Сейичи Моримура
Плюшеното мече (31)

2

Когато Кен Шефтън реши още веднъж да намине към жилището на Хейуърд и отиде в това царство на боклука, вонята и пияниците, там всичко изглеждаше досущ като миналия път: същите хора в същите пози подпираха същите стени. Доскоро и Уил Хейуърд е бил един от тях.

Близо до къщата се бяха скупчили няколко дрипльовци, явно опечалени от нещо. По изпитите им лица се стичаха сълзи.

— Какво става тук? — попита Кен, като се приближи.

— Ето вижте какво нещастие.

На тротоара, опрял гръб в стената и заровил глава в коленете си, седеше някакъв скитник. Пред него бяха подредени полупразни бутилки евтино уиски. Кен веднага разбра какво беше станало. И по-рано му се беше случвало да вижда подобни картини.

— Кога го намерихте?

— Сутринта. Идваме тук, а Сарди, клетият, седи на обичайното си място, но вече съвсем изстинал. Ех, Сарди, приятелю, какво ще правим сега без теб?

— Съобщихте ли, където трябва?

— Да, всеки момент ще дойдат да го приберат.

Бездомниците изпращаха в последния му път един от своите събратя. Хората, чийто живот е разбит, търсят утеха в алкохола и рано или късно той ги убива. Те нямаха желание за нищо. Всички страсти бяха угаснали у тях, всички освен една — страстта към алкохола. Бяха се превърнали в живи трупове и се наливаха с уиски, купено от подаянията на минувачите, като безропотно очакваха смъртта.

Но дори и на тези, почти отписани от живота хора, им беше мъчно, когато умираше техен събрат. Той беше влачил едно тежко и празно съществуване и като животно, усетило смъртта, се бе дотътрил до тази стена, за да умре.

И все пак му беше провървяло: до смъртното му „ложе“ поне имаше някой. Приятелите му по чашка, сякаш дошли на панихида, бяха подредили около него бутилки уиски вместо свещи.

— Преди да умре, толкова му се искаше да види родината си!

— Откъде е?

— Май от Италия, от остров Сардиния. Не знам точно къде се намира.

Значи затова го бяха кръстили Сарди Вероятно така беше свикнал с прякора си, че бе забравил истинското си име. А може и останалите да не знаят истинските си имена. Във всеки случай някои от тях наистина не знаеха къде са родени.

На тези скитници, дошли да погребат своя другар, им беше пределно ясно; че ги очаква същата съдба. Единственото, което искаха, бе да не умрат последни. Просто тогава нямаше да има кой да ги изпрати.

Пристигна колата от моргата. По улиците на Ню Йорк всеки ден намираха такива трупове. Едни умират на тротоара, други в метрото или на пейка в парка, а трети в някоя обществена тоалетна или дори в телефонна кабина. Специални коли събираха труповете.

Щом колата потегли, пияниците, все едно, че нищо не бе станало, се пръснаха по обичайните си места и потънаха в съзерцание на бутилките.

— Да ударим по глътка, а? — подаде на Кен шише уиски един от тях.

Кен побутна бутилката, влезе в къщата и се заизкачва по стълбите. У Марио, както и миналия път, гърмеше телевизорът. Щом видя полицая, тя само изразително повдигна рамене — един вид, защо си дошъл — и рече:

— Стаята стои празна, както наредихте.

— Че кой ще дойде да живее в тая клоака?

— Всеки се нуждае от покрив над главата си. Не минава ден, без някой да ме попита за стаята. Не я давам само защото полицията не позволява. Но нали ще ми възстановите загубите?

— За какви загуби говорите? Дори собственикът се е отказал от тази къща. Ремонтът ще му излезе по-скъп от наема, който ще получи.

— Добре де, за какво си дошъл днес? Мисля, че не съм сторила нищо, за което полицията да ме търси — омекна Марио.

— Първо намалете телевизора.

Дебеланата се размърда и телевизорът млъкна.

— Пак ще ви питам за Хейуърдови. Случайно да имате тяхна снимка?

— Снимка ли?

— Да, особено ме интересува бащата.

— Че откъде ще имам?

— Живели са толкова време тук. Може да са се снимали някога.

