Гелий Аронов
Великолепната осморка (3)

Състезанието

Не обичам събранията непосредствено преди състезание. Вече няма всъщност какво да говорим и трябва вяло да повтаряме казаното предишния ден. Вярно е, че понякога, вместо да провежда събрание, Юрий Иванович ни разказва истории, които уж не се отнасят до нашата работа. Изглежда, че и днес ни е приготвил нещо такова.

Седнали сме на струпаните греди зад хангара. Юрий Иванович мълчи и прелиства бележника си.

— Момчета, искате ли да ви разкажа една история? — пита най-после той и без да чака отговор, започва: — През зимата на 1943-та в Белорусия аз с благодарност си спомних за Фербърн. Да, да! За същия Стив — добавя той, като вижда, че ние никак не разбираме какво отношение би могъл да има този знаменит английски треньор и гребец, умрял при това през 1938 година, към заснежената военна Белорусия.

— Връщахме се от разузнаване. За две денонощия три пъти се бяхме натъквали на немци. Два пъти се спасявахме от преследване. Пет часа неподвижно лежахме в снега. И ето че се връщахме почти с празни ръце.

Предишния ден бе валял сняг и бе покрил всички ориентири. Късно през нощта ние се добрахме до една горичка, която добре познавахме и която не принадлежеше на никого. Но да се движиш из нея в такова време, и то по наскоро паднал сняг, съвсем не беше проста работа: и нашите, и немците така я бяха натъпкали с мини, че само ние, разузнавачите, се осмелявахме да идваме тук.

Движехме се почти пипнешком, стъпка в стъпка. Вървях пръв. Когато бяхме на около 800 м от нашите, някъде отдясно затрака картечница. Стреляха наслуки, но нощната стрелба действува така, че без да забележим, ние се бяхме отклонили вляво и бяхме тръгнали по-бързо.

Сам не зная как чух това щракане. По-точно, дори не чух, а усетих. Когато под крака ти започва да действува механизъм на мина, време за разсъждения не остава. Не мога да кажа, че съм взел някакво решение. Сигурно съм направил единствено възможното: рязко отскочих и паднах. Успях да викна „Лягай!“, но сам дори не чух гласа си в грохота на взрива. Спасиха ме реакцията и тласъкът — бях отскочил на около 5 метра. Коля Семьонов, който вървеше втори, беше убит на място, а третият — Ваня Селиверстов — бе ранен от шрапнел в гърдите.

— Запали свещичка на своя ангел-хранител — ми каза началникът на щаба, когато му докладвах за резултатите от разузнаването. — Това се казва да се спасиш по чудо.

И тук аз си спомних за Фербърн. Той ме беше научил да се свивам на топка и като изстрелян да скачам от стъпенката на лодката.

— Така трябва да се отблъсквате с крака и в състезанието — неочаквано завършва Юрий Иванович и става. — Още веднъж ви напомням: днес ще тръгнем с пълна сила. Без суетня, но с пълна. Схемата е предишната: сто и петдесет — старт, а след това засилвате, като удължавате загребването. Разрешавам ви да погледнете противниците си само когато ги изпреварите с два корпуса. Е, а сега — на разгряване. Малко време остана.

Всички заедно изтичваме на бетонната писта, пръскаме се във верига и бягаме към „Динамо“. Сигурно ние, както казва Саша, чудесно „се гледаме“ отстрани. Ненапразно николаевци ни наричат „дългите“. Така или иначе средният ръст на отбора е 185,5 см. Но зад средна цифра, дори и толкова привлекателна, не може да се скриеш. Всъщност, на никого и не е нужно да се крие, освен на мене. Аз съм най-ниският в отбора — само 180 см. До Левчук и Шитко, които ме гледат от висотата на своите 190, изглеждам направо дребосък.

