това великолепно изкуство, създадено от чародейните слова, и преставали да се учудват на унеса и мелодиите на поетите.

Ала сред този земен рай все пак витаела тайнствена орис. Едничката грижа на обитателите на тези места била свързана с омъжването на разцъфтяващата принцеса, от което зависело по-нататъшното съществуване на блажените времена и съдбата на цялата страна. Кралят все повече остарявал. Тази грижа, изглежда, твърде много измъчвала и неговото сърце, ала все пак нямало никакви изгледи за брак, който да отговаря на всички желания. Свещената почит към кралския дворец не позволявала на нито един поданик да помисли за възможността да притежава принцесата. Хората гледали на нея като на свръхземно същество, а всички чуждестранни принцове, пристигнали в двореца заради кралската дъщеря, били толкова невзрачни в сравнение с нея, че никой дори не можел да си представи как принцесата или кралят ще обърнат внимание на някого от тях. Чувството, че ги държат на разстояние, лека-полека пропъдило всички, а разнеслият се слух за безмерната горделивост на това кралско семейство сякаш лишил и останалите от желанието да бъдат унизени по същия начин. Пък и този слух не бил съвсем без основание. Въпреки благонравието си кралят бил — донякъде неволно — обзет от чувство на превъзходство, което правело невъзможна или непоносима всяка мисъл да събере дъщеря си с човек от по-долно съсловие и по-неясен произход. А възвишената й, неподражаема стойност все повече подсилвала това негово чувство. Той бил потомък на старо кралско семейство от Изтока, а съпругата му — последна издънка от рода на прочутия герой Рустан. Поетите, които канел, непрекъснато възпявали близкото му родство с някогашните свръхчовешки властелини на света, а във вълшебното огледало на изкуството им разликата между неговото потекло и произхода на другите, както и великолепието на рода му изглеждали още по-ясни; струвало му се, че е свързан с останалите хора единствено чрез по-благородното съсловие на поетите. Напразно се озъртал с копнеж, за да види някой втори Рустан, защото чувствал, че сърцето на цъфтящата му дъщеря, състоянието на държавата й собствената му напреднала възраст правят женитбата крайно желателна във всяко отношение.

