Гелий Аронов
Великолепната осморка (4)

Вечерта

След парада мълчаливо отиваме в съблекалнята.

— Утре в шест — казва Юрий Иванович.

— Имам лабораторни до седем — казва Левчук.

— А аз другиден имам колоквиум.

— Тогава кога ще се съберем? — Юрий Иванович въпросително ни гледа.

— Може би един ден ще си починем? — доста плахо предлага Саша.

— Ще почиваме в събота и неделя. Утре — събрание.

— Тогава в осем — казва Игор. — Могат ли всички? Мълчаливо кимаме, мълчаливо отиваме в съблекалнята, мълчаливо се обличаме. Всички бързат, сякаш всекиго чакат съвършено неотложни работи.

— Дявол знае как стана — казва Петка. Никой не му отговаря.

Саша старателно се сресва, като се оглежда в стъклото на прозореца. Добре, че днес е довел със себе си просто състуденти, а не официални лица. Иначе неговата репутация, създадена с такъв труд, би могла да пострада.

Игор лъска обувките си с парцал, като ги прави да блестят сякаш нови, макар че всеки разбира безсмислието на това занятие: тепърва ни предстои да вървим по пясъка през острова. Всъщност Игор ще повтори тази операция и пред моста. Такъв си е той.

Останалите сме много по-малко загрижени за своята външност. Обличаме се набързо и изскачаме от съблекалнята. Момичетата вече са си отишли и някъде зад храстите, смешно подражавайки на Козловски, тъничко гласче пее:

Плыви, мой челн,

По воле волн…^[1]

Някой го прекъсва, гласовете се преплитат, всичко потъва в звънък смях.

Света е изостанала много по-назад от другите. Настигам я при пътеката, тя ме хваща за ръка, вглежда се в лицето ми отдолу нагоре и пита:

— Как са момчетата?

— Мълчат. Всички са някак си смазани.

— Ти не се разстройвай. В Тракай вие, все едно, можете да заминете като младежки отбор.

— Ние като младежи! — почти извиквам аз. — Разбираш ли какво значи това за нас?

— А, според мене, това няма никакво значение. Важното е как ще се представите там.

Е, как да й обясня, че на нас съвсем не ни е безразлично като какви ще отидем на шампионата на Съветския съюз. При това за младежкия отбор и тренировъчният лагер е с десет дни по-малко.

— А мене ми се струва — упорито продължава Света, — че така е дори по-добре — да бъдеш неизвестен кон, на който никой не се надява, а след това да излезеш на първо място.

— Кон, когото десет дни няма да хранят.

— Може да си помисли човек, че ще умрете от глад без този тренировъчен лагер. По-добре наблюдавайте Петка, че току-виж ви устроил още нещо.

— На шампионата ще го съблечем още в хотела, ще го увием в одеяло и ще го занесем направо в лодката.

— Та той ще забрави да махне одеялото — смее се Света. — Представяш ли си, плава осморка, а на кърмата се развява огромно червено платно. Почти както у Грин.

Стигаме до моста и за минута спираме. Подухналият вятър поклаща фенерите и светлините играят по перилата и лицата на минувачите. Ако дълго гледаш фенерите, имаш чувството, че мостът започва да се клати.

При шестия фенер пак спираме. Изобщо няма за къде да бързаме днес.

— Знаеш ли, хайде да идем на кино, на последната прожекция — казвам на Света аз.

— Ами че как…

— А! — махам с ръка. — В края на краищата нямаме ли право да се разтоварим след състезанието?

— Добре, ще кажа само на мама.

Майките — тези стихийни помощнички на треньорите — смятат, че най-голямата добродетел е навреме да лягаш да спиш.

— Светочка, вече минава единадесет — долита обикновено от балкона гласът на Светината майка, щом ние се появим при главния вход.

— Добър вечер, Мария Николаевна — винаги вежливо поздравлявам аз.

— Да, да! Лека нощ! — отговаря тя.

