Боян Калинов
Игра на разум (5)

4

Тронната зала на замъка Драмон беше мрачна и влажна както винаги. Каменният под беше леден, сякаш навън не горещото драмнийско лято беше в разгара си, а люта зима. Петьо никак не харесваше мрачната атмосфера и примитивните условия, но все не можеше да убеди приятеля си, че удобството в замъка не е израз на упадък.

— Жоро, да беше наредил поне да напалят огнището.

Жоро го изгледа смръщено от дървения си трон, покачен на каменен постамент в самия край на дългата зала. Аватарът му в Магика представляваше грамаден мургав мъжага с черна брада и мустаци, облечен в черни кожени дрехи и тъмносиньо везано наметало.

— Защо все ми казваш Жоро? Тук съм Митрус де Драмон, велик херцог на Драмна. Не го забравяй, за да не остане в миналото съюзът между великата Драмна и твоята Мизия, княже Петър.

— Оооо, я стига! — Петьо не обичаше превземките — той самият ползваше собственото си име за ник в „Магика“. — Дай по-добре да мислим какво ще правим, че нещата не вървят добре. Твърде дълго те нямаше, херцоже, твърде дълго!

Митрус-Жоро се изправи в целия си огромен ръст и тромаво преодоля няколкото каменни стъпала, които го деляха от Петьо, а после седна до него на мекото канапе, което съвсем не подхождаше на мрачната и влажна зала с окачени по стените щитове и знамена с гербовете на победени от драмнийските воини врагове. Петьо се посви, за да направи място на далеч по-едрия си боен другар. Той самият беше избрал за себе си високо и стройно тяло с жилави мускули, светла кожа и руса коса. Лицето на княз Петър беше нежно, надарено с почти женска красота.

— Няма какво да обсъждаме. Не ще отстъпя Клирус на Ампилиус. Войските на Драмна не знаят що е поражение!

Петьо поклати глава — „Магика“ превръщаше Жоро от тихо и кротко дете в твърдоглав и безкрайно упорит военачалник, който вършеше нещата по единствения познат му начин — с рогата напред.

— Знаеш, че Елизар нападна Мизия — трябва да го спра, преди да е стигнал до равнините, стрелците ми трябват. А ти не можеш да задържиш Клирус без тях. Не излагай войските си на глупав риск.

Митрус почеса замислено гъстата си брада.

— Вино, донесете вино!

Още преди да го изрече докрай, в залата сякаш отникъде се появи прислужница, която държеше в ръцете си поднос с голяма глинена кана и две кристални чаши. Остави чашите на малката масичка пред двамата благородници и наля в тях гъсто червено вино.

— Омитай се, жено! — Митрус я шляпна силно по задника. Петьо не можеше да му отрече — Жоро на моменти ужасно се вживяваше в ролята на грубоват мъжага, но през повечето време се справяше доста убедително.

Жоро надигна своята чаша и изрева, колкото сила имаше:

— Да пием за смъртта на враговете си! Нека зла прокоба застигне Ампилиус, а и копелето Елизар Тъмния покрай него!

Петьо също вдигна чашата си, но тостът му бе по-умерен:

— Да пием за силата на Драмна и Мизия и горко му на онзи, който посмее да застане на пътя ни!

Митрус отпи голяма глътка от чашата си и изръмжа доволно. Петьо го последва, но той самият не бе толкова щастлив от вкуса, който усети. По дяволите всички ограничения в Рийлнет, пиеше му се истинско вино, а не сок от вишни! Понякога му се искаше вече да не е дете, за да може да опита насладите, които си позволяваха възрастните.

Жоро се върна на темата, сякаш никога не беше говорил за друго:

— Разбирам те, приятелю. Нека само Ампилиус вдигне обсадата на Клирус, пък ще покажем на твоя Елизар къде зимуват раците… — херцогът рязко млъкна, а погледът му престана да следи събеседника му и се зарея някъде по посока на една от масивните каменни колони, които крепяха тавана на залата.