До неотдавна това никак не ме вълнуваше: все някой в отбора трябваше да бъде по-нисък. Но ето че от миналата година… Всичко започна от статията в „Советский спорт“ под заглавие „Гребането — спорт на атлетите“. Когато я прочетох, аз за първи път се замислих: „Дали пък не сбърках при избора на вида спорт?“. Та авторът на статията открито заявяваше: „Гребци, по-ниски от 185 см, не могат да разчитат на успех“. Главната причина за неуспехите на съветския отбор в миналогодишното европейско първенство той виждаше само в това, че в осморката имало двама гребци, високи 178 см. Авторът остро нападаше недалновидните треньори, които приемаха в отборите си такива безперспективни, недостатъчно високи спортисти. Работата се усложняваше от това, че автор на статията бе самият секретар на Федерацията по гребане, тъй че положенията в нея следваше да се разбират като програмни. Наистина, когато прочете статията, Юрий Иванович само се усмихна и каза: „Прекалил е“. Но това никак не ме успокои. Ами какво ще стане, ако жертва на прекаляването падна аз.

Но главното започна, когато Федерацията по гребане изпрати при нас комисия да търси олимпийски резерви. Още първото събрание, проведено от гостите, не остави никакво съмнение, че в основата на комплектуването на олимпийската смяна ще залегне принципът: „По-високият е по-близко до Олимп“.

— Ако не умееш да гребеш, ще те научим — каза същият онзи секретар на Федерацията, който така убедително посочваше в статията причините за неуспехите на националния ни отбор, — а ако не си пораснал, в това вече Федерацията по гребане е безсилна да ти помогне. Ние не сме вълшебници.

Но и аз не бях вълшебник, а в най-близките дни трябваше бързо да порасна поне с 3–4 см, иначе сбогом, моя осморке, сбогом, момчета, сбогом, гребане изобщо. За всеки случай от залата на събранието излязох на пръсти. Това, ми даде „приръст“ около 2 см. Първият успех беше постигнат: изравних се с Вилка, с неговите 182 см.

Но какво са тези жалки 2 см, ако според данни на всезнаещите учени, човек привечер, след работния ден, се снижава с 4–6 сантиметра. Значи, на вечерната тренировка утре ще съм дори не 180, а само 174 сантиметра? Би било престъпление да се допусне това. Да лежа, да лежа цял ден — ето какво трябва да правя утре! Но утре имам лекции по анатомия и химия. Абсолютно необходимо е да присъствувам и на едната, и на другата. Значи, трябва да си организирам постелен режим на занятията!

На следващия ден предварително заех място в галерията на аудиторията по химия. Ако не бяха грижовните ми колеги, които през всеки пет минути един след друг питаха дали не съм се разболял, комфортът щеше да бъде пълен. Наистина да лежиш на гола скамейка е малко твърдо, но съзнанието, че раста или поне не ставам по-нисък, ме подкрепяше.

На второто занятие — в „анатомическата“ — настаняването ми беше по-трудно. В цялата огромна аудитория имаше само едно „запазено“ място — на масата на професора. Но за лягане там не можеше да става и дума: на нея вече стояха буркани с препарати и жълтееше усмихнат череп.

Наложи се да седя два часа, хванат с ръце за горния чин, почти увиснал на него. Към края на лекцията ръцете ми отекоха, в гърба си усещах мъчителна тъпа болка, но аз прецених това като симптом на „болестта на растежа“.

На вечерната тренировка отидох с такси. Ами че не можех да губя с всяка измината крачка придобитите с такъв труд сантиметри. През острова ми се наложи да вървя на пръсти, за да измамя бдителността на московската комисия, заседнала може би в храстите и скришом наблюдаваше оттам бъдещите кандидати за олимпийци.

Но описаното дотук е направо дреболия в сравнение с онова, което трябваше да преживея през време на тренировката. Двамата отговорни московчани (единият от тях — авторът на статията) и Юрий Иванович два часа съпровождаха нашата осморка с катера. Два часа, които ми се сториха вечност. В лодката няма как да се повдигнеш на пръсти, но не можех да се предам в този последен бой. Затова в началото на всяко загребване (а за два часа ние направихме около 4000) аз опирах крака в стъпенката и буквално подскачах нагоре. Отстрани това е изглеждало навярно доста странно, защото Юрий Иванович два пъти извика в мегафона: „Първи номер! По-свободно! По-естествено!“, а след това просто: „Егор, отпусни се!“

На връщане катерът ни изпревари и към пристана се приближавахме вече без зрители. Краката ми изведнъж съвсем престанаха да се прегъват и Вилка три пъти удари гръб в моето гребло: нямах вече сили да го тегля към себе си. Игор и Виля ме извадиха от лодката и внимателно ме сложиха на мокрите дъски на пристана.