В уединено имение недалеч от престолнината живеел възрастен човек, който се занимавал преди всичко с възпитанието на единствения си син, а освен това помагал на земляците си със съвети, когато се разболявали тежко. Младежът бил сериозен и изцяло отдаден на природните науки, към които баща му го насочвал още от детинство. Старият човек бил дошъл в тази мирна и цъфтяща страна отдалеч преди много години и не искал нищо друго, освен кротко да изпитва радостта от благотворния покой, който витаел около кралския двор. Той го използвал, за да изследва силите на природата и да предава забележителните си познания на своя син, който проявявал голяма схватливост и на чийто буден ум природата с готовност доверявала тайните си. Момъкът имал съвсем обикновен и некрасив вид, ако не се смятали по-особеният израз на благородното му лице и небивалата яснота на очите му. Колкото по-дълго го гледал човек, толкова по-привлекателни ставали чертите му; било почти невъзможно да се откъснеш от него, когато чуеш мекия му проникновен глас и омайната му дарба да говори. Веднъж принцесата, чиито паркове граничели с леса, закътал в една долчинка имението на стареца, навлязла сама с коня си сред дърветата с намерението да се отдаде на размисъл, необезпокоявана от никого, и да си повтори няколко красиви песни. Свежестта на високата гора я привличала все по-навътре под нейните сенки, докато най-подир стигнала до имението, в което живеели старият човек и синът му. Допило й се мляко, затова скочила от коня си, привързала го за едно дърво и влязла в къщата, за да помоли да й дадат чаша мляко. Вътре бил и синът, който едва не се изплашил от очарователната поява на такава царствена девойка, накичена с цялата прелест на младостта и красотата, чиято неописуемо привлекателна прозирност на нежната, невинна и благородна душа й придавала почти божествени черти. Докато се втурнал да изпълни молбата й, която прозвучала като небесна музика, насреща й с почтителна скромност се изправил старецът и я поканил да седне до простото огнище в средата на къщата, от което безшумно и игриво се издигал плах синкав пламък. Още докато влизала, й направили впечатление хилядите редки предмети, украсили помещението, а също порядъкът и чистотата в него и особената светост на това място, впечатлението за която се засилвало още повече от простичко облечения достолепен старец и от скромната благочинност на сина. Старецът веднага я сметнал за някоя от дворянките — нещо, за което скъпите й премени и благородното й държане давали достатъчно основание. Докато синът отсъствал, тя го попитала за някои по-забележителни неща, които особено били привлекли вниманието й, и най-вече за няколко стари, малко странни картини недалеч от мястото до огнището, където седяла, а той се съгласил да я запознае с тях по твърде увлекателен начин. Не след дълго синът се върнал с чаша прясно мляко и й го подал с неподправена почтителност. Като поговорила приятно с двамата, тя благодарила с пленителна усмивка за сърдечното гостоприемство, помолила с поруменели страни стареца за позволението да ги посети отново и да се наслади на поучителните му разкази за многото чудновати неща и поела с коня си обратно, без да издаде коя е, понеже забелязала, че бащата и синът не я познават. Макар престолният град да бил толкова наблизо, двамата, вглъбени в науките си, гледали да избягват хорската гмеж, а младежът ни веднъж не бил проявявал желание да ходи на празненствата в двореца; той оставял баща си сам за не повече от час, колкото да обиколи от време на време гората за пеперуди, буболечки и растения и да дочуе внушенията на безмълвния природен дух чрез въздействието на многообразните му красиви проявления. Срещата на стареца, принцесата и младежа била еднакво важна за всеки от тях. Старецът лесно забелязал новото дълбоко впечатление, което непознатата направила на сина му. Познавал го достатъчно добре и знаел, че всяко дълбоко впечатление остава в него за цял живот. Младостта му и естеството на неговото сърце не можели да не превърнат първото по-особено усещане в непреодолимо влечение. Старият човек отдавна съзнавал, че някой ден това ще стане. Красивата поява на девойката неволно му внушила вътрешно одобрение, а неговата изпълнена с упование душевност отстранила всякаква загриженост за по-нататъшното развитие на тази странна случка.

Принцесата никога не била изпадала в състояние като това, в което бавно яздела към дома си. Владеело я едно-единствено, ясно и смътно, странно вълнуващо усещане за някакъв нов свят и то не позволявало в главата й да се роди нито една същинска мисъл. В бистрото й съзнание се простирало на широки дипли магическо було. Струвало й се, че ако рече да го повдигне, мигом ще се озове в някакъв свръхземен свят. Споменът й за изкуството на поезията, изпълвало до този ден цялата й душа, се бил преобразил в далечен напев, който свързвал странния й омаен сън с отколешните времена. Когато се прибрала в двореца, тя почти се уплашила от великолепието и от пъстрия живот в него; ала още повече я стреснал поздравът на баща й, чийто лик за пръв път събудил в нея боязливо страхопочитание. Решила, че в никакъв случай не бива да споменава за случката. Всички били свикнали с мечтателната й сериозност и с погледа й, зареян сред фантазия и дълбоки мисли, тъй че не забелязали нищо необикновено. Вече не й било така приятно; струвало й се, че е сама сред чужди люде, и някаква странна боязън не я оставила чак до вечерта, когато радостната песен на един поет, който възславял надеждата и пеел с очарователно вдъхновение за чудесата на вярата в осъществяването на въжделенията ни, я изпълнил със сладостна утеха и я приспал сред най-приятни сънища. А младежът тръгнал из гората веднага след като тя се сбогувала. Като се криел из крайпътните храсти, той я последвал до самите врати на парка, а сетне се върнал по пътя. Както си вървял, изведнъж нещо в нозете му проблеснало. Навел се и вдигнал от земята тъмночервен камък; едната му страна ярко искряла, а върху другата били гравирани непонятни знаци. Познал, че това е скъп гранат, който като че ли бил виждал в средата на огърлицата на непознатата. Забързал окрилен към дома си, сякаш тя още се намирала там, и показал камъка на баща си. Двамата се разбрали на следващата сутрин синът да се върне по пътя и да изчака дали някой няма да потърси камъка, за да му го предаде; в противен случай решили да го съхранят до повторното идване на непознатата и тогава да й го дадат. Почти през цялата нощ момъкът не свалил очи от граната, а призори почувствал непреодолимо желание да напише няколко думи върху хартийката, в която бил увил камъка. Сам не знаел какво иска да каже с думите, които нахвърлял.

