Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Великолепная восьмерка, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Зоя Колева, 1971 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Гелий Аронов. Великолепната осморка
ДИ „Медицина и физкултура“
пл. „Славейков“ 11 — София
Държавна печатница „Д. Благоев“ — Пловдив
Преведе от руски: Зоя Колева
Редактор: Д. Миланов
Художник на корицата: Ал. Хачатурян
Художник-редактор: М. Табакова
Технически редактор: М. Попова
Коректор: В. Петрова
Руска; I издание; Лит. група V; Изд. №4915
Дадена за набор на 27.XII.1971 г.
Подписана за печат на 7.III.1972 г.
Излязла от печат: 27.III.1972 г.
Формат: 84/108/32
Печатни коли: 6,25
Издателски коли: 5,19
Цена на дребно: 0,44 лв.
Гелий Ефимович Аронов
Великолепная восьмерка
Издательство „Физкультура и спорт“
Москва, 1971
История
- —Добавяне
- —Допълнителна корекция
Утрото
„Чук-чук-чук“ — дъждът заковава малки гвоздейчета в покрива на хангара.
„Чшт-чшт-чшт“ — дращи по преградите желязната четка.
В хангара сме само ние със Серьога Приходко. Мълчим. Чистим лодката. Толкова рано и при това в дъжд — заливът е пуст. Дори пазачът чичо Коля не се показва от къщичката си. И неговите помощници, белият на черни петна Пижон и черният на бели петна Боцман, не са се появили.
— Ако сега ударим едно спортно ходене през острова, все още можем да стигнем до института за втория час — някак между другото заявява Сергей.
Мълча. За какво да говоря, ако вчера беше решено „по морския жребий“[1].
„Чшт-чшт-чшт“ — дращи четката.
В края на краищата нищо нямаше да стане, ако днес излезехме на състезание с непочистена лодка. Състезавали сме се тази година два пъти и, впрочем, спечелихме.
— Изобщо идеалната чистота и всеки там шик и блясък закрепостяват отбора. Иска ти се да сложиш бели маншети и да държиш греблото с два пръста.
Това беше заявил вчера Вилка Дубский, наистина преди „морския жребий“. След като Серьожа заби показалец в гърдите ми, Вилка лицемерно въздъхна: „Жребият е хвърлен!“ — и вече не възрази против чистотата. Немного последователно за един философ.
В 10 часа се появяват момчетата от Николаев и Днепропетровск. Спокойно изнасят лодките си, поставят ги на стойки, суетят се около тях с ключове и ъгломери. Не зная дали в къщи помагат и родните стени, но аз винаги се чувствувам по-добре, ако състезанието е другаде. Николаевци и днепропетровци чудесно са се наспали, закусили са и спокойно се готвят за състезанието. А нашите и досега са на лекции…
И това след бурното вчерашно събрание.
— Състезанието ще бъде тежко. Николаевци са излезли на вода още през февруари. Здравата са подготвени. 500-те метра минават за минута и 22. И то стабилно. Засичах: шест пъти по 500 метра едно след друго с разлика в десети — така започна вчера събранието Игор Алексеев, нашият капитан. Винаги ни плаши.
Затова пък Сергей е винаги спокоен.
— Ще спечелим петнадесет секунди — подхвърля той късо и категорично.
Изслушахме Игор мълчаливо, изказването на Сергей обаче предизвика буря.
— Вече ги скъсвахме от бой на републиканското първенство миналата година!
— На брега е лесно да се печели!
— Това е фукня! — крещим почти едновременно: Олег, Петка и аз.
А Вилка, задъхвайки се, взе да изброява всички пророчества на Сергей, по-голямата част от които, уви, не са се сбъднали.
Сергей стои в позата на Наполеон, скръстил ръце на гърди. Кракът му е изнесен встрани. Той кима в такт на нашите викове.
— Ще спечелим 15 секунди! — повтаря спокойно той, когато се изтощаваме и млъкваме за минута.
Юрий Иванович се е навел над бележника си и без да вдига глава, нещо пише. Как му се удава да запазва спокойствие при такава врява. От хангара започват да ни поглеждат любопитни. Уж по работа край нас изтича Света Божко. След две минути се върна. Явно й се иска да се спре и да каже нещо. Но разбира, че сега не е време. Дори флегматичният Боцман се е приближил до нас и любопитно ни гледа, размахвайки късо отрязаната си опашка.
— Момчета, дайте сериозно! — това е Толя Левчук. Сега ще започне да прави изчисления и да привежда цифри. — Миналата година италианците преминаха дистанцията в Босбаан[2] за 5:48. Нашите загубиха от тях 1 секунда. През есента ние се състезавахме с нашите шампиони и загубихме 2, значи срещу италианците ще загубим 3…
— В къщата има 15 врати и 30 прозореца. На колко години е бабата на портиера? — в същия тон подхваща Саша Шаденко.