Общо взето, всичко свърши благополучно. Инспектиращите останали доволни от нашата осморка. „Само с първи номер (т.е. с мене) трябва да поработите — бяха казали те на Юрий Иванович, — момъкът е висок, но твърде сковано гребе.“ Юрий Иванович им обещал да поправи този мой недостатък. Целият ни отбор бе включен в олимпийския резерв.

— Раз-два, раз-два! — командува Игор. — Преминаваме на спортно ходене! По-енергично! Днес трябва хубаво да се разгреем.

От храстите изскачат насреща ни николаевци. Лицата им са съсредоточени, не се чуват разговори, личи, че са се настроили за състезанието.

— Точно това ще ги погуби — каза Саша, — сериозността като камък ще ги тегли към дъното. Мрачността пречи да се гребе красиво.

— Стига приказки — прекъсва го Олег. Строяваме се в кръг и като свързани с една нишка, ту се навеждаме, ту се изправяме, ту изнасяме ръце встрани, ту клякаме. После се пръскаме и всеки продължава да се разгрява самостоятелно.

Сергей подскочи и като се хвана за дебелия клон на един огромен бряст, вдига и отпуска своите изпънати един до друг крака. Игор разтяга ластика, който е донесъл със себе си. Опрели гърбове, Толя и Олег са се хванали със свити лакти и последователно се вдигат един друг. Саша е взел от земята едно камъче и го прехвърля от длан на длан. Не зная какви групи мускули развива това упражнение. Ние с Вилка поред вдигаме неизвестно от кого донесените ребра от радиатор, а Петка, легнал по гръб, съсредоточено разхлабва мускулите на краката си.

Но ето че при нас дотичва нашият кормчия Валка, известен повече под прякора Шията.

— Момчета! Скифовете вече минаха! — Валка се усмихва и напразно се мъчи да приглади червеникавите си кичури, щръкнали във всички посоки.

И кой ли му беше лепнал прякора Шията. Впрочем по-сполучливо не може да се нарече. Висок е 176 см, тежи 49 кг и като че ли наистина се състои от една безкрайно дълга шия с надяната върху нея кръгла топчица — глава. Напомня една от смешните дървени фигурки, издялкани от една пръчка — нещо средно между Буратино и някакво друго човече.

На пръв поглед дребна работа — кормчия. Седи си и дърпа ту лявото, ту дясното въже, води лодката направо и това е всичко. Ние обаче ненапразно две години возихме на кормилото Юрий Иванович с неговите 96 килограма. Опитвахме с други, по-леки и по-млади, но без всякакъв резултат. Излезехме ли на състезание без Юрий Иванович — минавахме разстоянието с около двадесет секунди по-лошо от обикновено. Той умееше да ни накара да работим, да ни подтикне, ако е нужно, или да ни успокои, когато от нервно напрежение сме били готови всеки момент да се отклоним от съгласувания ритъм на работа. И той не беше от онези, които ту с ласкателство, ту с грубост карат гребците да теглят греблото към себе си. Беше с нас честен и както и да се развиваше състезанието, никога не ни лъжеше. Никога не прибягваше до любимия маниер на много кормчии, които викаха: „Стигаме! Печелим!“, когато фактически нещата стояха съвсем другояче. Не чувахме от него и призиви като: „Давай! Карай!“, които никак не задължаваха. Затова пък съвършено безпогрешно в нужната минута съобщаваше: „Караме с 38 удара! Трябва да увеличим с 4“. А след няколко секунди: „Не, това са 40, още два, момчета!“ При разбор на състезанието на брега той биваше безжалостно суров, но през време на състезание нито веднъж не си позволи да викне на някого от нас: „Гребеш лошо!“ А ако трябваше, то той молеше: „Игор, подкрепи Петя! Гоша, помогни на носа!“ И ние подкрепяхме и помагахме… Само понякога, много рядко, когато напрежението на състезанието достигаше предел и ни се струваше, че движещите се успоредно лодки всяка минутка ще излязат напред, от Юрий Иванович се изтръгваше дрезгав и почти жален въпрос: „Момчета, за кого се жалим?“ И тогава ние наистина, без да се жалим, удряхме, удряхме с гребла по гъвкавата вода, като все по-бързо придвижвахме лодката към финала.