Гравиран е в сърцевината жарка

на камъка един неведом знак,

подобен на сърце — и там се мярка

ликът на непознатата… О, как

отвсякъде струят искри без мярка

и как сърцето е обвито в зрак!

А аз се питам: тази непозната

ще срещне ли сърцето на сърцата?…

Още в зори момъкът забързал по пътя към входа на парка.

А когато принцесата предишната вечер се събличала, забелязала липсата на скъпия камък в огърлицата си. Той бил спомен от майка й, а освен това и талисман, чието притежаване осигурявало свободата й, тъй като с негова помощ никога не би попаднала в чужда власт, ако сама не е дала съгласието си.

Тази загуба я накарала повече да недоумява, отколкото да се изплаши. Досетила се, че по време на вчерашната си разходка камъкът още бил на нея, и била убедена, че го е загубила или в дома на стареца, или по обратния път през гората; споменът за изминатия път бил съвсем пресен, тъй че решила още рано заранта да потърси камъка и тази мисъл така я разведрила, сякаш тя съвсем не била огорчена от загубата, защото чрез нея получавала повод още веднъж да измине същия път. Щом изгрял денят, тя поела от парка към гората и понеже вървяла по-бързо от обикновено, й се видяло съвсем естествено сърцето да бие така буйно в гърдите й. Слънцето тъкмо започвало да позлатява върхарите на старите дървета, те се поклащали с тих шепот, сякаш искали взаимно да се отърсят от нощните си сънища, за да приветстват заедно слънцето, когато някакъв далечен шум накарал принцесата да погледне надолу по пътя и да види забързания към нея момък, в същия миг и той на свой ред я забелязал.

Останал като вцепенен на мястото си и известно време не свалял поглед от нея, сякаш искал да се убеди, че появата й е истинска, а не измамна. Поздравили се със сдържана радост, като че ли отдавна се познавали и обичали. Още преди принцесата да му открие причината за своята ранна разходка, той й подал увития в изписаната хартийка скъпоценен камък, като се изчервил, а сърцето му лудо забило. А тя сякаш знаела какво съдържат надрасканите от него редове. Взела камъка безмълвно и с разтреперана ръка, а задето момъкът го бил намерил, му подарила почти несъзнателно една златна верижка, която носела на шията си. Той коленичил свенливо пред нея и дълго време не отронил нито дума, макар тя да го попитала за баща му. Сетне съвсем тихо и със сведени очи му продумала, че скоро пак ще ги навести и с голяма радост ще се възползва от съгласието на баща му да я запознае с неговите редки предмети.

