Сейичи Моримура
Плюшеното мече (30)

1

Уил Хейуърд се бе хвърлил под колата, за да може синът му Джони да получи застраховка и обезщетение и с парите да отпътува за Япония — Кен Шефтън вече не се съмняваше в това. Старият негър, кой знае защо, на всяка цена бе искал да изпрати сина си там.

Но защо?

Кен най-неочаквано и за самия себе си се увлече по това разследване, макар че отначало то никак не го интересуваше — залови се за него само по нареждане на началството.

„В Япония…“ — Кен се замисли. Всъщност тази страна не му беше чужда. Там беше преминала неговата ужасна младост. Ако беше по-богат, щеше да я посети още веднъж. Онази Япония, която познаваше, беше някакво огромно пепелище, опустошена земя, неуспяла още да се съвземе от разрухата на войната, но в нея тогава почувства една човечност, която днес и със свещ да търсеше, не можеше да намери в Съединените щати.

Оттогава бяха минали много години и Кен не знаеше колко се е изменила Япония. Трудолюбивите и сплотени японци за кратък срок бяха възродили страната си и я бяха превърнали от пепелище в едно от чудесата на света. Някога Кен и другарите му виждаха в пословичното прилежание и целеустремената колективна сила на този народ тайнствена заплаха. Ако притежаваше материалната мощ на Съединените щати, сигурно щеше да бъде непобедим. Вероятно всичко се свеждаше до присъщото за японската нация чувство за всенародно кръвно родство и до нейния дух. Японец ли си — вече е ясно кой си, къде си роден и от какво живееш. Сред японците не се срещат хора, които могат да ти поднесат някаква изненада. Именно това ги правеше толкова силни и опасни.

В Съединените щати е по-друго. Хората живеят отчуждено един от друг и всеки може да те постави в чудо с някоя своя постъпка. Тук лесно се разпалва взаимното недоверие и повече се доверяват на вещите, отколкото на хората. И с тези вещи търгуват също вещи — автоматите. Когато ти е тъжно, тежко на душата, когато се чувстваш самотен, пусни монета в автомата — и записаният на лентата глас на специалист в съответната област ще те утеши. Достатъчно е да натиснеш необходимото копче, и срещу една монета ще получиш всичко, което поискаш: от божието слово до сексуална информация за ергени по телефона. Автоматите са нещо достъпно, удобно и сигурно: където и да се намираш, те ще ти предложат своята стока. И хората с удоволствие ги използуват. Свикнали са да се доверяват на вещите.

Автоматите са причината не само да се уволнят излишните работници и да се съкратят излишните разходи, но те дават възможност да се направят пари и посредством езика на общуването. Дори там, където няма автомати: по гарите, стадионите, театрите, банките, хотелите, мотелите, ресторантите и паркингите — навсякъде, където се струпват много хора и пари, касиерите вземат парите, без да те погледнат. А има учреждения, в които всичко е направено така, че при уреждане на сметката да се виждат само ръцете. Парите преминават от ръка на ръка, а хората все едно, че ги няма. И това не учудва никого.

Високоразвитата цивилизация отдавна е отхвърлила човечността като ненужен товар и се е устремила към вещите. Съединените щати се оказаха благодатна почва за такъв род цивилизация. В тази страна са се събрали хора от различни краища на света, които търсят успех или бягат от мизерията в своята родина. Те са съперници, издигнали в принцип своя житейски възглед, че материята е всичко, а духът — нищо. В Япония не е така. Там човекът и страната още от памтивека са неделими. И затова, колкото и да вълнуваха, вещите никога нямаше да победят човека. В тази мисъл имаше нещо притегателно за Кен. Той твърде добре познаваше търбуха на Ню Йорк — познаваше го служебно и просто като негов жител, който чувствуваше с всяка своя фибра опустошеността на своя роден град.

Вероятно престъпността е съществувала открай време, съществува и сега в различни страни. Но американската престъпност е по-особена. Дори и най-страшните престъпления имат някаква, макар и чудовищна, но все пак цел. А ето че в Ню Йорк на всяка крачка убиват и осакатяват, без каквато и да било цел, ей тъй. Ограбват те и тозчас те наръгват с нож. Изнасилват — и без да им мигне окото, убиват. Жертва на престъпността стават и случайни минувачи. Казват, че в Ню Йорк човек трябва да се движи по-далеч от къщите. Защото, ако вървите близо до тях, могат да ви вкарат в някой вход или уличка и да ви оберат до шушка.

Неотдавна в Сентрал парк пребили и едва не удушили един японски студент. Той викал за помощ, но минувачите сякаш били глухи. Спасил го случайно минаващ наблизо полицейски патрул. Младежът току-що бил постъпил в университета, но след станалото незабавно зарязал учението и се върнал в Япония. Когато напускал Съединените щати, казал: „Стана ми страшно не затова, че искаха да ме ограбят и убият, а защото когато виках за помощ, мина някаква интелигентна възрастна двойка и жената нареди на мъжа си да не се намесва. После започна да го тегли за ръкава. Те избягаха. И това ми се стори най-страшното в Америка.“ Според Кен тази история много точно отразяваше същността на националната болест на този народ.

Убиват някого — какво те интересува. На теб ти е добре и нищо не те заплашва — това е най-важното. И затова никога не трябва да се излагаш на ударите. Можеш да се бориш за справедливост само ако си осигурил собствената си безопасност. Да си свидетел на някое престъпление и да даваш вид, че нищо не се е случило — такова поведение на разумни членове на обществото е резултат от дейността на гигантската машина, наречена цивилизация, която смазва у хората всичко човешко.

Колкото и да е чудно, но и у полицаите може да се открие желание да избягат от хорските нещастия. Те пазят човека и се грижат за реда само когато са на служба. През останалото време са като другите. Някой може да изпадне в беда пред очите им, но те няма да помръднат и малкия си пръст, ако по някакъв начин е заплашена тяхната безопасност.

И Кен не правеше изключение в това отношение. Когато беше на работа, той смело тръгваше срещу убиеца, но ако по-късно, на път към къщи се сблъскаше с някоя хулиганска постъпка, спокойно отминаваше. Полицаите също са хора. И те имат право на почивка.

И все пак понякога Кен се ядосваше, че толкова лесно изпада в плен на тези настроения. „Ето че Ню Йорк отрови и мен“ — мислеше си той в такива минути.

В смътните спомени, които пазеше за Япония, тя беше „страна, населена с хора“ Затуй толкова се вълнуваше от останалия без отговор въпрос: какво ли е теглело Уил Хейуърд към Япония, за да изпрати там своя син с цената на живота си?