Боян Калинов
Игра на разум (4)

3

Жул нахълта запъхтян в киберлабораторията на подотдела за неткриминалистика. Безлюдното помещение както винаги изглеждаше някак призрачно на бялата луминесцентна светлина. Петен не обичаше да прекарва много време тук, макар работата му да го изискваше понякога — имаше усещането, че се намира в морга. Покритият с бели теракотени плочки под беше само една от причините. Своя принос към зловещата атмосфера даваха и евтините пластмасови плотове, почти затрупани с компютърна техника, и стендове за тестване, а тежките метални шкафове, боядисани в тъмнозелено, които заемаха центъра на помещението, съвсем не помагаха за разведряване на обстановката. Жул предпочиташе да работи вкъщи — там разполагаше с нелоша техника, но този път нямаше избор. За анализа на шлема се нуждаеше от скъпите полицейски компютри.

Беше ранен следобед, но в лабораторията нямаше никой друг освен него. Петен не се учуди — повечето му колеги влизаха в Рийлнет от домовете си, рядко се налагаше някой от тях да идва до сградата на префектурата. Поне климатикът работеше добре и в лабораторията беше приятно хладно. „Точно като в морга“ — помисли Жул и потрепери. Затвори внимателно стъклената врата зад гърба си и пристъпи към един от плотовете. Замисли се откъде да подхване работата по нетшлема на мъртвия американец. Май щеше да е най-добре да следва процедурата на отдела.

Постави шлема на плота и огледа задната му част. Не видя стандартния вход за включване към външен интерфейс. Беше съвсем нов модел, Жул беше се сблъсквал с рекламите му в Рийлнет, но досега не беше виждал такъв на живо. Може би нямаше изход за кабелна връзка, а разчиташе само на безжична? Едва ли — евростандартът изискваше да има изход и за кабел. По дяволите, щеше да му се наложи да влиза в мрежата, за да търси описание! Тъкмо се канеше да го направи, когато погледът му се спря на сребристия надпис „Сони-Филипс“ в задната част на нетшлема. Жул го потърка лекичко с пръст, а после го натисна. Надписът потъна навътре, а точно до него част от повърхността на шлема се отмести встрани и разкри съвсем нормален изход за кабел. Петен въздъхна с облекчение — това щеше да му спести времето за търсене на упътване.

Вкара кабела на стенда за тестване в гнездото на шлема. Компютърът на плота тихичко забръмча — въпреки климатика свръхмощните процесори имаха нужда и от автономно охлаждане с течен азот. Системата беше далеч по-безшумна от някогашните вентилатори, но тихото жужене не беше изчезнало съвсем. Върху плоскоекранния сензорен монитор пред Жул изгря подканящ надпис:

„Открит е нов хардуер. Да инсталирам ли драйвър? (Д/Н)“.

Полицаят протегна показалец и лекичко натисна „Д“. Надписът изчезна, но почти веднага беше заменен от друг:

„Сони-Филипс J1001 — инсталацията успешна“.

Имаше едно нещо, което никога нямаше да се промени — съобщенията в текстов режим щяха да си останат все така дивашки, както някога. Жул изчака да се появи менюто под надписа:

„Тестове“

„Манипулации на паметта“

„Настройки“

„Изход“

Полицаят чукна с пръст „Тестове“. На мястото на менюто изгря нов надпис:

„Моля, изчакайте! Завършени 1% от тестовете на хардуера“.

Жул стана, за да се разтъпче. Заобиколи металните шкафове, възправящи се като масивни метални колони в центъра на помещението, и се приближи към старичък радиоприемник. Включи го и от него се разля някакъв попкючек. Нетченгето побърза да смени станцията — имаше органическа непоносимост към ориенталска музика, а в своя попвариант тя му беше дори още по-противна. За негово нещастие обаче от всички станции го атакуваха с все същата комерсиална боза. Принуди се да угаси радиото и да се върне при стенда за тестове.

„Моля, изчакайте! Завършени 47% от тестовете на софтуера.“

Охо, нетшлемът беше доста бърз! Петен седна и зачака търпеливо. Когато тестът приключи, ченгето прегледа резултатите. Всички показатели бяха в норма. Не, даже не просто в норма, а най-добрите, които Жул беше виждал досега. Май J1001 щеше да се окаже страхотен модел!

