Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 6гласа)

Информация

Форматиране
dragonfly_elf(2011)

Издание:

Боян Калинов. Игра на разум

Издателска къща „Квазар“

Редактор: Ангелина Илиева

Формат в мм.: 130х200

Мека подвързия

Обем: 112 стр.

София, март — май 2004 г.

ISBN: 9548826445

История

  1. —Добавяне

1

Детектив Жул Петен изкара новото си черно „Пежо 610“ от подземния гараж под парижката градска префектура на полицията и зави на север по булевард „Сен Жак“. Сърцето му се блъскаше в гърдите, сякаш искаше да излезе. Жул включи колата на автопилот и се отпусна назад в тапицираната с фин телешки бокс седалка. Тихата музика изпълваше купето. Петен притвори очи и се опита да се потопи в нея.

Aux champs Élysées,

Aux champs Élysées

Au soleil sous la pluie, a midi ou a minuit

Il y a tout ce que vous voulez aux champs Élysées.[1]

Колата мина бавно по моста Нотър Дам. Жул погледна надясно и погледът му се спря върху „Отел Дьо Вил“. Гледката на полуразрушената сграда го отвлече от мислите му. Градският съвет се беше изнесъл от там още когато се срути покривът на централното стълбище. После гласуваха част от бюджета на общината да отиде за реставрация, но Петен не вярваше някой наистина да отдели пари за това, не и преди да възстановят Айфеловата кула. Мисълта за потъпканата гордост на Франция го накара да потрепери. За хиляден път се прокле, задето беше пуснал Едит да отиде на кулата в онова зловещо утро. Знаеше, че се готви нещо, знаеше, че ще има атентат някъде в Париж, но не я спря. Ако го беше направил, сега тя щеше да е жива… Комприсадката му се обади — търсеше го Моник.

— Татко, днес ще се забавя — след училище ще ходим в Лувъра.

Жул се отърси от обхваналото го вцепенение. Не биваше да показва на Моник, че е разстроен.

— Добре, но внимавай, като се прибираш — днес пак е имало демонстрация на Ел Абудин[2] на „Конкорд“! Не закъснявай много, моля те!

— Добре, тате, ще внимавам! И ти се пази!

Петен понечи да каже още нещо, но Моник вече беше прекъснала връзката. Той се усмихна — малката беше толкова жизнерадостна и нетърпелива, досущ като майка си.

На таблото пред него примигна червен предупредителен надпис, а звукът на музиката дискретно намаля, за да отстъпи място на гласово съобщение:

— Крайната точка на маршрута е достигната! Задайте точен адрес или преминете в режим на ръчно управление!

Жул се огледа — намираше се на ъгъла на „Лафайет“ и „Шаброл“. Някъде наблизо трябваше да е. Той пое волана в ръце и натисна бутона за преминаване на ръчно. Усети леко потреперване, когато компютърът на пежото му прехвърли управлението. Зави надясно по „Шаброл“. На петдесетина метра нататък видя паркирани няколко полицейски коли. Отби вляво и спря. Вратата на колата се отвори подканящо и Жул стъпи върху покрития с квадратни каменни плочи тротоар. Изправи се бавно — близо двуметровият му ръст и бездруго не предполагаше кой знае каква пъргавина, а с годините Петен беше пораснал не само на височина. Поопъна черното си сако и огледа сградата — беше масивна пететажна барокова постройка. Жълтеникавата мазилка беше изпопадала на доста места и Жул неволно си припомни онези дни, когато в Париж трудно можеше да се види подобна гледка. Сега разрухата беше повсеместна. Кметът Жак ал Рашид повече се грижеше за това да удържи под контрол етническите конфликти в града, отколкото за естетическия му вид. Петен се доближи до входната врата. Пред стълбището стоеше униформен полицай, който го спря:

— Тук ли живеете, господине?

Жул вдигна ръка с дланта нагоре и там се очерта емблемата на централната Дирекция на криминалната полиция, а под нея — надписът „Подотдел за неткриминалистика“. Полицаят му махна да се качва:

— Криминалните вече бяха горе, даже остана един да ви чака. На третия етаж, вратата вдясно — ще я видите.

Петен му кимна мълчаливо и продължи нагоре. На втория етаж се спря за момент, за да извади треска от дланта си — беше направил грешката да прокара ръка по олющения дървен парапет на стълбището. Когато стигна третия етаж, видя вратата на единия от апартаментите да зее широко отворена. Сърцето му се качи в гърлото. Пристъпи неуверено напред и огледа коридора — беше облепен със скъпи на вид, но доста захабени кафеникави тапети. По ъглите беше избил мухъл. Жул вдигна ръка и стисна носа си — от апартамента го лъхна тежко зловоние, адска миризма на мърша.

— Да, миризмата на разлагащ се труп не се измирисва никога, от мен да знаете! Ще се усеща и след десет години, колкото и да проветряват.

Петен се обърна и се озова лице в лице с нисичък възпълен мъж на средна възраст, облечен в омачкан сив костюм. Той му подаде ръка и се ухили широко:

— Детектив Пуйе от „Убийства“ на вашите услуги! А вие трябва да сте Петен от нетченгетата?

Жул кимна отсечено. Отвори уста да попита Пуйе защо са го повикали, но нещо се надигна в дълбините на стомаха му. Избута встрани доста по-ниския от него мъж и се затича към стълбището, но преди да стигне дотам, се преви на две и повърна обяда си на голия мрамор, с който беше покрит подът в коридора. Усети как Пуйе го потупа по рамото:

— Добре ли сте? На всеки може да се случи. Ама почакайте да влезем вътре, това тук е нищо!