А с Валка всичко е другояче. Идваше си момчето на Днепър, возеше се в единична лодка, въртеше се сред по-големите гребци. От всички страни се чуваше: „Шията — тук! Шията — тук! Иди! Донеси!“ А той отвръщаше само с шеги. За помагане — помагаше, но без да угодничи.

Полухин беше този, на когото хрумна гениалната мисъл да го опитаме на кормилото. Сложихме го веднъж, два пъти: водеше лодката почти равномерно, държеше се непринудено и независимо, към заповедите, с които отначало го обсипваха всички номера, се отнасяше спокойно. Вилка викне: „Шията! Обръщай наляво! Сега ще се врежем в пристана“, а той спокойничко: „Втори номер, прекъсни разговорите! Не зяпай настрани, ще ти се завие свят!“

Още в първото състезание Вилка показа, че просто е роден да бъде кормчия. И уж не го беше учил никой, но когато динамовци с известния нахалник Федка на кормилото се опитаха да ни притиснат към брега, той злобно и късо ни викна: „Момчета! Дайте да работя!…“ Ние ускорихме и с дълъг спринт излязохме напред. „Прощавайте, колеги!“ — вежливо каза Валка, като минаваше край Федка. Както и да опитваха сега динамовци да се измъкнат, четирите дупки, които нашите десни гребла правеха във водата, редовно попадаха точно под тяхната лодка. А няма нещо по-лошо от това да се движиш по „нечиста вода“. Нашият кормчия ги влачи така около петстотин метра, без нито веднъж дори да слезе дотам, че да се обърне към наказания Федка.

Сега на всички ни се струва, че Валка винаги е бил с нас и ние просто не можем да си представим отбора без него.

И осемте гребла са вече на пристана. Валка стои до тях на стража. Разбира се, на никого не би и минало през ума да пипа нашите гребла, но докато ние сваляме лодката и я изнасяме на пристана, той седи край греблата и с целия си вид изразява решение и готовност да се бори докрай.

Лодката днес е съвсем лека. Струва ти се, че нищо не представлява да накараш такава перушинка стремително да се плъзга по водата…

— Десни, в лодката! Леви, в лодката! Петя! Закъсняваме за старта.

Петка бързо търси нещо в хангара, след това маха с ръка и тича към лодката.

— Ръце на пристана! Отблъсни! — командува Шията. От брега Света маха с ръка. Юрий Иванович отива към катера. Ще съпровожда състезанието. Сега всички лица и детайли на брега се виждат особено ясно. После, през време на състезанието, те ще се слеят в една непрекъсната маса, в която не можеш да различиш нито нашите привърженици, нито доброжелателите на съперниците ни.

Трябва да се бърза: съдията на стартовия пристан вдигна високо над главата си флагчето и маха с него събира отборите. При пристана се строяват николаевци, приближават днепропетровци, бързо обръщат динамовци и младежкият отбор на „Спартак“, а ние сме още на около 500 метра. Юрий Иванович прелита край нас с катера и също ни подканя с ръка: „По-скоро, по-скоро!“ Трябва да се понапънем малко. Съдията нетърпеливо поглежда часовника си.

Обръщаме и едновременно с това сваляме пуловерите си, защото от катера вече долита:

— Отборите готови ли са? Първи коридор? Втори коридор?

Кормчиите с вдигане на ръка потвърждават готовността си.

— Трети коридор?

Ние явно още не сме готови: лодката е устремена с носа си към противоположния бряг. Но Валка е принуден да вдигне ръка — така и така закъсняхме, не бива да задържаме състезанието.