Време беше за по-сериозна полицейска работа. Петен се върна в главното меню и този път избра „Манипулации на паметта“. Машинката го възнагради с нови възможности за избор:

„Копиране на паметта“

„Преглед на запис“

„Изтриване на паметта“

„Връщане в главното меню“

Полицаят натисна „Преглед на запис“, после избра единствения запис от предложения му списък, сложи на главата си компактни слушалки и се облегна назад в неудобния канцеларски стол. Текстът изчезна от екрана на стенда и на негово място се появи неясна картина. Образът полека се избистри — мъртвият Стивънс виждаше пред себе си арка с формата на подкова. Стената над арката беше с цвят на охра и със сложна релефна плетеница от стилизирани арабски мотиви. В слушалките се чуваше натрапчив шум, но не можеха да се различат подробности — просто стандартният шумов фон, типичен за по-голямата част от Рийлнет. Изследователите все още спореха дали се дължи на натрупване на микродефекти в хардуера, или на прехвърляне на излъчването от Големия взрив в мрежата, но независимо кой бе прав, всеки посетител на мрежата трябваше да се примирява с това. Жул лесно се абстрахира от шума.

Отвъд арката, закрепена върху две двойки тънки каменни колони, се виждаше малко кръгло езерце, покрито почти изцяло от разцъфтели в бяло водни лилии. Американецът пристъпи през арката и гледката леко се промени. Сега вече около езерцето се виждаха няколко сепарета с формата на полукръг. Вътрешна градина на арабски дворец? Буйна зеленина закриваше входовете на сепаретата — добре оформени храсти с дребни тъмнозелени листенца и бледожълти цветчета, подрязани така, че човек да трябва лекичко да се наведе, за да погледне в сепарето. Тиха ориенталска музика допълваше картината. Жул не можеше да усеща миризми, без сам да е сложил нетшлем на главата си, но сцената беше толкова реалистична и изпипана като декорация и дизайн, че полицаят не се съмняваше — във въздуха на това място, излязло сякаш от приказките на Шехеразада, витаеха омайните аромати на екзотични цветя.

Стивънс пристъпи по покритата с шарени бели и черни камъчета пътечка и се приближи до едно от сепаретата. Наведе се и надникна вътре. Жул затаи дъх при гледката. Целият под на сепарето беше покрит с избродирани със златни конци копринени възглавнички с най-различни цветове, а по стените висяха гоблени със стилизирани флорални мотиви. Но не това порази Петен, а двете напълно голи жени, които лежаха върху меките възглавници. Кожата на едната беше бяла като мляко. Дългата й руса коса се спускаше като водопад от жълт сатен и почти покриваше настръхналите зърна на малките стегнати гърди, а бедрата и прасците й сякаш нямаха край — стройни и гладки, сякаш молеха да бъдат докоснати, погалени от мъжка ръка. Лицето на момичето беше като изваяно от древен скулптор — високи скули, малък, леко изострен нос, сочни алени устни. Само сините очи с безличен студен поглед разваляха впечатлението, но Жул не им обърна внимание. Русокосата красавица страстно прегръщаше друга жена. Самата нейна противоположност — абаносовочерна кожа, къса къдрава коса, едри гърди, стегнати атлетични крака… черна пантера, красива и опасна. Двете момичета бяха като деня и нощта, като светлината и тъмнината, а прегръдката им накара дъха на Жул да секне. Преплетените им крайници се извиваха като змии, а устните им се бяха слели в безкрайна целувка. Стивънс също оценяваше гледката, защото остана дълго на входа на сепарето. Това със сигурност си беше неговата мечта — в такива изтънчени нетбардаци всеки получаваше точно това, за което беше дошъл, личната му съкровена представа виждаше бял свят в едно тайно страстно приключение, на което никой не би могъл да устои.

След минута или повече двете грации почти едновременно забелязаха американеца и прехвърлиха вниманието си към него. Когато се изправиха, си пролича още нещо — там, където свършваше рамото на едната, започваше това на другата. Двете бяха свързани в неразривно цяло, сиамски близначки, неразделни като двете страни на една монета.

— Ела при нас! Ела да те дарим с наслада, каквато животът досега не ти е дал!

Стивънс се забави малко с отговора:

— Не сега, съкровища мои, не сега.