Петьо познаваше това изражение — приятелят му получаваше съобщение. Затова се настани удобно и зачака — можеха да минат няколко минути, докато Жоро излезеше от транса. Този път обаче безмълвният разговор приключи доста по-бързо:

— Обсадата на Клирус е свалена! Току-що говорих с главния магьосник на крепостта — войските на Ампилиус са се изтеглили на юг.

Петьо повдигна вежди — това беше твърде удобно, за да е истина. Като по поръчка.

— Това е капан.

Митрус се ухили широко.

— Да идем в кулата и да проверим. Готов съм да похабя един от безценните си наблюдатели, за да науча повече.

Херцогът се надигна учудващо пъргаво за размерите си и се забърза към изхода на залата — тежка дървена врата с две масивни, обковани с метал по краищата крила. Те се разтвориха безшумно при приближаването на господаря си и пропуснаха двамата забързани мъже, които продължиха по влажен коридор с надвиснали над тях стени и таван от сив камък. Коридорът се разклони и двамата поеха по левия ръкав, който скоро ги изведе до вито стълбище от все същия сив гранит. Двамата се заизкачваха по сякаш безбройните стъпала. На всеки няколко метра на стената на кулата имаше бойници, тесни и високи дупки в стената, предназначени за стрелците с лък по време на обсада, но през тях не проникваше достатъчно светлина, затова стълбището се осветяваше от факли, закачени на стойки от кован метал над всяка бойница.

Когато най-сетне стълбището свърши, Петьо и Жоро се оказаха на малка каменна площадка с една-единствена масивна врата. Жоро извади отнякъде голям железен ключ, мушна го в ключалка с подобаващи размери и го превъртя, после бутна вратата и направи знак на Петьо да го последва. Двамата влязоха в сумрачно кръгло помещение, но още при влизането им Митрус щракна с пръсти и по стените на стаята грейнаха стотици свещи.

— Какво ще кажеш, а? Струваше ми десет манна-точки това осветление, обаче е много гот!

Петьо се захили — наистина изглеждаше добре.

— Да бе, а като те подберат магьосниците на Ампи, пък ти си изхабил всичката си манна, за да си светиш, какво ще правиш?

Митрус се нацупи съвсем по детски, което никак не отиваше на брадатото му мъжествено лице.

— Ти пък сега, какво толкова? Десет манна-точки са едно огнено кълбо — не могат да променят изхода на никоя битка.

— Абе десет тук, десет там и хоп, те взели, че свършили.

Петьо нарочно дразнеше приятеля си — знаеше, че въпреки името на играта, в „Магика“ балансът между магия и меч не е много добре изпипан. Огромните армии определяха победата или загубата в далеч по-голяма степен от магията, която си беше почти само за цвят.

Жоро реши да смени неудобната за него тема:

— Давай да гледаме какво става с Ампилиус, че имам да пиша домашни — няма да киснем цяла вечер тук и да се чудим какво да правим.

Обърна гръб на Петьо, като се завъртя толкова рязко, че забърса с наметалото си няколко свещи и едва не го подпали. Доближи се до кръгла маса, застлана с покривка от червен плюш, която се мъдреше в центъра на стаята. На масата имаше само един предмет — прозрачна кристална топка с размер на човешка глава. Митрус простря едрите си длани над нея и занарежда:

— В името на великия Пилиус, покровител на всички летящи твари, нека ръцете ми станат твои криле и нека твоят поглед стане мой, наблюдателю!

Доскоро ясната повърхност на топката се замъгли, а после се избистри отново. Този път обаче там не се виждаше покривката отдолу, а далечната земна повърхност, гледана през птичи поглед.

— Слез по-ниско, наблюдателю! — високо и ясно каза Жоро.

Птицата, през чиито очи надзъртаха към пейзажа, рязко се гмурна надолу. Земята се приближаваше с шеметна скорост.