— Казвам, че вървим с едни секунди с първите отбори на Европа!
— Гледай да не загубиш от третия отбор на Днепропетровск!
— А стартовите 500 метра минаваме с безспорно най-добро време в света!
— Състезаваме се, впрочем, не на 500 метра… — Шумът нараства. Юрий Иванович три пъти подчертава нещо в бележника и става. Млъкваме, само Левчук продължава да доказва на Игор, че ние вървим наравно със западните немци и с около две секунди по-добре от англичаните.
— Момчета — това е обикновеното обръщение на Юрий Иванович към нас, — готова ли е лодката за състезанието?
— Готова е — немного уверено отговаря Игор Алексеевич.
— Какво е направено?
— Проверени са греблата и ключовете, сменен е ауттрегерът на пети номер, поправена е седалката на втори…
— Отвътре лодката почистена ли е?… Игор мълчаливо свива рамене.
— Преди състезанието, както пред боя, трябва всичко да се приведе в ред. Така е по-приятно да печелиш и по-достойно да губиш. На лек финал утре не можем да разчитаме. Мисля, че и Сергей разбира това. Всичко ще зависи от умението ви да се мобилизирате. Затова и лодката, и душата ви трябва да са чисти.
„Чшт-чшт-чшт“…
Лодката ще е чиста, а колкото до душата, не зная. Света е чудесна. Вчера, види се, бе усетила, че събранието е свършило не съвсем гладко, и след тренировката дойде при нас.
— Какво решихте?
— Всичко реши жребият. А ти знаеш колко ми върви. Аз и Серьога оставаме да нощуваме и утре сутринта чистим лодката.
— Това е прекрасно! — Света дава вид, че е страшно зарадвана. — Ще ми помогнеш да проверя центровката. Тъкмо бях решила днес да поостана. — Гледа ме в очите и леко се усмихва. Смешна е. Косите й са събрани на две къси опашки и завързани с бели панделчици.
Вече три пъти бяхме проверявали центровката и тя нямаше защо да остава днес: утре всичко започва със стартовете на жените, така че тя ще трябва да се състезава по-рано, просто иска да ме подкрепи.
Сергей тръгна „да проси“ — да събира за вечеря на „забравените и изоставените“. Дават охотно. Момчетата ни оставиха половин хляб, кутия бисквити и два кренвирша. Момичетата, както винаги, са по-богати. Към края на обиколката ние имаме още два сандвича, бутилка кефир, кисела краставичка, варен картоф, парче сирене, масло в хартийка и дори портокал. На Галка е, разбира се. Майка й винаги я готви за тренировки като за експедиция в Далечния Север. Впрочем, портокалът като че ли се предназначава само за Сергей.
Постепенно базата опустява. Чичо Коля заключва хангара. Ключът го дава на мен — утре ставаме преди него. Сергей отиде да вари чай. Ние със Света седим на пристана, гледаме как в града пламват светлинки и трепкащо възрозово зарево увисва над Крешчатик.
— С нас ли ще вечеряш или да те изпратя?
— Не, ще тръгна. Не се преобличай, изпрати ме само до пътя.
— Впрочем, утре има състезание! — вика подире ни Серьога. Той е излязъл от къщичката на пазача с чайник в ръка и отива към съблекалнята. — За приготовления и изпращане давам 30 минути, след което всички запаси ще бъдат унищожени.
— Тогава утре ще поработиш и вместо мене — отвръщам иззад храстите аз.
— Лека нощ! — вика Света.
Вървим по мек дълбок пясък. Наоколо ни душа, а по централните асфалтирани алеи сега навярно не можеш да си пробиеш път. Дотрябвало им на хората да тъпчат по този асфалт. Тишината и красотата са на две крачки, но никой не ги прави. Казвам това на Света. Тя се смее:
— Просто се страхуват да срещнат такъв дрипльо като тебе! — Костюмчето ми наистина не струва… През дупките на гърба и колената се подава голо тяло, яката наполовина е откъсната, левият маншет виси на живописни ресни. Впрочем, това у нас минава за белег на добър тон. Пази боже да зашиваш или кърпиш!
Изпращам Света до моста. След това дълго още гледам как ту изчезвайки, ту появявайки се отново, тя върви сред тълпата. При шестия фенер се обръща и ми маха с ръка. Това е нашият фенер, шестият отляво…
Помниш ли как стоеше и плачеше тук, смешно момиче с надути устни и светъл бретон?