Благодарила още веднъж на младежа с необикновена прелест, а после тръгнала обратно, без да се озърта. Младият не бил в състояние да изрече ни дума. Склонил почтително глава и дълго гледал подире й, докато най-сетне изчезнала зад дърветата. Не минали много дни до следващото й посещение, а подир това тя идвала многократно. Момъкът неусетно започнал да я придружава при нейните разходки. Чакал я в уречен час при парка, а сетне отново я съпровождал дотам. Тя все така не издавала произхода си, макар във всичко друго напълно да се доверявала на своя спътник, за когото скоро не останала скрита ни една мисъл в божествената й душа. Знатното й потекло изпълвало сякаш самата нея с някакъв таен страх. Младежът също й отдал цялата си душа. И бащата, и синът я смятали за благородна девойка от двореца. А тя се привързала към стареца с нежността на дъщеря. Скоро свикнала със странната къща; свирела на лютнята си прекрасни мелодии за стария човек и за сина му, който седял в нозете й, пеела им с неземен глас и посвещавала момъка в това очарователно изкуство. А неговите пламенни устни й разкривали пръснатите навред тайни на природата. Разказвал й как светът е възникнал чрез причудливи сплитания, как звездите са се свързали в звучен танц. Трепетните му думи пренесли историята на древния свят в душата й; а какъв възторг я обзел, щом нейният ученик, преизпълнен от вдъхновение, грабнал лютнята и с невероятно умение запял чудни песни! Един ден, когато присъствието й накарало сърцето му да затрепти в особено дързък порив, а всесилната любов надмогнала повече от друг път девическата й сдържаност, тъй че двамата неочаквано и за самите тях се хвърлили един другиму в обятията и първата пламенна целувка ги сляла навеки, внезапно притъмняло и дърветата се запревивали от бесен ураган. Над тях се скупчили страховити буреносни облаци й сякаш довели със себе си — непрогледен нощен мрак. Младият човек побързал да скрие девойката от ужасната буря и рухващите дървета. Но понеже било тъмно, а той се страхувал твърде много за своята любима, сбъркал пътя и започнал да навлиза все по-навътре в гората. Страхът му нараснал още повече, когато открил заблудата си. Принцесата си представила ужаса, който щял да обземе краля и целия негов двор; сегиз-тогиз неописуема уплаха пронизвала сърцето й като убийствен лъч и само гласът на нейния любим, който непрекъснато я утешавал, възвръщал смелостта и надеждата й и облекчавал свитата й душа. Ураганът не преставал да вилнее; напразни били всички усилия да намерят пътя, затова и двамата изпитали истинска радост, когато мълния осветила входа на недалечна пещера върху стръмния скат на едно гористо възвишение; там те се надявали да открият сигурно убежище от заплахите на бурята и място, където да съберат отпадналите си сили. Щастието подало ръка на желанията им. Пещерата се оказала суха и обрасла с чист мъх. Момъкът веднага стъкнал огън от съчки и мъх, за да се изсушат, и двамата влюбени се почувствали някак странно отдалечени от света, избавени от опасностите, сами върху удобното топло ложе.

Пред входа на пещерата растял отрупан с плодове див бадем, а близкото изворче утолило жаждата им с прясната си вода. Момъкът бил взел със себе си и лютнята, която сега ги разведрявала и успокоявала край припукващия огън. Сякаш някаква върховна сила пожелала по-бързо да развърже възела и да ги доведе сред странни обстоятелства в този романтичен кът. Невинността на сърцата им, прекрасното им настроение и общата неотразима мощ на сладостната им страст и на тяхната младост скоро ги накарали да забравят за света и за отношенията в него; под годежния напев на бурята и сватбените факли на мълниите те се унесли в най-честитото опиянение, което могат да изпитат двама смъртни. Когато настъпила ясната синя утрин, те се събудили сякаш в нов, блажен свят. Ала потокът от жарки сълзи, който скоро бликнал от очите на принцесата, подсказал на любимия й, че и в нейното сърце са се събудили безброй тревоги. В тази нощ той като че ли бил пораснал с няколко години, бил се превърнал от юноша в мъж. Утешавал любимата си със страстна пламенност, припомнял и за светостта на истинската любов и за възвишената вяра, която вдъхва тя, молил я да дочака с надежда ведрото бъдеще, с което щял да я дари духът-закрилник на сърцето й. Принцесата почувствала, че утехата му е искрена, и му открила, че е дъщеря на краля и че се бои от честолюбието и безпокойството на баща си. След дълго и подробно обмисляне двамата взели възможното решение и момъкът тозчас се отправил на път, за да иде при баща си и да го посвети в замисъла им. Обещал й да не се бави и я оставил успокоена, обзета от сладостни представи за бъдното развитие на събитията. Младият човек скоро стигнал до жилището на баща си, а старецът безмерно се зарадвал, когато, видял, че синът му е жив и здрав. Сетне узнал от него историята и намерението на влюбените и след като поразмислил, изразил готовността си да им помогне. Къщата му се намирала на твърде скрито място и имала няколко подземни стаи, които трудно можели да бъдат открити. Там трябвало да живее принцесата. Тя била доведена по мрак, а старецът я посрещнал с дълбоко умиление. По-късно тя често плачела в своята самота, когато си спомняла за тъжния си баща, ала криела тези грижи от любимия си и ги споделяла единствено със стария човек, който ласкаво я утешавал, че скоро ще се върне при баща си.

