Боян Калинов
Игра на разум (3)

2

„Ще дойдеш ли у нас след даскало да играем «Магика»?“

Петьо довърши съобщението и лекичко чукна мъничкия надпис Enter върху екрана, заемащ по-голямата част от чина му. После вдигна глава — няколко чина пред него Жоро също се надигна и се обърна назад. Погледите им се срещнаха и Жоро му кимна. Петьо погледна пак към сензорния екран и се зае да заличи следите от съобщението си до Жоро. После опря лакти на плота, като внимаваше да не закачи екрана, и сведе уморено глава към гърдите си. Провинцията му в играта „Магика“ нещо не вървеше през последните дни — вчера Елизар Тъмния беше завзел голямо парче земя в източната част на провинция Мизия, а Петьо нямаше достатъчно войски, които да изпрати, за да си върне изгубената територия.

Годината се бе оказала сушава и народът на Петьовата Мизия гладуваше. Жоро бе помогнал с малко жито, изпратено като дар от южния съсед за бедстващите братя мизийци, но не можеше да изпрати и един войник дори — цялата му армия, начело с магьосниците и конницата, беше заета в продължаващата вече трета година кампания срещу М’пегите на Ампилиус на юг. С помощта на мизийските стрелци Жоро беше завзел граничната крепост Клирус, а Петьо успя да я задържи през цялата зима, докато Жоро отсъстваше. Май беше време мизийците да се приберат у дома.

Петьо се позамисли — струваше ли си да започва нова война срещу Елизар заради няколко квадратни километра пущинак? Да, честта на Мизия трябваше да бъде защитена! Пък и Жоро не беше влизал в играта, откакто постъпи в болница да му поставят последните модули от комприсадката. Петьо доста време се беше оправял с двете провинции наведнъж и сега нямаше търпение да играят пак двамата — заедно щяха да размажат всички на пътя си. Треперете, Ампилиус и Елизар, Петьо и Жоро пак са в комбина!

— Петър, не ме ли чуваш?

Петьо усети сръчкване в ребрата. Някой зад него прошепна:

— Ей, Петьо, на теб говори!

В класната стая отново прокънтя познатият фалцет:

— Петър, зададох ти въпрос!

Гласът на госпожа Иванова беше ужасно писклив и никак не отиваше на масивното й залоено тяло, облечено в тънка басмена рокличка на големи жълти цветя, която съвсем не й беше по мярка. Учителката стоеше пред проектора и гледаше към Петър. Той успя само да изломоти:

— Моля?

Госпожата се задъхваше в адската жега.

— Пак си се отнесъл. Защо е нужно децата да ходят на училище, вместо да учат само в Глобнет?

Петър опря ръце върху пластмасовия плот на чина и се надигна бавно. Мислеше си, че знае отговора, но в часа на Иванова никой не можеше да е сигурен в знанията си. Тя все успяваше някак да извърти нещата и да се окаже, че ученикът е в грешка. Петьо подозираше, че ще му се случи точно това, но май нямаше голям избор.

— Амиии… за да не развият нетаутизъм?

Момчето си мислеше, че ако Иванова се смръщи още съвсем малко, очичките й ще изчезнат някъде между бръчките, но тя някак си успя да го направи, без да го изпуска от поглед. Петьо се сви неволно — почти усещаше как палачът вдига секирата си и я засилва някъде зад гърба му. Очакваше допира на хладната стомана върху настръхналата кожа на голия си врат и той не закъсня:

— Какъв нетаутизъм?!? Колко пъти да ви казвам да не използвате тая дума! Няма такова нещо! Нарича се синдром на Кершнер! Какво представлява синдромът на Кершнер?

Устата на Петьо беше съвсем пресъхнала. Той се опита да преглътне, но дори и това не се получи както трябва. После продължи с дрезгав глас, като се опитваше да възстанови точния текст от учебника:

— Синдромът на Кершнер се проявява постепенно — първите му признаци са различими още около осемгодишната възраст на детето, като в последствие, в ранния пубертет, синдромът се изявява с пълната си сила. По-леката форма, често наричана нетаутизъм… — Петьо направи кратка пауза тук в очакване госпожата да изреве отново, но тя замълча, явно разпознала текста от учебника, — … се изразява в смущения в общуването, неспособност за вербална комуникация, неразбиране на жестомимичния език на тялото, както на съзнателно, така и на подсъзнателно ниво. Синдромът на Кершнер се предизвиква от недостатъчен жив контакт в детска възраст. Изследователите на проблема препоръчват обучението на децата до пубертета да се извършва от живи преподаватели, като се създаде възможност учениците да общуват на живо и помежду си…

— Добре, за синдрома на Кершнер разбрахме. Това е официалната причина. Сега обаче се понапъни и се сети за още нещо освен него? Защо децата ходят на училище?