— Достатъчно! Сега лети към Клирус, докато не застанеш точно над главната кула, после поеми право на юг.

Наблюдателят явно разбираше всичко, което Митрус му нареждаше с напевен тон, защото излезе от виража и плавно зави на изток. Летеше над обработваеми земи — малки нивички, засети я с пшеница, я с царевица. Реколтата тази година обещаваше да е добра. Петьо почти завидя на приятеля си за очертаващото се изобилие. А неговата Мизия гладуваше…

Скоро на хоризонта се показаха островърхите кули на граничния град. Птицата ги доближи, завъртя се над най-високата от тях и полетя на юг. Гледката не беше по-различна — тиха селска местност без следа от войски. Личеше си къде е бил лагерът на обсаждалата крепостта войска — оголената от стъпките на хиляди нозе земя, тъмните петна на местата, където са били огнищата, и далеч по-големите светли правоъгълници, останали след шатрите. В подножието на крепостната стена, точно до рова, бяха зарязани най-различни обсадни съоръжения. Ампилиус беше изтеглил войската си по спешност.

Наблюдателят летеше все на юг. Местността отдолу постепенно се промени — стана по-хълмиста. Земята беше като развълнувано море — тревата се поклащаше под напора на лекия ветрец и създаваше илюзията за неспокойни води. Но все така нямаше къде да се скрие цяла обсадна армия. Бяха вече далеч навътре в територията на М’пеги.

— Не е капан. Нещо го е подплашило — Петьо вече се беше отегчил от безкрайните равнини на юг. Беше избрал далеч по-разнообразен терен за своята Мизия. Всъщност май точно заради това народът му изпитваше постоянен недостиг на храна, укори се момчето, но бързо забрави за това, когато видя окосената трева на склона на един от хълмовете пред тях. Окосената площ оформяше едва четим надпис.

„Пазете се — Той иде от изток! А.“

Жоро вдигна поглед от кристалното кълбо и погледна Петьо в очите.

— Ха сега, де — загадки. Това не е в стила на Ампи.

Петьо почеса замислено непривично русата си глава.

— Мисля, че не ни лъже. Някой му е налетял от изток. Предупреждава ни.

— Кой може да е? М’пеги е най-източната провинция в Магика. Нататък са само Граничните земи. Оттам армия не може да дойде — това е краят на симулацията!

Жоро бе видимо учуден от предупреждението, но и той приемаше искреността на Ампилиус за даденост — южният му съсед беше опасен враг, но досега се бе показал като честен съперник. Нямаше коварни нощни атаки, нямаше завзети с предателство крепости или нещо друго, което да постави коректността му под съмнение.

— Нормания на Елизар Тъмния стига малко по на изток от М’пеги. Да не би да ни предупреждава за него?

Двете момчета се смълчаха. Жоро пръв наруши тишината.

— Има само един начин да разберем. И бездруго имаш да си връщаш на Елизар, ще го ударим!

Обикновено Петьо беше по-предпазлив.

— Дали е безопасно? Ами ако все пак е капан…

Митрус вече беше взел решение за себе си и продължи възбудено, без дори да доизслуша приятеля си:

— Ще оставя в Клирус подсилен гарнизон, в Драмон само градската стража стига, всичко останало ще хвърля срещу Елизар. Ако и ти сториш така, ще го размажем, додето се усети! Хайде, прати съобщение за сбор и да потегляме, че пътят е дълъг!

Петьо понечи да възрази, но после се отказа — май този път Жоро беше прав. Трябваше да се действа бързо и решително, за да успеят най-добре да се възползват от ситуацията.

— Давай тогава. Да действаме!

Жоро бръкна под масата и извади навита на руло карта на „Магика“. Разстла я, после забоде пръст в една точка в най-дясната част на картата, която представяше източните провинции.

— Тук ще е сборният пункт — това е на границата между Мизия и Драмна. Така и моите войски ще стигнат навреме, и твоите.