Вечерта, когато принцесата не се завърнала, всички в двореца изпаднали в голям смут. Кралят не можел да си намери място и проводил навсякъде хора, които да я търсят. Никой не знаел как да си обясни изчезването й; хората дори не помисляли за някаква тайна любовна връзка и поради това не можели да допуснат, че принцесата е отвлечена, още повече, че не отсъствал нито един друг човек. Нямало основание за каквито и да било предположения. Изпратените съгледвачи се върнали без вести, а кралят бил обзет от дълбока скръб. Само когато вечер певците му се изправели пред него с красивите си песни, му се струвало, че пак изпитва прежната радост; дъщеря му като че ли била съвсем наблизо и той не губел надеждата, че ще я зърне повторно. Ала когато останел сам, сърцето му отново се късало и той горчиво ридаел. В такива мигове си мислел: „За какво ми е целият този разкош, за какво ми е знатното потекло? Та сега съм по-злочест от всички други… Нищо не може да замени дъщеря ми. Без нея всички песни са само празни, лъжовни думи. Тя бе чародейката, която ги изпълваше с живот и радост, придаваше им сила и облик. Бих предпочел да съм на мястото на последния си слуга. Тогава дъщеря ми щеше да бъде тук, щях да имам и зет, и внуче, което да седи на коленете ми: щях да бъда по-друг крал, отколкото съм сега. Не короната и не държавата правят краля, а пълноценното преливащо чувство на блаженство, на засищане със земни блага, онова чувство на пълно задоволство. Ето че високомерието ми бе наказано. Загубих жена си, но това не ме стресна достатъчно. И сега мъката ми е безкрайна.“ Така се вайкал кралят в часовете на жарък копнеж. От време на време предишната му строгост и гордостта му пак се проявявали. Гневял се на жалбите си — искал да търпи и да мълчи, както подобава на владетел. Тогава си казвал, че страда повече от останалите и че голямата болка е един от белезите на кралете; ала когато се здрачавало и той влизал в стаята на дъщеря си, виждал вътре дрехите й и нейните вещи, сякаш току-що ги е оставила; тогава забравял горделивостта си, преобразявал се в окаяник и предизвиквал състрадание дори у последния си слуга. Целият град и цялата страна плачели и се вайкали заедно с него. Неочаквано за всички обаче се пръснал слух, че принцесата е жива и че скоро ще се върне с жених. Никой не знаел откъде се появил този слух, ала всички го приели с радостна надежда и нетърпеливо зачакали скорошното завръщане на принцесата. Минали още няколко месеца, отново настъпила пролет. „Ето — весело рекли някои, — сега ще си дойде и принцесата.“ Дори кралят се поразведрил и изпълнил с упование. Слухът започнал да му се струва предвестие от някаква добра сила. Някогашните празненства били подновени и за да разцъфне напълно предишното великолепие, липсвала като че ли само принцесата. Една вечер — тъкмо се навършвала година, откакто тя изчезнала — целият двор бил събран в парка. Въздухът бил топъл и свеж; само горе, във върхарите на дърветата, припявал кротък ветрец, сякаш за да оповести някаква далечна радост. Мощен фонтан бликал сред безбройните факли към мрака на пеещите върхари и съпровождал със звучен ромон различните песни, които звънтели под дърветата. Кралят седял върху разкошен килим, а край него се били скупчили всички дворяни, облечени в празнични дрехи. Многочислен народ изпълвал парка и наблюдавал прекрасното зрелище. А кралят бил вглъбен в мисли. Образът на неговата изчезнала дъщеря стоял необикновено ясен пред очите му; спомнял си за онези щастливи дни, които внезапно секнали по същото време преди година. Обзел го страстен копнеж, по достолепните му страни рукнали сълзи; ала все пак изпитвал необикновена ведрост. Струвало му се, че тази скръбна година е само лош сън, и вдигнал очи, сякаш искал да подири възвишеното, свято, очарователно лице на дъщеря си между хората и дърветата. Поетите тъкмо били свършили и настанала дълбока тишина, сякаш знак за всеобщото вълнение, защото те били възпели радостите на повторната среща, пролетта и бъдещето, окичени от надеждата.