Петьо млъкна. Не беше сигурен какво точно очаква да чуе Иванова, но не можеше да измисли нищо оригинално, затова каза първото, което му дойде на ум.

— Защото не всички имат присадки?

Учителката сякаш беше надянала маска на лицето си. Момчето затаи дъх в очакване на смразяващия кръвта писък на дъртата харпия, но така и не го дочака.

— Много добре, Петър! Ако обучението става предимно онлайн, това ще постави в неравностойно положение голяма група хора, чиито деца по една или друга причина нямат присадки, и така ще създаде сериозно социално напрежение. Точно затова и всички присадки и други комустройства са блокирани в сградата на училището — за да са всички с равни възможности. Сядай, ще ти поставя отлична оценка!

Краката на Петьо омекнаха и той седна обратно на неудобната пластмасова седалка, прикрепена с черна метална тръба към чина. Това беше изненада, истинска изненада.

— А сега нека поговорим за присадките и достъпа до Рийлнет. Рийлнет е онази част от Глобнет, в която е възможен единствено достъп чрез шлемове, свързани с мозъчни присадки — нетшлемове. Посредством присадката нетшлемовете прихващат електрохимичните нервни импулси, изпращани от мозъка към крайниците, и ги използват за направляване на аватара на субекта в Рийлнет, като в същото време подават информация директно в сензорните центрове на мозъка…

Иванова продължаваше да декламира монотонно предварително заучената си реч, а Петьо се опита отново да се съсредоточи върху по-важните неща — стратегията му в „Магика“, войната срещу Елизар Тъмния и гладуващите селяни в Мизия. Госпожата обаче, сякаш предвидила това, заситни по пътечката между чиновете и застана точно до Петьовия. Момчето се принуди да вдигне поглед и да изтрае лекцията до края й, който за огромно негово щастие дойде съвсем скоро, възвестен от пронизителния звън, отбелязващ края на часа по мрежознание.

Децата наскачаха от чиновете си, а госпожа Иванова се опита да надвика глъчката:

— За другия път искам да ми направите схема на структурата на Глобнет! И не забравяйте — в края на месеца ще имаме класно!

Това беше последният час и Петьо побърза да се омете от класната стая. На излизане от училище се огледа за Жоро, но приятеля му го нямаше никъде. Петьо активира присадката си.

— Жоро, къде се изгуби? Нали щяхме да се чакаме на двора?

Жоро не отговори — присадката му не беше активна. Петьо се огледа наоколо, но не забеляза приятеля си. Започваше малко по малко да се притеснява за него — за Жоро днес беше първият ден в училище с пълноценна присадка. Трябваше много да се пази — имаше деца, които щяха да използват всеки шанс да си го върнат тъпкано на „нетчервеите“ задето имат присадки. Жоро бе все още безпомощен. След седмица-две щеше вече да е усвоил основния курс по самозащита, един от първите курсове от нетобучението, но днес беше просто едно дребничко дете, оставено само на себе си. И на приятелите си, припомни си Петьо.

Петьо видя съседа на Жоро по чин, Иван, да си пробива път през шарената тълпа в училищния двор. Още преди да се доближи до Петьо, тантурестото момче вече крещеше:

— Петьо, бързо, Жоро тръгна с тях…

— С кои тях? — Петьо се досещаше и сам вече, но изчака отговора на Иван.

— С Ахмед и Сашо!

Най-много се беше страхувал точно от тях! Бандата на Дебелия от Г клас щеше да се задоволи само с подигравки и замерване с дъвки, но Ахмед и Сашо бяха друга работа — истински побойници, които никога не изпускаха възможността за един хубав въргал за чужда сметка. На всичко отгоре сега си имаха и повод — новият „нетчервей“ трябваше да си знае мястото. Опитваха се да тормозят всички деца с присадки — родителите и на двамата едвам свързваха двата края и нямаха средства да платят за операцията и за самите присадки. Обикновено се задоволяваха с погаждането на някой и друг мръснишки номер, но днес беше различно. Петьо сграбчи Иван за бялата му памучна тениска и го придърпа към себе си.

— Накъде тръгнаха?

Иван се поколеба:

— Ами видях ги на улицата да излизат, пък после не знам — дойдох да те търся.