Петьо огледа района, който приятелят му беше харесал — малка котловина, заобиколена от полегати възвишения. Добро място за сбор — достатъчно просторно за лагер на двете армии, а нямаше да се вижда отдалеч. А и беше само на ден път от мястото, на което Елизар беше нарушил границата на Мизия.

— Така да бъде. Ще събера всичката пехота от източна Мизия — другите ще трябва да ги чакаме твърде дълго. Ти ще трябва да наредиш на конниците си да вземат по един от моите стрелци, иначе и те няма да се придвижат навреме.

Митрус се понамръщи, но кимна.

— Не е добре това — ще се уморят конете. Но пък така ще имаме изненадата на наша страна и ще сварим Елизар неподготвен.

— Разбрахме се значи. Ще дам заповеди на хората си.

Петьо затвори очи и се свърза с гарнизонните си магьосници. Даде заповеди на войските си. Когато приключи, Жоро също тъкмо излизаше от транса си. Петьо едва го изчака да отвори очи.

— Хайде да тръгваме! Ще стигнем преди нашите хора и ще можем да разузнаем разположението на войските на Елизар.

Двете момчета взеха стълбите на бегом. Когато стигнаха до разклонението, не завиха обратно към залата, а поеха в другата посока. Скоро коридорът ги изведе в широкия вътрешен двор на замъка, застлан с големи излъскани от множество крака плочи от вездесъщия сив гранит. Там вече ги чакаше придворният коняр — нисък набит мъж с кожени панталони и риза, която някога трябва да е била бяла, но сега повече наподобяваше цвета на паважа в краката им. Мъжът държеше в ръце юздите на два коня — високи и тънкокраки жребци от херцогските конюшни. Единият беше чисто бял, само на челото му имаше черно петно с формата на петолъчна звезда. Звездин, личният боен кон на великия херцог Митрус. Жоро се спря до него и го потупа с любов по врата.

— Добро животно е, няма равен в битка!

После херцогът вкара крак в стремето и се покачи пъргаво на седлото. Петьо стори същото със своя черен арабски ат.

— Мечът ми, къде ми е мечът? — изрева Жоро.

От ниска постройка, долепена до централния вход на замъка, излетя придворният оръжейник, който изглеждаше като брат близнак на коняря — автономните ботове в „Магика“ бяха само няколко основни типа с вариации на цвета на кожата, косата и лицевото окосмяване. Този обаче държеше в ръце оръжията на двамата — огромен стоманен меч с гравирани по ножницата тайнствени руни и дръжка, инкрустирана с истински рубини, и тънка сабя от ернуска стомана, любимото оръжие на Петьо. След скъпоценния му дълъг лък от блатен тис, разбира се, който също се носеше към него, стиснат под мишницата на оръжейника заедно с колчан стрели.

Скоро двамата приятели привършиха с окачването на оръжията по себе си и препуснаха вън от двора, първо под тежката метална решетка, преграждаща входа, после по спуснатия над рова подвижен мост. Замъкът на херцога беше кацнал на невисок хълм, разположен малко на север от столицата Драмон. Жоро предпочиташе каменните зали на древния замък, създаден от самия него, пред стандартното луксозно обзавеждане на столичния си дворец. Двамата се спуснаха по широката павирана алея, водеща към замъка, и излязоха на кръстопът. Без колебание свиха на ляво, по източното разклонение, и ускориха ход. Конете преминаха в лек тръст, а момчетата се наслаждаваха на гледката — пътуването на конски гръб може и да беше изтощително и не особено приятно преживяване в реалния свят, но тук, в Магика, то си беше направо удоволствие. Хълмистата местност, през която яздеха, изглеждаше неизменна чак до хоризонта и Петьо скоро взе да губи търпение:

— Имам магия за ускоряване. Какво ще кажеш да я използваме?

Жоро се ухили насреща му.

— Какво чакаш тогава?