— Чуваш ли се какво говориш, да не са били богаташи? По-скоро там, в полицията, се пазят техни снимки, ако са имали вземане-даване с вас.

— Не са имали.

— Тогава няма откъде да намерите.

— Нали никой не е пипал вещите в стаята?

— На тия вехтории вещи ли им викаш? С трън да се завъртиш из стаята, няма какво да закачиш.

— Искам да им хвърля още един поглед.

— Да бяхте си ги взели в полицията, та да не ни тормозите повече…

Съпровождан от мърморенето на Марио, Кен влезе в жилището на Хейуърд, като оставяше подире си следи по прашния под. Други следи не се забелязваха, значи от първото му посещение досега тук наистина никой не се беше вмъквал. Вещите бяха разхвърляни по същия начин, както и миналия път.

Повторният оглед не донесе нищо ново. „Уил Хейуърд — размишляваше Кен — е служил в армията, защо да не поискат негова снимка от военните? Но за това ще трябва да имат специално разрешение.“ Той продължаваше да се занимава с делото на своя глава и не желаеше да се обръща с подобна молба към О’Брайън.

И без това създаваше достатъчно грижи на инспектора. Любителското разследване безспорно си имаше своите неудобства.

В този миг някой леко почука на вратата и в стаята надзърна Марио.

— Вече си тръгвам — рече Кен. Сигурно с нетърпение чакаше да се махне.

Но тя, изглежда, разбра по изражението на лицето му, че огледът не е дал желания резултат, и каза:

— Сега си спомних у кого може да се намери снимка на чичо Уили.

— Тъй ли! — зарадва се той и заплашително попита: — Името?

— Я не ми крещи, и без това ще ти го кажа. У една фотографка. Японка.

— Японка ли?

— Живее тук наблизо и все Харлем щрака. Може да е снимала и чичо Уили. Малко чудачка пада.

— Фотографка, тъй ли?

— Ами да. От две години живее тук.

— Къде?

— На Сто трийсет и шеста улица двайсет и втори номер. До болницата. Всички я познават, веднага ще я намериш.

Кен буквално излетя от Марио, дори забрави да й благодари. Не се беше надявал на такава изненада. Знаеше, че чуждестранните туристи обичат да снимат Харлем — от прозорците на туристическите автобуси обикновено стърчаха цели батареи от фотокамери. Ала не всеки имаше смелост да фотографира в самия Харлем. Най-решителните едва събираха кураж, и то примрели от страх да застанат с фотоапаратите си някъде на Сто двайсет и пета улица — главната в района. И изведнъж ето ти на, една японка — жена! — се заселва в Харлем, за да снима тук. И Кен, въпреки че познаваше добре района, не беше чувал нищо за нея!

Японката живееше на границата между негърския и Източен Харлем. Насядалите на тротоара скитници с удоволствие обясниха на Шефтън как да я намери. Сигурно им се беше случвало да попаднат в обектива й.

Къщата, в която живееше фотографката, беше също толкова порутена и мръсна, колкото и онази, която току-що беше напуснал. Червените й тухлени стени, готови да рухнат всеки миг, бяха нашарени с антивоенни лозунги и цинични думи. До входа се търкаляше преобърната боклукчийска кофа, в която се ровеха бездомни кучета. Наблизо се грееше на слънцето някакъв старец пияница. Кой знае защо, никъде не се виждаха деца. Обикновено се срещаха на всяка крачка. Следобеден Харлем без сновящите навсякъде дечурлига навяваше страх, все едно, че беше минала епидемия.

Тук нямаше портиерка. Вероятно собственикът сам събираше наемите.

Лесно намери квартирата на японката: на една от вратите на втория етаж Кен видя табелка с нейното име. Почука.

— Кой е? — попита някой.

„Сигурно е тя“ — помисли си той и каза:

— Полиция.

При думата „полиция“ вратата незабавно се отвори. И пред него застана дребна стройна жена. Кен малко се пообърка: очакваше да види някаква грозотия, а японката се оказа красива млада жена с правилни черти на лицето. Не изглеждаше по-възрастна от тридесет години.