Изведнъж тишината се нарушила от тихите тонове на непознат и красив глас, който долитал откъм един вековен дъб. Всички погледи се отправили натам, за да съзрат млад човек в проста, ала чуждоземна дреха, който държал лютня и спокойно продължил песента си, без да забрави да стори дълбок поклон, когато кралят извърнал очи към него. Гласът бил извънмерно красив, а в песента имало нещо чуждо, нещо странно. В нея се говорело за произхода на света, за възникването на небесните тела, на растенията, животните и хората, за всемогъщата взаимна преплетеност на нещата в природата, за прастария златен век и неговите две властници — любовта и поезията, за появата на омразата и на варварството, за борбата му с онези благодетелни богини и накрая за бъдната победа на последните, за края на мъките, за подмладяването на природата и завръщането на златния век, този път завинаги. Дори старите поети били смаяни от възхищение и все по-плътно заобикаляли непознатия чужденец, докато той пеел. Зрителите били обзети от неподозиран по-рано прехлас, самият крал се чувствал тъй, сякаш го носела райска река. Подобна песен никой не бил чувал; всички смятали, че при тях е слязло някакво небесно създание, още повече, че по време на песента младежът ставал като че ли все по-красив, все по-пленителен, а гласът му — все по-звучен. Ветрецът си играел със златистите му къдрици. Лютнята сякаш оживяла в ръцете му, а унесеният му взор се реел в някакъв друг, неведом свят. Детинската невинност и скромността на неговия лик изглеждали на всички свръхестествени. Най-после прекрасната песен свършила. Възрастните поети притиснали с радостни сълзи младежа до гърдите си. Множеството било завладяно от ням възторг. Кралят пристъпил покъртен към момъка, прегърнал го сърдечно и го накарал да си пожелае някакъв дар. А той го помолил с пламнали страни да изслуша още една негова песен, преди да чуе и желанието му. Кралят отстъпил няколко крачки и непознатия подхванал:

Вода и кал певецът гази

и с плащ, от тръните раздран,

преброжда хълми и оврази,

но все не среща топла длан.

Печал сега се е вселила

в изстрадалото му сърце

и той едва намира сила

да стиска лютнята в ръце.

 

Съдбата отреди да страда

душата ми, да ме боли…

Дарих на хората отрада,

но кой ли с мен я сподели?

Нима чрез мен не беше всеки

от тиха радост озарен?

Но твърде жалки, твърде леки

са даровете им за мен.

 

Все бързат с мен да се сбогуват,

когато дойде пролетта,

и не помислят да тъгуват,

щом пак на път поеме тя.