И това го прави, въпреки че се отнася, общо взето, добре към мен и ме смята за „сериозен младеж“.

До началото на прожекцията има още час и половина. И ние, без да бързаме, тръгваме към парка. Днес тук е почти безлюдно. Впрочем ние си имаме свое място, където винаги можем да се скрием: скамейка на самия бряг, заобиколена от трите страни с храсти. Долу по шосето минават коли, по каменната стълба над нас непрекъснато вървят хора, но не ни пречат: ние не се виждаме. Някъде далеч долу мъждиво блести Днепър. По него плават светлини на невидими оттук катери. Над нас, разсичайки със свистене въздуха, прелита прилеп. Света изплашено се притиска до мене. Косите й миришат на речна вода и на възгорчив върбалак. Дали пък вятърът не донесе насам дъха на Днепър?

Свалям куртката си и намятам Света, тя се загръща в нея и вдига към мене засмени очи:

— Е, какво, успокои ли се?

Май че да. Тоест горчивината от нелепото днешно състезание никак не е намаляла, но тук, при Света, тя някак се притъпява…

— Време е вече — тя ми протяга ръка и прескачайки през две стъпала, ние се носим към киното, което ни посреща с дрезгави звънци.

В залата е тъмно, но още се чуват стъпките и шумоленето на сядащите хора. Промъкваме се към нашия последен ред, като поглеждаме към екрана.

Безкрайна тайга плава по платното и по нея се носи безшумната сянка на самолет. Филмът разказва за геолози. Толкова пъти вече виждана и все пак трогваща картина: неустроена и самотна групичка хора в огромната тайга. Геолозите са направили вече всичко, което е било по силите им, и сега решават: дали да се върнат в базата си или да продължат по-нататък, като направят безумен опит да намерят някакво тайнствено находище от диаманти. Ето че, без да се гледат в очите, гласуват за връщане. Нерадостни приготовления. След това изчезва малката геоложка Тося. Тръгнала е сама из тайгата. Нея именно търси носещият се над тайгата самолет.

Света стиска ръката ми. Сега навярно повечето от зрителите в залата са уверени, че презрели гласа на разума и трезвото предвиждане, те също биха се стремили напред, промъквайки се през повалени от буря дървета или горски участъци.

Всичко свършва добре. Колегите намират окончателно заблудила се Тося. Едновременно, преди да свърши филмът, намират и находището. Лицето на плачещата (от радост) Тося, брадатите лица на младежите…

От киното излизаме направо в нощния парк. Шумът на нахлулата от залата тълпа постепенно стихва и ние оставаме съвсем сами в на пръв поглед много дългата полутъмна алея. От всички страни са ни обградили дървета. Вятърът прелита по върховете им и те протягат към нас мъхнатите си клонки. Света потреперва.

— Тука е страшновато, нали? — казва тя шепнешком.

— А пък ме канеше да бродим нощем из града! Взимай пример от Тося. Видя ли как вървеше сама из тайгата?

— Но тя имаше пушка…

— На тебе само пушка ти липсва. Та ти от страх би стреляла във всеки храст.

Пак се чувствувам голям и силен, готов да се сразя с всеки притаил се в храстите злодей. Но от храстите никой не изскача и ние благополучно се добираме до края на алеята.

— А ти ще тръгнеш ли с мен, ако след като завърша ме изпратят в Сибир? — питам аз.

— Няма да те изпратят — та ти си прославен спортист — дразни ме Света. — И после какво ще правя там със своя испански език?

— Как какво? Ще посрещаш кубински делегати и ще пееш романсеро. Още утре си купувам самоучител по китара: аз ще ти акомпанирам.

— Е, ако това е условие за заминаването, то навярно няма да се състои. По-лесно ще бъде да научиш мечка да свири на китара.

— Значи, няма да тръгнеш?

— Ще тръгна. И дори без китара. — Отговорът й звучи неочаквано сериозно.

Синкавият лъч на фенера се промъква през листака. Да, Светините коси миришат на река и на върба.