— Юкико Мишима? — запита той. — Казвам се Кен Шефтън. Между другото не бива толкова непредпазливо да отваряте на всеки, дори и да ви кажат „полиция“. В Ню Йорк е пълно с лъжливи полицаи. Пък и на истинските човек не винаги трябва да се доверява.

— Какво говорите! Отдавна живея в Харлем и нито веднъж не ми се е случило нещо лошо. Само отстрани изглежда страшно, а всъщност хората тук са чудесни. Не мога да разбера защо всички толкова се страхуват от Харлем? Що се отнася до мен, само тук се чувствам в безопасност.

— Просто не го познавате добре. Както впрочем и самия Ню Йорк. За щастие Харлем ви е приел като гостенка, затова всичко страшно минава покрай вас.

— А пък аз изцяло се доверявам и на Харлем, и на Ню Йорк, и на Съединените щати.

— Благодаря ви от името на всички американци. Но да преминем на въпроса. Да сте снимали един старец на име Уил Хейуърд?

— Хейуърд ли?

— Негър от Сто двайсет и трета улица. През юни го е блъснала кола, след което починал. Живял е със сина си Джони.

— Снимала съм мнозина в Харлем… Има ли нещо по-особено в него?

— Тъкмо това исках да разбера.

— На колко години беше?

— На шейсет и една. Алкохолик. На младини е бил войник в Япония.

— В Япония ли? Сто двайсет и трета улица. Може би става дума за Джапан-Па?

— Джапан-Па?

— Да, живееше там един такъв старец, просто побъркан на тема Япония, само за нея говореше: къде бил ходил, какво бил правил. Затова му лепнаха прякора Джапан-Па.

— Сигурно е той: колцина в Харлем могат да се похвалят, че са били в Япония.

— Ако говорите за него, много пъти съм го фотографирала, сега ще ви покажа снимките. Заповядайте, влезте — покани го тя.

До този момент разговаряха на вратата. Макар че къщата беше типична харлемска съборетина, квартирата на Юкико Мишима бе много различна от жилищата на Марио или Хейуърдови: разтребена и уютна, тя можеше да принадлежи само на една млада жена.

Юкико въведе Кен в голяма стая, където с вкус бяха подредени маса, столове, легло, нощно шкафче, диван, гардероб, телевизор и голямо стенно огледало с тоалетка. Имаше и библиотека с японски книги. В стаята цареше ред, който издаваше характера на нейната обитателка. На прозорците бяха закачени весели яркорозови пердета. По всичко личеше, че Юкико живееше тук от доста време.

Част от стаята беше преградена със завеса, зад която сигурно се намираше фотоапаратурата. Съседното помещение японката вероятно беше превърнала във фотолаборатория, защото след минута излезе оттам с купчина снимки.

— Избрах най-характерните — каза тя. — Ето го Джапан-Па.

От снимките, наредени на масата, го гледаше възрастен негър с дебели устни. Дълбоки, приличащи на белези бръчки. Равнодушни очи с мътен блясък върху застаряло лице. Пиянството беше оставило своя отпечатък и Уил изглеждаше по-възрастен за годините си. Имаше вид на грохнал старец, загубил заедно със старостта и всичките си желания — само споменът за тях все още живееше под набръчканата кожа. Снимките бяха направени в едър план от различни ракурси.

— Значи това е Уил Хейуърд?

— Не му знам името. Но ако ви трябва негърът от Сто двайсет и трета улица, който е бил в Япония, това е той, Джапан-Па.

Кея изяждаше снимките с очи.

— Познавахте ли го? — учудено попита Юкико: той доста явно проявяваше интереса си към този човек.

— Не… Ще ми ги дадете ли?

— Моля, вземете ги. При мен нали остават негативите.

— Много ви благодаря. И ви съветвам да промените обстановката в стаята си.

— Защо?

— Изглежда много привлекателна.

— И съблазнителна, нали?

— Как да ви кажа: просто не забравяйте, че живеете в Харлем.

— Благодаря за предупреждението. Но все пак ще оставя всичко така, както си е: досега не ми се е случвало нищо лошо.

— И не отваряйте на всеки, който ви се представя за полицай. Аз, разбира се, правя изключение… — усмихна се шеговито Кен, като напускаше жилището на Юкико.