Боян Калинов
Игра на разум (9)

8

Бърлогата на Иван Хакера се намираше в покрайнините на града, в старата промишлена зона. Петьо и Жоро имаха уговорка да се чакат близо до изоставената електролитна станция, до коритото на пресъхналата река. Приятелят им я беше заел, без въобще да пита собствениците. Но след окончателното секване на водата от станция за производство на водород точно на това място просто нямаше смисъл. Иван се беше възползвал от това и сега най-безгрижно използваше опразнените от оборудване помещения. Още не беше измислил какво да прави с басейните за електролиза, но и на това щеше да му дойде времето, както обичаше да казва. Освен че беше самотно и спокойно местенце, другото, заради което Иван беше влюбен в станцията, беше магистралният оптичен кабел, който някога бе осигурявал комуникациите на цялата промишлена зона. Разкош!

Петьо подпря колелото си на порутената стена на старата мебелна фабрика, разположена точно срещу станцията на Иван. Реши да не ходи сам, а да изчака Жоро. Бяха се чули преди минута — две — Жоро тъкмо минаваше напряко през едно хале, чийто покрив беше паднал още преди години. Щеше да пристигне всеки момент. Петьо го забеляза — приятелят му въртеше бясно педалите и се носеше по сухото речно дъно, като вдигаше цели облаци прах след себе си. Когато се приближи почти до него, Жоро натисна рязко спирачката и изви кормилото. Колелото се извъртя странично и спря на сантиметри от крака на Петьо.

— Не закъснях много, нали?

— Не си. Хайде, да идем да видим дали е тук. Носиш ли записа?

Жоро потупа с доволна усмивка джоба на шарената си риза.

— Тук е, тук е.

Петьо му обърна гръб и се насочи към отсрещния полегат бряг на реката, като буташе колелото до себе си. Когато стигна, подпря колелото на стената на едноетажната сграда и почука на ръждивата метална врата. Почака малко, а после почука отново, този път по-силно. Отвътре се дочу звук като от тътрене на крака по цимента и някой се провикна:

— Махай се! Нищо не съм поръчвал!

— Аз съм Петьо! Отвори, моля те! И Жоро е с мен.

Вратата се отвори със скърцане и в рамката й се показа Иван Хакера. Дългата му права коса явно не беше виждала баня от доста време, защото висеше тежко и с доста мазен вид от двете страни на бледото му лице. То пък от своя страна беше доста брадясало — намираше се точно на онази странна фаза, в която е невъзможно да се определи дали човекът насреща си пуска брада, или просто е забравил да се обръсне. Черна тениска, провиснали на дъното изтъркани дънки, прегърбена стойка и враждебно изражение бяха последните съставки от архаичния външен вид на Иван.

— Какво искате?

— Искаме да открием един аватар. Трябва ни физическият му адрес. Можеш ли да ни помогнеш?

Петьо очакваше, че като ги види, Иван ще се поразведри, но това така и не стана.

— Не се занимавам вече с това! Махайте се!

Понечи да затръшне вратата под носа им, но Петьо я подпря с крак.

— Моля те, трябва да ни помогнеш! Един тип без лице ни прецака играта!

Лицето на Иван изведнъж се смрази и пребледня, сякаш всичката кръв се изцеди от него само за миг. Петьо използва това и бутна леко вратата. Хакера не възрази, просто отстъпи назад, без да каже нищо.

— Знаеш нещо за това, нали? Кой е той?

Иван кимна.

— Разкажи ни! После аз ще ти кажа какво става. Защо си толкова изплашен?

Хакера пропусна Петьо и Жоро навътре в тесния коридор, после подаде глава навън и се огледа наоколо. Остана доволен от видяното, защото затръшна вратата и побърза да спусне тежкото метално резе. После поведе децата по коридора. Преди да стигнат до края му, Иван сви в една от вратите. Двете момчета го последваха и се оказаха в широка, оскъдно мебелирана стая. Вътре имаше бюро с масивен архаичен монитор с кинескоп на него, четири стола, разхвърляни из стаята и метален стелаж с наредени на него кутии, пълни с мемокарти с най-различен капацитет.

— Сядайте, където намерите. Ще ви разкажа каквото знам. Но се пазете, чувате ли!

Петьо се настани на единия от неудобните столове, а Жоро приседна направо на плота на бюрото.

— А тази сутрин си мислех, че ме чака скучен ден. Както и да е. Имам си едно приятелче в Германия. Запознахме се на един от старите сървъри — не съм го виждал никога на живо. Момчето се занимава със същото като мен — проследяване из мрежата. Приказваме си от време на време, помагаме си за някой заплетен адрес, ей такива работи. Даже си разменихме ключове. Та днес по едно време получавам аз писмо от него. Имаше и файл. Голям криптиран файл с име „Да се отвори след смъртта ми“. Отварям го аз, а вътре…

Иван направи пауза и преглътна шумно. Петьо и Жоро не смееха дори да дишат — „Да се отвори след смъртта ми“, това звучеше много, много сериозно. Хакера се протегна и грабна стъклена чаша, цялата в следи от пръсти. Отпи здрава глътка от мътното съдържание и продължи:

— Вътре гледам разни логове на сървъри, файлове със записи, платежни нареждания за солидни суми — ей такива неща. Изгледах единия запис и направо изтръпнах. Ама отвсякъде изтръпнах — един тип без лице закла един друг. Като куче го закла, казвам ви!

Петьо го прекъсна:

— Как така го закла?