— Четвърти коридор? Пети коридор? — И изведнъж: — Приготви се! На старт!

— Първи напред! — отчаяно вика Валка и аз започвам с къси загребвания да изправям носа на лодката. — Трети, помогни!

И в това време:

— Внимание! — и веднага след това: — Греби!

В първите секунди не може да се разбере какво става: Петка трескаво удря с гребло по водата и никой не може да влезе в неговия ритъм. Всъщност и няма никакъв ритъм. Такава схема на старта никога не сме разработвали.

Ясност внася Валка:

— Спокойно, момчета! Петя още не е свалил пуловера си.

Нашите съперници са успели вече да отидат далеч. Гласът на николаевския кормчия, който радостно и учудено повтаря: „Отдалечаваме се! Отдалечаваме се!“, долита все по-глухо. Успоредно с нас се държат само спартаковци, и то навярно, защото не се осмеляват и да си представят, че са пред нас.

От брега, от пристаните на „Динамо“ и „Спартак“, долита още неясно, но усилващо се: „А-а-а-а!“ Зрителите приветствуват излизането на николаевци начело на състезанието.

— Момчета! Започваме работа! — гласът на Валка звучи почти спокойно. — Петя, успокоявай! Момчета, подхванете Петя! — И по-нататък вече съвсем като Юрий Иванович започна по номера: — Гоша, помогни на носа! Виля, по-рязко! Олег, по-дълго! Толя, зацепването! Саша, заедно! Игорче, по-точно! Серьожа, гледай носовия! — И през цялото време в ритъма на гребането: — Пе-тя! Пе-тя!

Минахме вече 500-те метра, но все още не можем да съгласуваме работата си. Петка твърде бърза със зацепването. На носа това се чувствува особено силно. Налага се да се носим с ужасяваща скорост. Греблото на Саша мина по повърхността и вдигна фонтан от пръски. Лодката се разклати.

— Момчета, спокойно! Петя, успокоявай работата! Подхванете Петя!

Само да влезем в ритъм!

Но ето, струва ми се, това става. Единен звук, сякаш рязко издиша дървар: „Хъ!“ И пак „Хъ!“ Нашето дишане се слива с плясъците на греблата и вече дишаме не всеки поотделно — диша осморката. Изведнъж изчезна усещането за неустойчивост, лодката трепна като цирково въже под краката на еквилибрист, глухо и непрекъснато зашумя водата под нас. Това е едно от предимствата на първи номер — да слуша шума на разсичаната вода и да изпитва с нищо несравнимото усещане за скорост. На другите номера това не е така осезаемо.

А ето и един ориентир: движещият се успоредно с нас „Спартак“ като че ли спря. Греблата продължават да се вдигат и отпускат, гърбовете на гребците се навеждат и изправят, но лодката не се движи. Прелитаме край тях. Това се нарича „да се отдалечиш като от закотвени“.

Но „А-а-а!“ бучи и се прелива пред нас, значи там вече приближават николаевци. Сигурно са уверени в победата. Не издържам и се озъртам, макар че това е много строго забранено от Юрий Иванович. Успявам добре да разгледам днепропетровци и динамовци. Настигаме ги.

Динамовският Федка крещи с всички сили: „Изпреварваме! Избягахме!“ Но той явно показва желаното за действително. Тепърва ще видим кой кого ще изпревари. Днепропетровският кормчия дрезгаво вика нещо съвсем невъобразимо. Думите му не се разбират.

— Момчета, дайте да работя! — вика своето традиционно Валка. Това значи — спринт. „Хъ! Хъ!“ — дъха осморката. Влагам се в греблото така, че, струва ми се, гърбът ми всяка минута може да се скъса като опъната тетива на лък…

Приближаваме 1000-метровата отсечка. Тя е при динамовския хангар. Тук, разбира се, мощен хор скандира: „Ди-на-мо!“, а след това: „То-ля! То-ля!“ Насърчават загребния. Но на динамовци вече нищо май няма да помогне, макар че се стараят с всички сили.