Петьо не беше почитател на зрелищните изпълнения — смяташе, че само разсейват и забавят добрия магьосник, а и могат да подскажат на врага какво предстои да му се случи. Затова повечето му магии се заключаваха в измърморване на няколко тайнствени заклинания. Тази за ускоряване не правеше изключение. Когато приключи със заклинанието, пейзажът покрай тях изведнъж се размаза — конете им вече препускаха с ужасяваща скорост. Петьо се хвана здраво за юздите и се приведе към шията на коня си. Вятърът свистеше в ушите му и развяваше русите му коси, но затруднения с поемането на въздух нямаше — поредното предимство на магическия виртуален свят.

Когато пристигнаха, слънцето вече клонеше към залез. На мястото, което бяха избрали за сборен пункт, имаше рядка брезова горичка. Долинката изглеждаше по-малка, отколкото на картата, но щеше да свърши работа. Двете момчета се разделиха и я заобиколиха по билата на хълмовете, които я ограждаха, а накрая се срещнаха в северния й край. Петьо доближи коня си до Жоровия.

— Тук ли ще нощуваме, или да идем да видим как я кара войската на Елизар? Що да хабим наблюдатели, като тъй или иначе сме близо?

Жоро като че ли се канеше да предложи нещо подобно, защото само се ухили и скочи с лекота от гърба на коня.

— Да оставим конете тук.

Един от първите атрибути, които двамата бяха избрали за героите си, беше нощното зрение — доста полезно като цяло. Но конете не виждаха в тъмното, затова трябваше да ги оставят тук. Петьо също слезе от своя черен жребец и го върза за едно от дърветата. Животното нямаше да умре, дори да останеше по-дълго така. В източните гори на Мизия нямаше едри хищници, а конете да умрат от глад — щяха да ги оставят за не повече от денонощие. Когато Петьо приключи с връзването, херцогът вече беше готов.

— Хайде! Който стигне последен до върха на следващия хълм, ще плаща за есенните празници! — след тия думи Жоро се понесе надолу между дърветата.

Петьо не го последва веднага — приятелят му нямаше големи шансове, затова реши да му даде малка преднина. Митрус изглеждаше доста смешно — заобикаляше тромаво дърветата, а огромният му меч се клатеше и току го пляскаше сякаш нарочно по бедрото. Петьо го изчака да стигне най-ниската точка на дерето между двата хълма и се затича след него. Носеше се леко между дърветата, а краката му сякаш сами намираха най-добрите места за стъпване. Застигна го още преди Жоро да е преполовил хълма. Когато се добра до върха, спря и го изчака. След малко Митрус пристигна задъхан, но ухилен до ушите.

— Хазната на Драмна пак ще се опразни!

Петьо поклати глава.

— Дай сега по-кротко, че ни чакат няколко часа път.

Двамата тръгнаха рамо до рамо. Гората не беше гъста, така не им се налагаше да вървят един зад друг. Скоро слънцето се скри съвсем, а и мракът на нощта не закъсня. На небето изгряха хилядите светли точици на далечните звезди. Ярките светлинки трептяха в топлата нощ, а двете момчета вървяха мълчаливо из гората и се наслаждаваха на омайния аромат на горски билки. Не бързаха за никъде — цялото време на света беше тяхно. Петьо се замисли за играта — когато започнаха да я играят преди повече от две години, всичко беше схематично, дърветата бяха просто полигонални проекции, които имаха само най-общо сходство с оригиналите, а сега…

— Какво ли ще измислят за следващия цикъл? Дали ще има по-сложни магии, или най-после ще пооправят автономните ботове?

Жоро поде темата без замисляне:

— Викам да пипнат малко автономните, че са много зле. Но и магиите няма да е лошо да пооправят — нали е Магика все пак, пък който си няма пълчища от войници, няма да прокопса, ако ще и най-великият магьосник да е.