После се отдръпна рязко от входа на сепарето и се насочи към следващото. Обстановката вътре не беше по-различна — пак същите гоблени с чудни бродерии, пак копринените възглавници. Само че този път сепарето беше безлюдно, а в центъра му стоеше ниска трикрака масичка със странно устройство върху нея. От прозрачен объл съд от гравиран кристал излизаха няколко дълги тръбички от резбовано дърво. В съда имаше някаква тъмна течност, която се вълнуваше и пенеше, сякаш ври. Това трябва да беше наргиле, макар да не приличаше много на такова, реши Жул. Стивънс се приближи до масичката, седна на възглавничките и кръстоса крака по турски. После хвана едната тръбичка, придърпа я към себе си и пое дълбоко дъх веднъж, два пъти… След третия път американецът пусна тръбичката и легна назад на мекия под.

Жул гледаше с нарастващ интерес. Нетдрога. Това си беше съвсем нелегална и много опасна работа — нетдрогата представляваше пряко химично и електрическо стимулиране на центъра на удоволствието в мозъка. Действаше безотказно при всеки и, естествено, беше забранена — докарваше нетнаркоманите до състояние на дишащ топлокръвен зеленчук много по-бързо и сигурно от която и да е истинска дрога.

Серийните нетшлемове имаха много сериозни защити срещу нетдрогиране и затова нетнаркоманите ползваха кракнати шлемове, които обикновено не позволяваха пълно изолиране на възприятията и потапяне в Рийлнет. Компромис, който в общи линии удължаваше значително живота им, защото така ефектът от нетдрогата беше значително по-малък. Но това беше нещо различно — нетдрогиране с последен сериен модел нетшлем на реномиран производител… Някой в Даркнет беше понапреднал доста в софтуерните технологии.

Шоуто на екрана продължаваше — явно дозата не беше голяма, защото след няколко минути Стивънс се надигна и пое със залитане към изхода на сепарето. Като излезе на пътечката обаче, не се насочи към арката, нито пък към съседната разкошна градина, съдържащо придобилите плът и кръв сексуални фантазии на американеца, а тръгна право към езерцето. Вместо да спре на ръба му, той скочи без колебание вътре. „Интересен начин да идеш на друго място“ — помисли Жул, но в Рийлнет малко неща можеха да го учудят. Стивънс явно знаеше какво прави, защото вместо да се измокри, изведнъж попадна в самия край на тъмна глуха уличка. Над главата му светеше на пресекулки мъждива улична лампа. Спря и се огледа. Странно — като че ли не очакваше да попадне точно там.

От сенките в дъното на уличката излезе едра фигура — мъж с наметало, чиято качулка закриваше лицето му. Новият участник в сцената се насочи с бърза крачка към американеца.

— Сменил си декора, а?

Стивънс явно познаваше човека с качулката. Онзи не отговори, а се приближи.

— Какво има, приятелю?

Тъмната фигура се спря, а гласът й прозвуча сякаш от няколко посоки едновременно. Жул почти подскочи в стола си.

— Наясно си, че от мен не можеш да се скриеш. Знаеш, че наказвам всеки, който краде от мен, със смърт.

Гласът на мъжа беше съвсем монотонен. Стивънс понечи да отстъпи назад, но вратата зад гърба му се беше затворила. Ръката на човека с наметалото се стрелна нагоре, а Жул като че ли мерна металния блясък на острие на мъждивата светлина в уличката. Ръката на човека се спря в гърдите на Стивънс, после той се обърна и потъна отново в мрака, а американецът сведе поглед и с изненада погледна стърчащата между ребрата си дръжка на голям ловджийски нож.

Жул гледаше и не вярваше на очите си — до този момент шлемът отдавна трябваше да е изхвърлил притежателя си от Рийлнет, още в мига, в който острието докосна гърдите му. Аватарът трябваше да умре зрелищно в мрежата, а собственикът му да се окаже за добро или за лошо в реалния свят. Всякакви травмиращи преживявания — осакатявания, смърт, сериозни стресови ситуации, водеха до моментално изключване. Но не и този път — Стивънс хвана с две ръце дръжката и се опита да я издърпа от гърдите си. Не успя да го направи и бавно се свлече на колене, а после падна напред. Записът свърши в момента, в който главата на нещастника докосна мръсния паваж.