— Евтино решиха да спечелят! — повтарям на ум аз и стискам зъби от яд, макар че динамовци за нищо не са виновни. Или може би трябваше да спрат и да почакат, докато Петка се освободи от пуловера си?

Не може да се каже, че ние се отдалечаваме от динамовци и днепропетровци като от „закотвени“, но втората половина от разстоянието започваме, разменили местата си: сега вече ние сме отпред, а динамовският първи номер — дългият Севка Ефимов — се озърта при всяко загребване.

— Е, а сега карайте! — бодро провъзгласява Валка, като че ли досега бяхме гребали само за развлечение, с половин сила.

Но вече е мъчно да ускоряваме. Всеки спечелен метър ни струва страшно напрежение. Ако можехме поне да се закачим за кърмата на николаевци!

Край нас прелита малкият обраснал с върбови храсти остров — значи до финала остават 750 метра. На острова е направен десант: някакви фигури махат с ръце и нещо крещят. Сините (сини фланелки, сини гребла) са на десетина метра пред нас. Успявам да забележа, че гребат по-често от нас. Значи са на предела на възможностите си. Ще могат ли да запазят предимството?

Непрекъснат шум долита от петстотинте метра. Тук е основната маса от нашите. През неспирното „А-а-а!“ изведнъж се изтръгва ритмичното „Бу-ря! Пе-тя! Бу-ря! Пе-тя!“ Някъде там е и Света. Невъзможно е да чуя гласа й, но зная, че стои там. Не, не може да стои. Сега тича по брега, промъквайки се през храстите, както аз тичах преди два часа.

Прелитаме край нашия пристан. Там има такава тълпа, че гредите са потънали и всички стоят до глезен във водата. Но никой не забелязва това. Тук през „Бу-ря! Бу-ря!“ се промъква „Е-дик! Е-дик!“ Николаевци поддържат своя загребни. Той е почти успоредно с мен, виждам го дори без да извръщам глава, само като погледна настрани. Ние не само сме се вкопчили в тяхната кърма, но сме забили и зъби в нея.

Пристаните отминаха. Значи до финала остават 250 метра. Двадесет и пет загребвания.

— Стиг-ни! Стиг-ни! — вика Валка и нещо вътре в мене трака също така ритмично и ясно: „Стиг-ни! Стиг-ни!“

Не, не бива през цялото време да гледам николаевци. Вече съм успоредно с четвъртия им номер и изведнъж забелязвам, че започвам да повтарям неговите суетящи се, трескави движения. Ще гледам само гърба на Вилка! Ето, в прилепнала мокра фланелка той тежко се навежда и изправя пред мен. Колко пъти сме му казвали: Отпусни рамената! Но сега не ми е до това.

— Стиг-ни! Стиг-ни! — дали вика Валка или самият аз издишам при всяко загребване? Не, сега не бих могъл да произнеса нито дума. — Стиг-ни!

Но ето, че моето гребло е вече успоредно на техния втори номер. Още едно загребване! Още едно! Колко загребвания останаха? Седем ли? Пет ли?

— Още малко! — дрезгаво хрипти Валка. — Пе-тя-а!

И флегматикът Петя, съкратил пътя на седалката, изведнъж рязко и с мълниеносна бързина нарушава ритъма: късо, като тласък, загребване, още едно.

— Подхванете Петя! — крещи Валка.

Но ние не се нуждаем от подсказване. Сега всички ние сме един механизъм и моментално разбираме Петкиното решение. Дори може би в това не участвува главата — всичко решават самите ни ръце, гърбът…

Лодката рязко ускори движението си. Раз! Раз! Раз!

„Бум!“ — прозвучава съдийската камбанка на финала. Втори удар няма. Кой спечели?

Но сега не сме способни да мислим дори и за това. Лодката по инерция продължава да се плъзга по залива. Греблата галят водата, като оставят две пенести пътечки зад кърмата. Никой не е в състояние да произнесе нито дума. Пък и за какво да говорим?