Петьо разбра, че няма да научи повече, обърна гръб на Иван и пресече двора, като си помагаше с лакти. Излезе на улицата и се огледа, но не забеляза нищо особено — нямаше и следа от приятеля му.

Центърът на града беше замрял в обедния пек. Въздухът беше сух и горещ, вятърът пак духаше от юг и носеше мириса на пустиня. Петьо се закашля сухо и присви очи в несъзнателен опит да ги предпази от прахта. Поколеба се накъде да тръгне, но бързо си избра посока и тръгна почти на бегом по разместените и изпочупени плочки на тротоара. Привеждаше глава, за да я предпази от уродливите разкривени клони на изсъхналите вече кестени. Тази година пролетта беше съвсем кратка — кестените едва успяха да цъфнат, преди южнякът да изгори нежните им пролетни листенца. Пак нямаше да има реколта, пак щяха цяла година да ядат синтетични боклуци от хидропонните ферми. То и бездруго вече почти никой не можеше да си позволи нещо различно от синтмесо и изкуствени домати с пластмасов вкус…

Докато подминаваше изоставена полуразрушена триетажна кооперация, на Петьо му се стори, че чува нещо. Върна се крачка назад и погледна в прашния двор. Не забеляза нищо, но реши все пак да провери какво става. Наведе се и мина под лентата с надпис „Влизането забранено! Опасност от падащи предмети!“. Дворът беше покрит с опадала от пооголените тухлени стени на сградата мазилка. Петьо хвърли едно око вътре в порутената постройка, но помещението беше празно, а целият му под беше покрит с изпопадали парчета мазилка. Момчето заобиколи кооперацията и почти се сблъска със Сашо. За частица от секундата Петьо мярна Жоро — мургавият Ахмед беше стиснал с едната си ръка яката на шарената му ризка, а с другата го налагаше в корема. Жоро мълчаливо поемаше ударите и дори не се опитваше да се противопостави на мъчителя си. Петьо блъсна в гърдите малко по-ниския от него Сашо, който се търкулна по гръб в прахоляка. После пристъпи напред, хвана Ахмед за косата и го дръпна силно. Онзи изрева, но пусна Жоро и отстъпи назад. Сашо вече се изправяше на крака.

— Охооо, появи се и другият нетчервей. Как е присадката, а? Болеше ли, като я слагаха?

Петьо не му остана длъжен:

— Какъв ти е проблемът бе, дебил? Ти като нямаш присадка, никой не трябва да има, така ли?

Ахмед отговори вместо Сашо.

— Така, я!

Жоро като че ли се посъвзе и се канеше да каже нещо, но точно в този момент Ахмед се хвърли към него. Петьо дръпна рязко приятеля си встрани, а с другата ръка силно халоса нападателя му по тила. Сашо беше малко по-разумен. Помогна на Ахмед да се изправи и му прошепна едва чуто:

— Давай да се омитаме, тоя е каратист, забрави ли?

Ахмед отначало не беше съвсем съгласен с това, но когато Петьо зае бойна поза и го изгледа смръщено, онзи закуцука към улицата. Петьо си позволи да се поотпусне чак когато видя двамата побойници да се скриват зад ъгъла. Коленете му се разтрепериха и той се подпря на стената, после плъзна бавно гръб по нея и седна на прашната земя. Вдигна глава към Жоро:

— Ти да не си се побъркал, а?!? Защо си изключил присадката? И къде си тръгнал сам с тия двамата?

Дребничкото момче го погледна с големите си кафяви очи.

— Ами те казаха, че ще пребият Лора, ако не ида с тях. Затова не те извиках.

Петьо беше доста ядосан.

— Абе ти няма ли да престанеш с тая Лора? Тя те отряза вече, не разбра ли? Набий си го в дебелата глава — мацката движи с Владо от В клас и не ще и да чуе за теб!

Жоро кимна примирено и приседна до Петьо. Двамата помълчаха за малко, а после Петьо скочи на крака и подаде ръка на приятеля си:

— Хайде, да вървим у нас и да разкажем играта на Елизар Тъмния! Тъкмо ще пробвам новия си нетшлем, пък ти ще си със стария. Ще ми дадеш ли един отряд конници, че изклах конете за храна…

Двете момчета се изправиха и се поотупаха от прахта. После бавно излязоха на улицата и поеха към Петьовия дом — отначало Жоро вървеше превит на две, но още преди да стигнат до следващата пресечка, двамата вече почти тичаха, нетърпеливи за поредното приключение.