Петен го изгледа смръщено, притеснен както от това, че му предстоеше да си има работа с полуразложен труп, така и от факта, че беше показал слабост пред криминалния. Но Пуйе. Изглежда, наистина не беше притеснен от случилото се. Той подаде на Жул ароматизирана хартиена кърпичка.

— Като влезем, дръжте я пред носа и устата си. Не помага особено, но е по-добре от нищо.

Пуйе се обърна и потъна в тъмния апартамент, а Петен побърза да го последва. Двамата нахълтаха забързано в голям хол. Подът беше постлан с дебел персийски килим, целият покрит с тъмни петна — Жул не можа да реши дали приличат повече на петна от кафе или от вино. А може би кръв? Щорите на прозорците бяха спуснати до долу и в стаята се процеждаха само няколко невзрачни слънчеви лъча, които не бяха в състояние да разпръснат лепкавия сумрак. След това погледът на Петен се спря върху тапицираното с вишневочервено кадифе кресло, стоящо самотно в центъра на стаята. Нетченгето вдигна кърпичката към носа си и заобиколи креслото. Тогава видя това, от което се страхуваше — трупът седеше отпуснат в креслото, ръцете му висяха отстрани на облегалките, стиснати конвулсивно в юмруци, а краката му бяха изпружени напред. Кожата на мъртвеца беше бледа, бяла почти като сняг. „Като че ли би могла да е друга“ — помисли Петен. На главата на трупа все още стоеше сребрист нетшлем, който закриваше очите и ушите му. Жул се доближи и го огледа — последен модел „Сони-Филипс“. Пуйе се обади:

— Идентифицирахме го по присадката — Питър Стивънс, американски бизнесмен от Сиатъл, търгува… хм, всъщност търгувал с устройства за нетдостъп и с нетвреме. Разбрахме от американците, че не му е била съвсем чиста работата, но нищо повече не можахме да изкопчим.

Петен кимна разсеяно. Реши да не прекъсва Пуйе — криминалният рано или късно щеше да стигне до същината.

— Наел апартамента от една стара госпожа, която живее отсреща. Съседите се обадили в участъка, когато от апартамента се размирисало. Като дойдохме, беше заключено отвътре, ключът беше на вратата, а всички прозорци бяха затворени. Наложи се да разбиваме. Разпитахме всичко живо наоколо — никой не е забелязан да влиза, нито да излиза през последните двадесет и четири часа. Затова мислим, че не е било убийство, ами този или е умрял ей така, или пък се е самоубил. Само дето съдебният лекар каза, че не е открил причина за смъртта и ще трябва да прави аутопсия. Но ни забрани да махаме шлема, докато не дойде някой от нетотдела да огледа. Не знам какво го прихвана — нетотдела, та нетотдела. Тъй че гледай, каквото ще гледаш, и да го махаме, че да си ходим после. Ако не беше американец, нямаше и да ви викаме, ами щяхме да го пишем естествена смърт и толкоз.

Жул поклати глава с неодобрение — някой вече беше изключил нетшлема, сигурно лекарят. Пък и защо ли беше настоявал толкова за нетченге? Нетотделът се занимаваше с престъпления в мрежата, а това тук си беше съвсем реален физически труп на човек, мъртъв поне от няколко дни и отлежал порядъчно в мартенската жега. Но шефът беше настоял Петен да огледа все пак и ето го тук. Наведе се и се опита лекичко да повдигне шлема от главата на човека в креслото само с една ръка. Не успя, затова прибра кърпичката в джоба си. Хванат здраво с две ръце, нетшлемът се отдели съвсем лесно. Петен го вдигна и погледна отдолу — всичко изглеждаше наред. Но без да го разглоби в лабораторията и да му смъкне паметта в компютъра, не можеше да каже повече. Пуйе вече показваше явни признаци на нетърпение — пристъпваше нервно от крак на крак и току прокарваше длан по голото си изпотено теме.

— Как е?

Петен не отговори. Опита се да се концентрира и да събере всичката си смелост. После остави внимателно шлема на пода и хвана трупа за косата. Подръпна я уж лекичко напред. Чу се неприятно припукване и Жул стреснато отдръпна ръка, в която остана кичур сивкава коса. Нетченгето разтръска яростно ръката си, а в това време главата на трупа се заклати и се килна — брадичката се опря в гърдите на мъртвеца. Петен потърси спасителната кърпичка в джоба си и отново я притисна до носа си. След това се наведе и огледа присадката зад лявото ухо на мъртвеца. Беше съвсем модерна, последните екстри бяха инсталирани наскоро — тънките розови белези от разрезите на хирурзите все още личаха ясно. И отново всичко изглеждаше съвсем наред. Жул повдигна нетшлема от пода и го взе под мишница, като този път успя да се справи, без да сваля кърпичката от носа си. После с бърза крачка излезе в коридора, прескочи неприятното петно, дело на собствения му непокорен стомах, и се спря чак на стълбището. Пуйе изприпка след него.

— Кажи сега, какво мислиш?

— Докато не го тествам в лабораторията, нищо не мога да кажа. Ще ми трябва и присадката — съдебният лекар така или иначе ще я свали, като го реже. Кажете му да ми я прати.

Жул тръгна надолу по стълбището, но преди да стигне до първата площадка, се спря и каза сякаш на себе си:

— Най-интересното е какво точно е правил в Глобнет, когато е умрял. Ще видим тая работа, ще я видим…

Бележки

[1] „На Шан-з-Елизе, на Шан-з-Елизе, под слънцето или дъжда, на обед или през нощта, каквото пожелаеш има на Шан-з-Елизе.“ (фр.) — Б.а.

[2] Богомолците (арабски) — Б.а.