Жул се почеса невярващо. Нетдрога със стандартен нетшлем беше сериозна работа, ала убийство чрез шлема си беше направо плашещо. Полицаят върна записа малко назад и изгледа пак всичко от момента, в който Стивънс попадна в уличката. Ето, силуетът изплува от мрака и се доближава, после произнася присъдата си. Точно в този момент лампата изгасва за миг, ръката на мъжа се стрелва към гърдите на жертвата му и острието потъва безшумно във виртуалната плът. Лампата отново светва по-силно и за миг осветява тъмното петно под качулката на мъжа. Там, където трябва да има лице, няма нищо — само гола кожа. Човек без лице. Стивънс се хваща за ножа… Петен спря записа и пак пусна момента, в който лампата освети „лицето“ на убиеца. Да, нямаше съмнение — просто гладка кожа без никакви белези по нея.

Жул знаеше, че трябва да свърши още нещо, преди да може да си каже, че е приключил с шлема. Трябваха му няколко секунди да се реши, но след това той посегна и без капка колебание измъкна кабела и нахлузи шлема на главата си. Усети как вътрешният „скелет“ на нетшлема нагажда размера си според черепа на Жул, а конекторът се свързва с присадката…

Меката червеникава светлина на залязващото слънце падаше косо върху есенните листа и създаваше впечатление за бушуващ наоколо горски пожар. Петен се поспря, за да се наслади на чудните багри, в които есента и залезът бяха оцветили гората. Пое чистия савойски въздух с пълни гърди и тръгна по тясната пътечка, виеща се между стволовете на вековните дъбове. Само след няколко метра тя го изведе пред прага на кокетна дървена къщичка. Пътечката свършваше пред няколко дървени стъпала, които водеха до веранда с нисък парапет. Жул погледна къщичката от нерендосани дъски с копнеж — твърде отдавна не бе идвал. Поддръжката на това местенце в Рийлнет му излизаше доста скъпо — човек трябваше да се поизръси, за да държи настрана рекламите и досадниците. Но си струваше — Петен си припомни приятните мигове, когато седеше на стария люлеещ се стол с интересна книга и чаша хубав коняк в ръка и разсеяно се наслаждаваше на четивото и на вечния топъл есенен залез над притихналия савойски лес. Но не сега, не сега — имаше работа за вършене.

Полицаят изкачи стъпалата и натисна дръжката на паянтовата врата. Отначало тя не пожела да се отвори, но после отстъпи със скърцане и Жул нахълта в мрачно помещение. Откри пипнешком ключа за лампата и жълтеникавата светлина от единствената крушка огря стаята. Не беше голяма — Петен нямаше нужда от повече. По стените висяха животински кожи, а над камината се пулеше глава на лос. Жул никога не беше стрелял по животно, но харесваше ловджийската декорация на малкото си убежище. Приближи се до изтърканото плюшено канапе, поставено точно срещу огнището, и седна.

— Изабел?

Усети как нежни женски пръсти докосват раменете му и започват майсторски да ги масажират. Изабел беше част от мястото, персонификация на мъжката мечта за прекрасна, добра и отзивчива жена. Само дето не беше истинска. Просто нетасистент, сложен бот, меню с подобрен интерфейс, напомни си Жул, без да се обръща.

— Не сега, Изабел — усети как пръстите веднага се отдръпват от него — трябват ми парашутни скокове. Подбери ми нещо по-простичко — малък самолет, никакви формалности, добър реализъм.

Петен използваше личен нетасистент и собствен портал, макар да беше далеч по-евтино да влезе през някой обществен или направо през портала на префектурата — мразеше да се разправя с безкрайно досадните рекламни ботове, които атакуваха непрестанно всички посетители на обществените портали.

Отговорът на Изабел не се забави:

— Готово, Жул. Искаш ли да дойда с теб?

Жул се изправи рязко и се обърна. Изабел стоеше пред него в целия си блясък. Полупрозрачната бяла рокличка падаше на леки гънки по спортната й фигура и не прикриваше почти нищо. Но Петен не гледаше фигурата, а лицето. Ех, това любимо лице — чипото носле, палавите лунички, ясните сини очи, устните, които й придаваха тъй познатото вечно леко нацупено изражение… лицето на Едит. Дори да не можеше да я има наистина, поне тук тя беше негова. Но не беше същото, за бога, не беше! Симулацията беше почти реална, но й липсваха мимиките на живия човек, липсваше онзи чар, онова прекрасно излъчване, с което Едит така щедро даряваше всички около себе си.