Гласовете им кънтяха някак зловещо в нощната тишина и двамата замлъкнаха. Вървяха дълго — хълм след хълм, първо изкачване, после спускане. Прецапаха през няколко плитки поточета, но освен тях не срещнаха други препятствия по пътя си. Когато наближиха целта на похода, мястото, на което Елизар беше разположил ударния си отряд, утрото беше още далеч. Двете момчета тихичко приближиха спящия лагер, като внимаваха за капани и часови. Странно, но не се натъкнаха на нито едно от двете. Достигнаха до широката поляна, с разпръснати по нея походни шатри. Прикриха се зад дърветата и огледаха внимателно лагера — не се виждаше никакво движение. Почакаха още малко, но все така нищо не помръдваше. Петьо направи знак на Жоро да се отдалечат, за да поговорят, но приятелят му явно отново беше изгубил търпение, защото излезе от прикритието си и се насочи право към центъра на вражеския лагер.

— Тук няма никой! Омели са се отдавна. Само са те провокирали, княже, Елизар се е избъзикал с теб.

Петьо прокле наум непредпазливостта на приятеля си, но също се показа иззад дървото и отиде при херцога. Жоро беше прав — лагерът бе пуст, а шатрите — празни. Твърде много празни лагери за твърде малко време. Петьо приближи до една от шатрите, най-голямата от всички и отметна встрани покривалото пред входа й. Вътре нямаше никого. Но момчето забеляза и още нещо интересно — тревата в шатрата не беше утъпкана. Изскочи набързо от там и побягна обратно към гората.

— Лагерът е примамка! Омитай се оттук!

Но вече беше късно. Точно преди да стигне до първите дървета, тревата пред краката му изригна, оттам изскочи дълго и тънко пипало и се заизвива към Петьо. Той се опита да го заобиколи, но пипалото вече не беше само — цялата поляна се бе превърнала в гора от гърчещи се лиани. Петьо скочи напред и нагоре с надеждата да стигне до безопасно място, но пипалото се протегна към краката му и се уви около левия му глезен. Все пак момчето достигна до първото дърво от гората и се улови за него. Другите лиани се протягаха към него, но не можеха да го достигнат. Петьо се задърпа яростно, а лианата започна да се разтяга. Накрая се измъкна от земята и замря, сякаш никога не беше оживявала.

В това време на поляната кипеше неравна битка. Жоро измъкна меча си и започна да ги сече една подир друга, но на мястото на всяка отсечена излизаха по три нови. Четири-пет от тях вече се бяха увили около глезените на херцога. Борбата беше кратка и яростна — скоро една от лозите успя да докопа дясната китка на Митрус, после и другата му ръка се оказа окована. След секунди Жоро вече лежеше по гръб на земята, а ръцете и краката му бяха здраво увързани от здравите лиани.

— Не мога да помръдна! Задушават ме!

Петьо се засуети около поляната — искаше да помогне на приятеля си, но не знаеше как. Ако използваше заклинание за огън, щеше да го поопърли доста. Но май нямаше какво друго да направи.

— Затвори очи и не дишай, докато не ти кажа! Ще се опитам да ги поопърля!

Жоро изрева ужасен:

— Да не си посмял! Ще измислим нещо друго!

Някъде в гората зад Петьо изпука суха съчка. Той се обърна и наостри слух. Някой се приближаваше. Момчето се притаи зад дървото и свали лъка от рамото си. Зареди къса стрела с широко оперение на опашката и тесен кръгъл наконечник — такива бяха за бой в гора, за точна стрелба на малко разстояние. После опъна тетивата и се опита дори да не диша.