Едва сега усетих как са се налели с умора ръцете и краката ми, колко ме боли гърбът. Всички дишат напрегнато, дрезгаво. Вилка е обронил глава между колената си. Олег се държи с две ръце за бордовете и бавно, сякаш нерешително, се мъчи да се изправи. Толя масажира дясната си ръка и се мръщи от болка: по всичко личи, схванала се е. Саша се е надвесил през борда и не можеш да разбереш дали се опитва да глътне вода или просто не може да се изправи. Игор е отпуснал ръце във водата, а Сергей и Петка лежат изтегнати по гръб. Валка ги пръска с вода, водата се стича по гърдите и лицата им, лее се в лодката.

Финишират динамовци, днепропетровци и накрая спартаковци. Юрий Иванович приближава след съдийския катер към финалния створ и без да дойде при нас, тръгва оттам направо към базата.

— Осморки! Идвайте да се записвате! — викат от финалния пристан…

Кой трябва да отиде пръв? По неписан закон на финала се регистрират по реда на класирането, макар това изобщо да няма никакво значение.

— Отборът на град Николаев, по-бързо на финала! — със строго официален тон вика съдията.

Всичко е ясно: загубили сме. И николаевци разбраха това. Вик, шум, тупат се по гърбовете, кормчията прегръща загребния.

— Ще се пръснат от радост — процежда Саша, но момчетата, разбира се, са заслужили радостта си.

— Първи-трети, напред! — командува Валка. — Осми, назад! — Петка вече е станал. Бледен е, лицето му се е удължило. Явно не може още да гребе. Само леко задържа, потопил вертикално лопатка във водата.

Николаевци вече са се регистрирали и взели бойко старт, се носят към базата.

— Отборът на „Буревестник“, назовете имената си по номера — казва съдията на финала Борис. Той познава всички ни като петте си пръста, но такъв е редът.

— Воронов!

— Дубски!

— Шитко!

— Левчук!

— Шчаденко!

— Алексеев!

— Приходко!

— Полухин! — рапортуваме ние.

— Кормчия Горошкин! — добавя Валка.

— С колко загубихме? — в един глас питаме ние.

— Две десети. Да имаше още десетина метра, сигурно щяхте да спечелите. Не ви стигна разстоянието — и съчувствено, и насмешливо казва Борис.

Още не знае, че разстоянието не ни стигна, защото сами откраднахме от себе си 500 метра. Но какво да обясняваш.

— Приготви се! Напред!

Не, към пристана приближаваме съвсем не толкова бойко, колкото николаевци. Юрий Иванович ни издърпва за греблата.

— Момчета, поставете лодката на стойките — казва той, сякаш нищо не се е случило.

Никой от нас не произнася нито дума. Мълчаливо изнасяме греблата, мълчаливо изнасяме и лодката. Добре, че никой не идва при нас с въпроси и съболезнования. Света също никъде не се вижда, макар че усещам, че е някъде тук.

— Десните изтриват лодката, левите изнасят греблата — командува Игор.

Всичко правим автоматично. И пак — нито дума.

— Поставете лодката и на парад — казва Юрий Иванович.

Сега само парадът ни липсва.

— Ще минат и без нас — мърмори Петка.

— Не, ти върви! — изведнъж избухва Сергей. — Герой на състезанията! Феномен!

— Серьожа, престани — спокойно казва Юрий Иванович — всички сте виновни. Но затова ще поговорим утре. А сега — на парад!

На парада ние не изглеждаме много весело. Николаевци се мъчат да бъдат сдържани, говорейки с целия си вид: „Голяма работа, спечелихме. Не ни е за първи път!“ Но това лошо им се удава. Радостта напира от тях. Загубил за секунда контрол над себе си, ту един, ту друг от тях започва да се усмихва и тези широки, от ухо до ухо, усмивки още повече подчертават нашата мрачност. Не ни се иска за нищо да мислим. По-скоро да бе свършило всичко.

— „Състезанията показаха повишеното спортно майсторство“ — чете от един лист представителят на Спортния съюз.

Какви изтъркани, хиляди пъти чувани думи. И как не съм забелязал това досега? Впрочем, когато печелиш, освен себе си почти нищо, общо взето, не забелязваш.