— Не, Изабел, няма да ми трябваш засега.

Изабел кимна покорно. Жул не изчака да я види как изчезва. Обърна се и отиде до вратата, после я отвори и пристъпи навън, но не се оказа на верандата, а някъде другаде. Над главата му се синееше ясно небе, а лек ветрец с аромат на полски треви погали обонянието му. Намираше се насред обширно поле, а може би прерия или степ — не знаеше къде точно е попаднал, а и не му трябваше да знае. В края на къса и не особено широка писта, покрита с ниско подстригана трева, стоеше малък едномоторен самолет. Някой потупа Жул по рамото.

— Вземете си парашута, господине. Скачал ли сте досега, или ви е за пръв път?

Зад него трийсетинагодишен дребничък мъж, облечен в бял шушляков анцуг с надпис „Инструктор“ му подаваше раница с парашут. Жул погледна себе си — той също беше облечен в шушляк, само че син.

— Дайте, нека ви помогна с ремъците.

Жул се остави в опитните ръце на инструктора и след минути вече беше с парашут на гърба си.

— Дърпате ето това, когато сте на около двеста метра над земята. То е за основния парашут. Запасен няма — няма да ви трябва.

Петен се усмихна — като че ли никой никога не забравяше, че Рийлнет не е толкова реална, колкото е истинският живот. Хората имаха нужда от граници и където не можеха да ги открият, си ги поставяха сами.

Когато всичко беше готово, двамата се качиха в товарното отделение на самолета. Инструкторът издърпа металната стълбичка вътре и затвори вратата. Двигателят ревна и малкото самолетче се засили с друсане по неравната писта. Изведнъж друсането изчезна — бяха вече във въздуха. Когато се издигнаха на нужната височина, инструкторът направи знак на Жул и отвори вратата за скокове. Полицаят погледна надолу — летяха под облаците и земята се виждаше идеално. Беше като някакво сюрреалистично шахматно поле — разделена на кафяви и зелени участъци с различни размери. Но Петен нямаше желание да се наслаждава на гледката — направи крачка напред и се оттласна от прага на вратата. След секунди самолетът остана някъде горе, а Жул се носеше към земята с шеметна скорост. Погледна висотомера на китката си — осемстотин метра. Имаше време. Когато уредът показа двеста метра, Петен рязко дръпна въженцето. Парашутът се разтвори над главата му и полицаят усети рязко дръпване. Започна да се спуска доста по-бавно. Когато се оказа само на двайсетина метра над тревата, Жул се опита да откопчае ремъците на парашута. Не ставаше. Опита отново — дърпаше закопчалката с всичка сила, но тя явно имаше някаква защита. В крайна сметка реши да се откаже, но точно в този момент щастието му се усмихна — пред него се извисиха няколко тополи, засадени между два от селскостопанските участъци. Въжетата на парашута му се оплетоха в най-горните клони и Жул пропадна рязко надолу. В момента, в който краката му докоснаха тъмната пръст, Петен се озова обратно в лабораторията с шлем на главата. Резултатите от тестовете си бяха съвсем точни — нетшлемът работеше идеално. Жул не помнеше да е преживявал по-реални усещания в мрежата. На всичко отгоре и защитата беше сработила точно както се очакваше от нея. Полицаят свали шлема от главата си, остави го обратно на плота и го включи отново към стенда.

Изведнъж силен звън изпълни лабораторията. Жул подскочи стреснато, но след миг се осъзна — това беше просто повикване по присадката му. Трябваше да отговори — беше шефът му, началникът на подотдела за неткриминалистика, лейтенант Мехмед Асад. Жул му нямаше доверие — Асад беше „парашутист“. След мистериозното преждевременно пенсиониране на предишния началник, Крюшон, алжирецът бе спуснат отнякъде за шеф, без да е работил и седмица в отдела.

— Здрасти, шефе! Какво има?

Асад не беше по любезностите.

— По онзи случай с убийството с нетшлем ли работиш?

Жул се канеше да отговори утвърдително, когато нещо прищрака в мозъка му. Той направи пауза и опипа внимателно почвата:

— Какво убийство? Нетшлем има, мъртвец също, но не знам шлемът да има нещо общо със смъртта на човека.