— Ми ей така, с нож го закла. И онзи нещастник не се изключи — сигурно шлемът му се е скапал. Умря, казвам ви, направо пукна. Но това нищо не е, чакайте да чуете нататък. Поиграх да сглобя историята и нещата взеха да се оформят. Някой наел Хасан да издири физическия адрес на един аватар срещу добри пари. Приятелят ми се заел със задачата и успял да проследи аватара — Петьо понечи да зададе въпрос, но Иван го изпревари — да, да, онзи без лицето трябвало да се проследи. И Хасан се справил. Даже повече от добре се справил — открил адреса на аватара. Само дето не бил адрес, а адреси — девет броя. Кучият му син се намирал едновременно на девет главни сървъра. Девет! Проверих всичко — наистина е така.

— Значи казваш, че човекът без лице е бил на девет места едновременно? Как така?

— Казвам, че онзи без лице е бил на девет места едновременно. Ама не съм казвал, че е човек.

Петьо подскочи на стола.

— А знаете ли после какво стана? Едно по едно ми заминаха сайтчетата. Край с трейсрута. Сигурен съм, че е бил онзи. Търсеше мен — да ме очисти, както очисти Хасан. Добре, че минавам през анонимно прокси, че иначе… Ей това е. И ако нещо ми се случи, онзи ще е виновен. Ако ме намерят умрял тия дни, бягайте в полицията и разкажете. Става ли?

Момчетата кимнаха неуверено.

— Кажете сега за вашия без лице. Какъв беше? Къде го срещнахте.

Петьо заразказва тяхната история в Магика. Отначало разказът му вървеше трудно, а Жоро често го прекъсваше, за да го поправя в подробностите, но към края думите се лееха като водопад. Когато приключи с превръщането на дебелака в човек без лице, тримата се смълчаха умислени. Жоро проговори пръв:

— Дай да изясним нещо. Казваш, че според теб човекът без лице всъщност не е човек. Какво е тогава?

— Програма, какво друго? Но не каква да е, ами мислеща програма. Едно време на такива им викахме изкуствен интелект.

Жоро се пооживи:

— Разбираш ли какво значи това? Трябва да говорим с него, трябва да го убедим да се разкрие! Не можем да оставим нещата така!

Иван го погледна с нещастно изражение.

— Не е толкова просто. Не разбираш ли, онзи извърши съвсем истинско убийство! Като казах, че го е заклал, не ви ли споменах, че преди да ми умре трейсрута, проследих и тоя другия от записа? Американец. Починал в Париж в деня на записа.

Това вече наистина поизплаши Петьо. Но изведнъж се сети за нещо:

— Париж! Забравихме Елизар, така де, Моник! Жоро, какво каза тя, преди да се изключи? Че баща й работел по един случай с аватар без лице? Иван, давай бързо да влизаме в мрежата — може да научим още нещичко. Обещахме на една приятелка да я потърсим, като дойдем при теб.

Иван махна безразлично с ръка към монитора и клавиатурата на бюрото.

— Знаете откъде се влиза. Аз шлемове не признавам.

Петьо седна зад бюрото, а Жоро си придърпа един стол и се намести до него. Потърсиха Моник в чат-рума на Магика — единственото място от играта, което им беше достъпно без шлем. Знаеха, че ако я повикат от там и тя е в мрежата, ще разбере, че я търсят.

Петьо набързо направи частна стая и изпрати лична покана за разговор до потребителя с регистрация Елизар Тъмния. После изчака малко и понечи да повтори съобщението. Но не му се наложи да го прави.

„Здравейте, момчета!“

Петьо побърза да напише отговор:

„Здрасти, Моник! Как си?“

„Баща ми изчезна! Отвлякоха го. Отвлякоха го от нас, разбирате ли?“

Жоро и Петьо се спогледаха.

— Какво, какво казва? — безразличието на Иван бе сменено от живо любопитство и той се намести зад гърба им, за да следи разговора на монитора.

„Кой го отвлече?“

„Не знам. Но сигурно е заради онова убийство! Той разследва едно убийство с шлем. Е, не точно разследва, защото не е криминален, а само нетченге, но все пак работи по случая. Като се прибрах от училище в понеделник, заварих татко в леглото с гаджето му, Фатима…“

Тримата четяха с нарастващо удивление. Шлемове с изключени защити, търговия с нетдрога, две убийства, изчезнал френски полицай… Работата беше доста сериозна. Най-лошото беше, че изчезналият беше точно бащата на Моник. Когато тя приключи разказа си, на свой ред Петьо й разказа за това какво са разбрали при Иван и какви подозрения има той. Дълго време тя не отговори нищо.

„Лимитът ми за днес свършва. Но утре съм в «Магика». Ще намеря онзи и ще разбера къде е баща ми! Ако ви стиска, елате и вие! Точно в дванайсет централноевропейско лимитът се подновява. Ще ви чакам!“

После връзката прекъсна. Иван прехвърли по една ръка през раменете на двете момчета.

— Приятели, съзнавате ли в какво се забърквате?

Жоро дори не го изчака да довърши.

— Отвлекли са баща й! Не можем да я оставим така. Аз съм с нея и това е!

Петьо с изненада установи, че иначе неувереният му приятел в момента говори точно като Великия херцог Митрус, решителния смел мъжага от играта, който не можеше да остави дама в беда.

— Да, и аз ще дойда. Хайде, да се прибираме, че не ми се кара по тъмно из тоя квартал.

Двамата станаха, а Иван ги изпрати до външната врата.

— Пазете се!

Когато вратата се хлопна зад тях, Жоро прошепна на Петьо:

— Уф, не мога да го позная! Говори точно като майка ми! Ама и тя как ще се разбеснее, ако разбере, че ще влизам посред нощ в мрежата.