Забравят, че дължат на нея

и цветове, и плодове!

Аз мога всички да възпея,

но кой ли мен ще призове?

 

Усещам сили чародейни

край тези устни да трептят.

Как искам любовта да грейне

за мен самия някой път!

Върви певецът дълго време,

но с хлад посрещат го, уви…

Кое сърце ще се наеме

и него да ощастливи?…

 

Но спи ли в злачната морава

с лице, окъпано в сълзи,

духът на песните изгрява

и в морната му гръд пълзи:

изчезват бързо всички грижи

и всяко бреме в тоя свят —

каквото не намери в хижи,

ще срещнеш може би в палат!

 

Най-скъпата награда може

и твоя друм да украси;

една добра ръка ще сложи

венец и в твоите коси;

престол ще имаш, щом в душата

вълшебна музика звънти —

след труден път по стръмнината

и кралски син ще станеш ти.

Докато пеел така и предизвиквал небивало смайване у насъбраното множество, някакъв възрастен човек, придружен от забулена жена с благородна външност, внезапно се появил и застанал зад певеца. Жената носела на ръце чудно красиво дете, което доверчиво оглеждало тълпата и с усмивка протягало ръчичките си към блестящата диадема на краля. Но смайването нараснало още повече, когато откъм върхарите на вековните дървета изведнъж се спуснал любимият орел на краля, който неотлъчно бил с него. В клюна си стискал златна панделка, която сигурно бил грабнал от кралските покои, и кацнал върху главата на младежа така, че панделката обгърнала къдриците му. Момъкът я дал на детето, което посягало към нея, коленичил пред краля и продължил песента си с дълбоко вълнение:

И с гръд, от пориви обзета,

се буди младият певец,

върви под стройните дървета,

достига кралския дворец —

безкраен зид го обикаля,

но песен можеш ли да спреш?

Самата дъщеря на краля

при него спуска се с копнеж.

 

За нежности са те готови,

макар че броните дрънчат;

пламтят сред сладостни огньове

в усамотения си кът.

Спотайват се, че все ги стряска

гневът на нейния баща

и едновременно за ласка

и скръб ги буди утринта.

 

След време вече майка тя е —

певецът пее й в захлас…

Но кралят идва да узнае

отде долита този глас.

А дъщерята му подава

новороденото дете…

Ликът на краля се смекчава,

когато коленичат те.

 

Разнежва песента красива

сърцето на бащата-крал —

сега от радост то прелива,

а не от скърби и печал.

Стократно любовта му връща,

каквото уж отнела бе,

и всеки другия прегръща,

щастлив до седмото небе!

 

О, дух на песента, къде си?

Другар на любовта бъди!

Една от дивните принцеси

сред нас отново доведи,

та зърне ли я с мило внуче

възрадваният властелин,

той младия певец да сключи

в прегръдките си като син!

При тези думи, които кротко отглъхтели в тъмните алеи, младият човек вдигнал с трепереща ръка булото от лицето на принцесата. Обляна в сълзи, тя се хвърлила пред нозете на краля и му подала красивото детенце. Певецът коленичил със сведена глава до нея. Възцарил се трепетен страх, който сякаш спирал дъха на всеки. Няколко мига кралят останал безмълвен и сериозен; после привлякъл принцесата към гърдите си, притиснал я здраво и продължително до себе си и избухнал в ридания. След това вдигнал от земята и младежа, като го прегърнал със сърдечна нежност. Всички възликували и ги наобиколили. Кралят взел детето и го вдигнал към небето, сетне приветливо поздравил стареца. Рукнали неудържими сълзи на радост. Поетите отново подели песните си и вечерта се превърнала в свято навечерие за цялата страна, чийто живот от този ден станал непрекъснат празник. Никой не знае докъде стигнала тази страна. Само в старите предания четем, че могъщите талази скрили Атлантида от хорските очи.