Нямаше нужда шефът му да знае подробности. Поне засега. Докато говореше, Петен чевръсто пъхна празна мемокарта в устройството на стенда и копира записа от шлема заедно с целия му софтуер на нея. После с готовност натисна „Изтриване на паметта“, а след това и потвърждение.

Лейтенантът се прокашля неуверено.

— Така де, онзи нетшлем, който криминалните ти дадоха. По него работиш, нали? Какво откри?

Жул побърза да прибере мемокартата във вътрешния джоб на сакото си.

— Нищо особено — шлемът е дефектен. Онзи изобщо не е влизал с него в Рийлнет. Сигурно го е сложил и после веднага е получил инфаркт или нещо такова.

Този път гласът на Асад прозвуча далеч по-спокойно.

— Чудесно, значи можеш да зарежеш случая вече — той и бездруго си е на криминалните. Върни им шлема да си го приберат в архива, а ти си вземи една седмица отпуска — имаш нужда от почивка.

— Но шефе, има рабо…

Лейтенантът беше вече в свои води:

— Никакво „но“, това е заповед! Да не съм те видял в префектурата до другия вторник, ясно?

Петен понечи да възрази отново, но Асад прекъсна връзката, явно доволен от развитието на разговора. Странно. Откъде шефът му знаеше за това, че шлемът е причинил смъртта на Стивънс? Жул не беше казвал още на никого, а беше убеден, че никой не следи лабораторията, нито пък апаратурата в нея — проверяваше редовно за бръмбари и задни вратички в софтуера. Май решението му да не казва всичко на Асад щеше да се окаже правилно. Така или иначе лейтенантът повече се интересуваше от това да затвори случая, отколкото да научи подробности.

Някой почука на стъклената врата на лабораторията. Петен се надигна от стола си и се доближи до вратата.

— Кой е?

— Вътрешна куриерска служба. Има пратка за киберлабораторията към подотдела за неткриминалистика.

Жул открехна вратата. Отпред стоеше млад униформен полицай и държеше голяма кутия с форма на куб в ръцете си.

— От кого е пратката?

— Детектив Беноа от Марсилия. Разпишете тук, моля.

Петен протегна ръка към мястото, което му посочи полицайчето, и го докосна с лявата си длан, в която беше имплантиран идентификационният му чип. Младежът му връчи кутията, отдаде чест и се отдалечи по коридора. Жул затръшна с крак вратата, приближи се до плота и разчисти малко място до стенда, като разбута хилядите джунджурии, натрупани там. Остави картонената кутия и повдигна капака й. Не беше много изненадан от това, което се мъдреше вътре — нетшлем. Имаше и още нещо — хартиен плик за писма. Вътре Петен откри прегънат на две лист хартия. Измъкна го от плика и го разтвори. На листа бяха изписани няколко реда с разкривен почерк — явно от човек, отдавна отвикнал да пише на ръка:

„Уважаеми колеги,

Открихме този нетшлем върху главата на мъртвец. Съдебните лекари заключиха, че човекът е починал от естествена смърт — най-вероятно сърдечен удар. Случаят беше закрит. Трябва да прехвърля този нетшлем в архива за доказателства, но мисля, че е редно да ви го изпратя. Обърнете внимание на несъответсвието в дължината на записа в байтове и като времетраене — аз не успях да открия откъде идва разликата, затова ви моля за експертно мнение. Случаят вече е приключен, така че не мога да се възползвам от официалните канали. Приемете това като лична молба.

С уважение,

Детектив Жан Беноа,

Префектура на полицията — «Марсилия-Авиньон».“

Странно, много странно. Още един мъртвец, още един шлем. Детективът от Марсилия не даваше почти никакви подробности за случая. Жул се поколеба дали изобщо си струва да се захваща, но реши, че може да поостане още няколко минути в лабораторията — този път нямаше да гледа записите тук, но трябваше да пусне тестовете на стенда.

Както и предполагаше, новият шлем също се оказа в пълна изправност. Петен го пъхна обратно в кутията — щеше да го вземе в къщи и да изгледа записите. Прибра и писмото при шлема. После сложи капака, грабна кутията под мишница и се запъти с бърза крачка навън — беше време най-сетне да си иде у дома и да обърне малко внимание на Моник. А може би трябваше да се обади на Фатима — не я беше виждал вече няколко дни? Жул реши да му мисли, като стигне до апартамента си.