Гелий Аронов
Великолепната осморка (9)

Тренировъчният лагер

Днес станаха две събития, които могат да повлияят на нашата по-нататъшна съдба. Едното е радостно: Саша Даценко взе всичките си изпити. Последния път на теоретична механика отиде целият ни отбор, а Валка Шията, събрал всичкото си нахалство, дори заговорнически намигна на преподавателя, когато минаваше покрай нас. Саша ръгна Валка в хълбока и много плахо влезе в аудиторията. За щастие, преподавателят не се бе обидил и само попитал:

— Всички тези от вашия отбор ли са? Защо ги карате да се вълнуват?

— Ами че аз се мъча…

След петнадесет минути Саша изскочи от аудиторията и сияещият му вид не оставяше никакво съмнение, че непристъпната твърдина е паднала. Той приемаше поздравленията небрежно като римски патриций, макар че навярно трябваше да поздравляваме Игор.

Сега можехме да се прехвърляме на Днепър и през 20-те дни, които оставаха до състезанията, да се посветим само на тренировки. Вечерта отнесохме в лагера по малко багаж, заехме палатките си и започнахме да се готвим за контролно минаване на разстоянието. Но тренировката не се състоя.

Отначало не забелязахме, че Игор отсъствува. А когато се усетихме, беше закъснял вече с четиридесет минути. Нечувано за него събитие. Ако закъснееше който и да е от нас, това не би предизвикало особена тревога. Но Игор?! С него сигурно се бе случило нещо.

Дълго още щяхме да се губим в догадки, ако след час и половина Игор не се появи със собствената си персона. Един поглед към него беше достатъчен: нямахме грешка — случило се бе нещастие. Главата на Игор беше стегнато бинтована до самите очила, лицето — бледно и някак смутено, лявото стъкло на очилата — счупено. Стори ми се, че той ей сега ще падне, и го хванах за ръка. Но Игор ме отстрани и седна на струпаните едно върху друго табла на креватите.

— Какво чак толкова, момчета — каза той, като се мъчеше да се усмихне, — няма нищо страшно. Малко си ударих главата.

С голяма мъка можахме да го накараме да ни разкаже какво се е случило. На път за Днепър, при Владимировска Горка, Игор видял как шест големи момчета се опитвали да отнемат велосипеда на едно десетинагодишно момче.

— А ти какво искаш? Махай се оттук! — закрещели и шестимата, когато Игор се опитал да ги накара да се засрамят.

Тогава той хванал двамата най-нахални и ги вдигнал над земята. Не се съмнявам, че е щял да се справи и с шестимата, но му паднали очилата. Както някога загубената лула бе погубила Тарас Булба, така и очилата бяха подвели Игор. Той пуснал хулиганите и се навел да ги вдигне и в това време съкрушителен удар по главата го повалил на земята.

— Как е момчето с велосипеда? — било първото, за което попитал той, когато дошъл на себе си в болницата.

— Успяло е да избяга, докато сте се сражавали със злосторниците — отвърнал докторът, като обработвал главата му. — Имали сте все пак късмет — с такава желязна тръба са могли напълно да разцепят черепа ви. Но нищо, ще полежите шест-седем дни и всичко ще мине.

— Но аз не мога да остана нито един ден! — викал Игор и се опитвал да скочи:

— С нищо не мога да ви помогна — отвърнал докторът, като натискал рамената му, за да не става. — Имате голяма рана и данни за мозъчно сътресение.

Пред очите на Игор всичко се размътило. Дали да каже на доктора, че се готви за първенството на Съветския съюз, че трябва да се тренира, че подвежда целия отбор? Тогава сигурно няма да го пуснат.

— Докторе, трябва да си ида в къщи. Майка ми е болна — излъга Игор.

— Значи, няма да има кой да се грижи за вас.

— Имам и брат, и сестра — продължавал да лъже Игор.

След половинчасови преговори най-после му се удало да измоли от лекаря разрешение да си отиде в къщи с такси. Таксиметровата кола извикали при самата клиника и Игор дал тържествено обещание, че ще спазва пълен покой, ще взема всички предписани лекарства и абсолютно за нищо няма да мисли.

В колата го настанили сестрата и санитарката, но щом те си тръгнали, Игор наредил на шофьора да кара към Днепър.

Юрий Иванович искаше веднага да го изпрати в къщи, но нашият капитан категорично отказа. Твърдеше, че чистият въздух ще му помогне по-скоро да оздравее, а освен това не искаше да тревожи майка си. Наложи се да му организираме стационар. За да не пречи с хъркането си на болния, Полухин бе преместен в нашата палатка, а при Игор отидох аз на длъжността лекар и болногледачка. Левчук изпратихме за лекарства.

Когато Игор заспа, Юрий Иванович ни извика на съвещание зад съблекалнята.