От гората излезе нисък слаб мъж и се доближи до Жоро. Лианите не го закачаха, сигурно беше един от хората на Елизар. Човекът беше обут във високи до над коленете ботуши от нещавена кожа, изтъркан кафяв панталон и избеляла памучна риза. На гърба му висеше къса вишневочервена пелерина, която никак не подхождаше на останалото му облекло. От мястото си Петьо не можеше да го разгледа добре, но когато зърна лицето му, момчето промени мнението си. Това не беше някой от хората на Елизар. Това беше самият Елизар Тъмния — кожата му беше тъмнокафява, почти черна, устните му — твърде широки, а къдравата му къса коса не можеше да принадлежи на никой автономен бот. Това беше играч, и то не кой да е, а Петьовият източен съсед и отдавнашен враг.

— I didn’t come to fight! I am here to beg thee for help!^[1]

Човекът щракна с пръсти, а после падна на колене и сведе глава. Лианите пуснаха Жоро и се скриха в земята, сякаш никога не бяха се показвали. Херцогът се изправи с пухтене и вдигна меча си. После с лекота смени родния си език с английски.

— Не ме интересува за какво си дошъл! Ти нападна великия херцог на Драмна и ще си платиш за това!

Петьо познаваше невъздържания нрав на херцога — беше толкова различен от истинския Жоро, че понякога чак плашеше. Затова не се съмняваше, че той без колебание ще посече с меча си човека, виновен за унижението, което му бе причинено преди малко.

— Митрус, спри! Остави го — нека чуем какво иска! Държа го на прицел, няма да избяга!

Окуражен от това, Елизар се изправи и погледна Митрус в очите. Погледът му беше твърд и решителен, а стойката — горда и изправена. Сякаш изведнъж порасна с десетина сантиметра и това, че беше доста по-нисък от херцога, изгуби значението си.

— Аз съм Елизар Тъмния! Имам нужда от помощта ви. Но няма да говоря, докато князът не свали лъка и не се покаже!

Тъмнокожият мъж замлъкна — стоеше насред мнимия лагер и не помръдваше. Досущ като махагонова статуя. Петьо не беше убеден, че е безопасно да се покаже, но любопитството му беше твърде силно, пък и Елизар трудно щеше да ги изненада отново — все пак бяха двама. Момчето отпусна тетивата и сведе лъка надолу. После направи няколко крачки и излезе на края на поляната.

— Аз съм княз Петър, владетел на Мизия, а пред теб стои великият херцог Митрус, господар на Драмна. Слушаме те, Елизар Тъмния! Обясни защо дръзваш да се покажеш пред нас, след като нападна Мизия и устрои клопка на двама владетели.

Елизар обърна глава към Петьо. Момчето имаше усещането, че очите на другия го изгарят, но не отмести поглед.

— Тук съм, да ви моля за помощ!

Жоро беше този, който започна да губи търпение.

— Това вече го каза, карай нататък или ще те съсека, преди да си мръднал!

Елизар поклати глава, но продължи:

— От изток иде страшна заплаха. Свирепи орди заляха Нормания — вече загубих почти половината си територия. Не мога да ги спра сам. Изтеглих войските си на запад. Затова ви моля за помощ!

Тъмният мъж се спря, за да си поеме дъх. Странно, но изглеждаше доста развълнуван. Митрус използва паузата:

— Ха, че защо пък ще ти помагаме? Ако превземат Нормания, ще ни лишат от един враг, не от приятел! Пък и какви орди от изток? Натам са Граничните земи, Магика свършва.

Елизар продължи, без изобщо да реагира на думите на Жоро.

— Нападнаха ме конници, които наричат себе си Златната орда. Бият се с лъкове и копия, магия не използват. Не съм виждал предводителя им, но дори онези, които попаднат в плен, се страхуват повече от него, отколкото от мъченията на най-вещите ми палачи. Чингиз хан го зоват… — нещо сякаш приседна в гърлото на Тъмния, но той преглътна и побърза да продължи:

— Оставям се във ваши ръце! Ако ме убиете, ще получите Нормания… но няма да се радвате дълго на победата си.

Над поляната се стелеше тишина. Петьо беше готов да повярва на Елизар — ако онзи искаше да ги прецака, вече да го е направил. Но Жоро явно още не беше убеден.