— Мене мама, мене мама ми не дава да целувам, — пропя Саша и цялата наша банда мина край тебе, като продължаваше да спори за зацепване и загребване, за днешната тренировка и за утрешните контролни изпитания. По инерция и аз направих няколко крачки с всички, после се върнах:
— Какво се е случило, мъничката ми? — внезапно се бях почувствувал голям и силен.
Разбира се, за всичко бяха виновни приятелката ти и майка ти, и треньорът по скокове въз вода, и още някой… Не зная дали беше виновен треньорът, но тази вечер той загуби една скачачка. За какво говорихме тогава? Сега вече не мога да си спомня. Някак незабелязано загубих цялата си покровителствена снизходителност. Веднага, още първата вечер. И дори не съжалих за това, макар да ни разделяше огромна дистанция: студент, завършващ първи курс, и десетокласничка.
… В 12 се появи Толя Левчук. Потърка с пръст преградата до своя номер, дълго и внимателно гледа пръста си.
— Във флота чистотата се проверява със снежнобяла кърпа — забелязва Сергей. — Впрочем, ако сте недоволни, сър, четките са на вашите услуги.
Но Толик само дава вид, че е недоволен. Работили сме добросъвестно. Може и да починем. Качваме се на тавана и лягаме на струпаните тук платна. От хангара глухо и неясно долита глъчка. Дъждът е спрял, само вятърът понякога изтърсва по покрива капки от дърветата. На счупения прозорец под самите мертеци е кацнала някаква птичка и писука тънко и отчетливо: „пиу-пиу-пиу…“
— Знаеш ли, Серьога, някак си още не съм се настроил за състезанието. Относно 15-те секунди ти, разбира се, прекали, но изобщо мисля, че спокойно ще излезем на първо място.
— Ако спечелим по-малко, няма защо да се намесваме в Тракай. Не казвам обаче, че николаевци са лош отбор. Просто трябва да се освобождаваме от периферийните мащаби.
Сигурно е прав. Време е вече да пробиваме „прозорец към Европа“. Ето на, според пресмятанията на Толик излиза, че сме третият отбор на континента. Ако днешното състезание не решаваше толкова много…
— Здравейте, момчета! — от люка наднича главата на Саша. — Как спахте?
Саша представлява приятна гледка: изгладен, избръснат, пътят (патят, както казва чичо Коля) в косите му ясно личи; на носа — масивни черни очила, макар че днес няма слънце, а тук в дълбините на хангара изобщо е полутъмно.
— Донесе ли самобръсначката? — пита Сергей.
— А защо ви е всъщност да се бръснете? — учудва се Саша, сякаш вчера не се бяхме уговорили, че ще домъкне автоматичната си самобръсначка. — Та вие знаете, че ако се обръснете преди състезанието, „ще ви обръснат“ и на състезанието.
— А самият ти защо си толкова параден?
— За мен не важи — имам си лични привърженици.
— Е върви тогава при тях, не ни пречи да почиваме.
— Добре де, добре — Саша щракна закопчалката и изважда от недрата на разкошната си чанта самобръсначката. — Не бих ви съветвал, но както искате.
— Саня — Сергей омеква, — провери височината на ключа при своя номер. Би трябвало да се прибави по една шайба под долните лостове на ауттрегера.
— Ще бъде направено! — Саша вдига ръка до въображаемата си козирка. — Само че ще си организирам свой почетен ескорт.
Разбира се, някой пак е дошъл да гледа „Саша на състезанията“. Без това не минава нито една гонка. Веднъж му се беше удало да домъкне тук дори и заместник-декана. „Хи-хи-хи, ха-ха-ха“, а Сашенка си знае работата. Студенти в пътностроителния много, а той — шампионът на Украйна и кандидатът за майстор на спорта — е само един. И се е погрижил всички да знаят това.
Най-голям успех навярно му беше донесла знаменитата „фотокампания“. Планът й беше гениално прост. В студентската книжка се пъхаше фотография: Саша на почетния пиедестал в момента, когато му се връчва медалът на шампион на Украйна; с лявата ръка притиска до сърцето си букет цветя, поднесен навярно от онова момиченце с бяла рокля, а с дясната — стиска ръка на прославен олимпиец. На гърдите му релефно се открояват буквите „УССР“.
Снимката случайно се оказваше на страницата, където трябваше да му се вписва бележка, и рядко някой преподавател си отказваше удоволствието да поговори за спорта с разсеяния шампион, забравил снимката си в книжката. Повишаването на бележката с една, а понякога и с две единици ставаше автоматично. Системата работеше почти без засечки. Почти, защото се случваха и изостанали, равнодушни към спорта хора. Преподавателят по съпромат например съвсем неоснователно смяташе, че на почетния пиедестал има право да се усмихва само онзи, който знае неговия предмет. И Саша три пъти трябваше да отстоява правото си на усмивка.