— „Това ни позволява да се надяваме, че украинските отбори с успех ще участвуват в първенството на Съветския съюз“ — продължава ораторът.

Нима без нас? Съюзното първенство без нас? Същото онова, за което се готвихме две години, в жертва на което принесохме и времето — си, и увлеченията си, и всичко, всичко…

Какво пък. Нима не заех първо място в института по брой на отсъствията от занятия. Ами другите момчета? Толя две години мъкне подир себе си невзетия изпит по математика по всички състезания и градове…

И най-обидното е, че нито един наш преподавател дори не предполага, че има работа с извънредно дисциплинирани и желязно изпълняващи какви ли не правила хора. Всеки непосветен е уверен, че ако си пропуснал някоя лекция, непременно си отишъл на кино; ако не си се явил вечер на пропуснатото упражнение, значи си скитал с момиче по Крешчатик или нещо по-лошо — прахосвал си живота си в ресторант. И не знае преподавателят, че този прахосник на живота (висок 187 см, тежък 85 кг, на 20 години) не е дошъл на петото занятие, защото по постановление на общото събрание на отбора му този ден от три до четири и половина е трябвало да спи или поне да почива заедно с населението от детските градини и ясли. А що се отнася до прахосването на живота в ресторанти, то „от сухия закон“, приет от същото събрание, биха потреперили сърцата и на най-строгите моралисти: 1 (една) чаша шампанско 1 (един) път в годината, и то само при посрещане на Нова година.

А как би оценил непосветеният преподавател такава формулировчица: „Тренировка може да бъде пропусната от член на отбора само в случай на смърт или тежка болест. Заболявания като простуда, зъбобол и ангина дават право да се пропусне тренировка само с единодушно решение на общото събрание. Заболявания като главоболия, радикулити и меланхолии не дават такова право при никакви обстоятелства. Във всички случаи болестта се преценява като пряко следствие от нарушаване на режима и отговорност за нея носи самият болен“?

Когато Игор предложи този параграф, то въпреки стила му, който напомня малко правилата за използуване на градския обществен транспорт, той беше приет единодушно.

Но защо да говорим за преподавателя! Опитай се да обясняваш такива жизнени принципи на свое познато момиче. Поне две от трите ще те сметнат за завършен идиот и сухар и… ще тръгнат с друг, който не трябва да си ляга в 11 часа вечерта.

Добре, че поне на Света не трябва нищо да обяснявам, но понякога ми се струва, че приемайки изцяло нашите железни правила, и тя би искала повече изключения от тях за някои членове от нашия отбор.

— На тази прожекция няма да отидем — твърде късно свършва — казва понякога тя самата. А после, без каквато и да е връзка, пита: — А ти не обичаш ли нощния град? Не ти ли се иска да се разходиш по нощните улици? Та те съвсем не са такива като през деня.

— Ами ти откъде знаеш? — трябва да правя жалък опит да отвърна с шега аз.

— Та нали не съм се занимавала с гребане цял живот.

В думите й има тъга. Не ме упреква. Но защо трябва да се разделяме, когато светлината на фенерите още не блести във вечерния здрач; когато градът още не е прекрачил онази черта, отвъд която започва нощта? Та нима аз не обичам това време? Тези тъмни планини от кестени, тайнствената сянка на уличките и далечните приглушени свирки на локомотиви или може би на параходи.

— Но ти знаеш — след три дни имаме контролни изпитания.

— Да, да, разбира се, вече трябва да вървим. Забелязах, че нашите маршрути винаги водят към тяхната къща. И когато бие 10, ние още дълго трябва да се добираме до нея. Тази малка хитрост се приема от нас с мълчаливо двустранно съгласие.

„За кого се жалим?“ — питаше ни Юрий Иванович. Та ние не се жалим, а се готвим за онова, което ни се струва сега най-важно. Попитай когото и да е от нас какво желае най-много и всеки ще отговори: „Да спечелим!“ И не някакво определено състезание, дори не съюзното първенство, а да спечелим изобщо, да се утвърдим, да повярваме в себе си.