— Като не използват магия, защо си се уплашил така? Ти си доста добър по тая част, поне такава слава ти се носи. Една армия без магьосници не може да е проблем за теб, ако ще и от Граничните земи да е дошла.

Елизар се усмихна, но очите му останаха студени и се получи гримаса, която изглеждаше по-скоро като озъбване.

— Така ли мислиш? Виж това тогава.

Мъжът бръкна под широкия си кожен колан и измъкна нещо от там. Петьо беше готов да вдигне отново лъка и да пусне стрела, но Елизар протегна ръка напред и подаде предмета на Митрус. Беше пръчка. Жоро го пое и го огледа.

— Счупена дръжка от копие или алебарда. И какво от това?

— И двамата сте вещи в магията. Защо не пробваш нещо? Дърво е това, подпали го. Или му направи магия за съживяване, да му поникнат листенца. Хайде.

Жоро прибра меча си, като че забравил за доскорошния си враг. Взе парчето в ръце и замърмори нещо под носа си.

— Хм, не ще. Нито се пали, нито иска да оживее, нито пък да се пречупи на две.

— Това е парче от копие на воин от Златната орда. Ето за това говоря — никой не може да използва магия срещу тях.

Тази малка демонстрация почти убеди Петьо в искреността на Елизар, но имаше още нещо за изясняване.

— Защо тогава нападна Мизия? Не можа ли да ми пратиш лично послание? Щеше да е по-бързо и по-лесно.

Елизар обаче имаше готов отговор:

— Ха! Че ако не бях нападнал, щяхте ли да докарате на изток толкова войска за толкова кратко време? — Тъмния спря за момент, колкото да прецени ефекта от думите си. — Оставям ви да помислите — трябва да се връщам при войските си.

Петьо беше готов да се закълне, че сега Елизар говори много по-уверено, отколкото в началото. Усещаше, че е постигнал своето, затова момчето реши да не изпуска напълно инициативата.

— Добре, върви! Ще те открием, когато вземем решение.

Но Жоро явно не беше съгласен с това.

— Аааа, не! Ще остане наш пленник, докато не измислим какво да го правим.

Петьо знаеше, че приятелят му прави грешка. Приготви лъка си, но нямаше време за повече. Елизар се обърна светкавично и само с два скока потъна в гората, а лианите в краката на Жоро пак се размърдаха, макар и по-вяло отпреди. Херцогът измъкна отново меча от ножницата си и започна да сече около себе си. Опита се да последва Елизар, но колкото по-близо до отсрещния край на поляната стигаше, толкова по-ожесточено се извиваха пипалата, сякаш искаха да му попречат да настигне господаря им. След малко Жоро се отказа и отстъпи към Петьо. Щом се озова между дърветата, лианите се успокоиха.

— Измъкна се!

— А ти да не мислеше, че ще го хванеш? Това е неговата поляна, неговият капан, неговата магия, а ние се хванахме на въдицата! Той дойде, каза, каквото искаше, и си замина. Това е.

— Да, прав си. Обаче не му вярвам на тоя, има нещо странно в него. Жестовете му са такива едни странни… абе не ми харесва и това е.

Петьо се замисли — да, наистина имаше нещо странно в Елизар. Дори не говореше така, както се полага на един владетел, а как само кършеше ръце…

— Ще го проверим. Да вземем да идем при Иван Хакера, какво ще кажеш? Пък като го разберем къде живее и що за човек е, ще решаваме какво да го правим.

Жоро се подпря на меча си и погледна приятеля си.

— Знаеш ли, аз му вярвам на тоя. Ако искаше да ни убие, да го е направил досега. Но щом казваш, да го проверим. Пък и без друго отдавна не сме ходили при Иван.

Петьо повдигна вежди — Жоро не обичаше особено да ходи при Иван Хакера, смяташе го за твърде откачен. Затова следващата реплика на приятеля му не го изненада особено:

— Или пък ще минем без това…