— Какво ще правим, момчета? — попита той. И сам отговори: — Колкото и да ни е обидно, ще се наложи да се откажем от участие в съюзното първенство с осморка. Нямаме право да поставяме на карта здравето на Игор. Горе-долу пълноценна замяна сега не можем да направим. Остава едно: да участвуваме с малки лодки всеки за себе си. Предлагам такива състави: Егор, Коля, Олег и Петя — четворка; Виля и Саша — двойка. Борис ще отиде като резервен в четворката. Има ли други предложения?

— Има! — изведнъж се раздаде глас иззад съблекалнята и някакъв човек в бяло се появи пред нас. Фигурата напълно би могла да мине за привидение, ако я срещнехме на някое по-тайнствено място от гребната база на ДСО „Буревестник“.

— Защо си станал, Игор? — упрекна го Юрий Иванович.

— Вие самите ме накарахте. Усетих, че заради мене се готвите да погребвате осморката.

— Това не ни е последният сезон, Игор.

— Та вие самият казвахте, че винаги трябва да се гребе така, сякаш правиш това за последен път.

— Но ти си болен.

— Юрий Иванович! Честна дума, след три дни ще бъда напълно здрав!

— Лекарят е говорил за седмица абсолютен покой.

— Но той изхожда от средно статистическата норма, а нима аз напразно спортувам толкова години? Та кажи ти, Егор, нима от медицинска гледна точка спортистът и обикновеният среден човек са едно и също нещо?

В мене се бореха две чувства. Знаех естествено, че Игор сега не бива да гребе колкото и добър спортист да е. Но, от друга страна, ще се почувствува съвсем зле и ако няма да гребе. Та той самият желае това повече от всичко друго.

— Ако сега оставим Игор настрана — казах след известна пауза аз, — това може да го сломи. Нервната му система е отслабнала, нали разбирате?…

Страхувам се, че моето заключение не издържаше никаква критика от позициите на Павловото учение, но Юрий Иванович започна да се колебае.

— Добре, засега ще излизаме с малки лодки. — Той се замисли, махна ръка и изведнъж ни погледна: — Не, момчета, ще излизаме с осморка. На шести номер ще поработи Валя.

Игор просия:

— Кълна се — той повдигна ръка към бинтованото си чело, — че след три дни, не, след два ще бъда абсолютно здрав.

— Добре, добре, ще видим, а сега лягай и да не те виждам на крака.

— Тъй вярно — съвсем като Саша изкозирува Игор и тръгна към палатката си.

Не зная какво биха казали медицинските авторитети, но след три дни той наистина беше здрав. Изчакахме още два. А на петия ден целият ни отбор отиде да маха шевовете му. Лекарят беше приятно учуден, като видя Игор в добро здраве. Явно, че не е бил сигурен дали е постъпил правилно, като го е пуснал в къщи. Когато прегледа раната, той окончателно изпадна във възторг.

— Ето, виждате ли какво значат режимът и покоят — нравоучително отбеляза той.

 

 

— На старт! Внимание! Ма-а-рш!

Три къси удара по гъвкавата вода, след това по-дълги, по-дълги и като че ли водата започва стремително да се движи край лодката.

Минаваме контролни отсечки. На катера Юрий Иванович засича времето. След всеки петстотин метра той приближава към нас и ни съобщава резултата. Засега не е кой знае какъв — с една-две секунди по-лош от по-рано. И това е естествено: та Игор още не се е впрегнал напълно в работа. Юрий Иванович през цялото време му напомня: „По-спокойно! По-леко!“

Пред последната отсечка — хиляда метра — Юрий Иванович обявява: „Движим се със 7/8-ми!“.

Добре познаваме този негов метод. Опитай се да разделиш силата си на осем части и включи в работа само седем от тях. Разбира се, ние все пак гребем с пълна сила, само че без обикновеното напрежение. А не излиза много по-лошо.

— Внимание, ма-а-рш!

Къс, къс, потегляме… По-дълъг, по-дълъг, преминахме на пълен… Ей така 7/8-ми! Гребем с всички сили. Иска ни се да се проверим.

И Игор е забравил всички предупреждения. Виждам каква мощна вълна идва от неговото гребло.

— Не съкращавай пътя на седалката! — вика Валка. Ние наистина много сме се засилили: движим се с не по-малко от четиридесет и два удара.

— Финал! — вика кормчията.

Петя рязко усилва. Подхващаме го изведнъж, от първото загребване. Все пак и онова злополучно състезание ни даде нещичко. Сега такива финали се получават при нас редовно. Прелитаме финалния створ.

— По-спокойно!

Лодката се плъзга по залива, лопатите галят водата. Юрий Иванович бързо идва при нас с катера.

— Игор, как се чувствуваш?

— Отлично, Юрий Иванович! Мога да издържа още две хиляди метра.

— Не, за днес стига. Последната отсечка изпълнихте добре, на равнището на най-добрите ни предишни постижения.

Значи още можем! Само че остава малко време — само една седмица.