Сейичи Моримура
Плюшеното мече (22)

4

Утрото беше ясно. Дворът се огласяше от нечии гласове: инспекторите надзърнаха през прозореца и видяха група туристи, които, се готвеха за път.

— Не сме нощували сами в странноприемницата, а? — подхвърли Мунесуе на Йоковатари.

— Личи си, че добре са прекарали времето си. Я виж колко са весели.

— Оттук през платото Асама, изглежда, минава туристическият маршрут към Кривоухата планина.

— Не Кривоуха, а Кривоноса! — закачливо се засмя някой зад тях. Беше Шидзуе: носеше закуската им.

— О, Шидзуе-сан!

— Добре ли спахте?

— Като къпани. Само гладът ни събуди.

— Отдавна не съм имал такъв апетит — потвърди Йоковатари думите на Мунесуе, като погледна наредената маса. — Чистият въздух страшно отваря апетита.

— Шидзуе-сан, кога ще тръгнете?

— Зависи от вас. Щом се приготвите, веднага ще потеглим.

— Да побързаме тогава — рече Йоковатари, — само ви губим времето, нали днес имате почивен ден.

— Нищо, нищо, спокойно си закусете — приседна тя до тях.

Нощуването в странноприемницата заедно с обилната вкусна вечеря и закуската струваха всичко на всичко три хиляди йени. Когато се разплащаха, останаха изненадани от евтинията. Изпратиха ги старците. Имаше нещо много трогателно в тях — бяха застанали един до друг и гледаха подире им. Техните огрети от яркото утринно слънце фигури все повече и повече се смаляваха и скоро се превърнаха в две черни точици.

— Още са там — учуди се Мунесуе.

— Винаги така изпращат гостите — обясни им Шидзуе.

— Заедно ще доживеят и дните си в тази тиха планинска странноприемница — тъжно промълви Йоковатари.

— Не виждам нищо лошо в това — блажени, спокойни старини.

— Така е, но кой знае какво са преживели през своя живот? — каза Йоковатари.

Изкачиха превала, откъдето странноприемницата вече не се виждаше. Мунесуе помаха с ръка и на себе си, за да не го чуе никой, прошепна: „Довиждане“. Шидзуе ги беше изпреварила и крачеше от отвъдната страна на превала. Оттук се откриваше изглед към „Киридзумикан“.

— Да можех още веднъж да дойда по тия места — рече Йоковатари.

— Да, няма да е лошо — съгласи се Мунесуе. И двамата знаеха, че са се разчувствали, че скоро ще им мине и че едва ли някога ще се върнат тук.

Обратния път отново изминаха с автобуса. Шофьорът беше същият. С тях пътуваше дори вчерашният им спътник, възрастният мъж. Сигурно беше нощувал в „Киридзумикан“. В рекламния проспект, който съдържателката им даде на сбогуване, прочетоха, че странноприемницата е отворена през цялата година — единствен по рода си случай.

— Не е наша работа, разбира се — кой знае защо, започна Йоковатари, — но как не са се разорили досега?

— Те като че ли не гонят печалба. Може би получават добри пари през активния сезон и в празнични дни.

И наистина в проспекта се споменаваше, че най-много хора посещават изворите по време на големите пролетни и есенни празници, в навечерието на Нова година и, то се знае, през лятото. Ала каква част отсядаха в странноприемницата, не беше посочено.

— Ще бъде жалко, ако не успеят да запазят това заведение — въздъхна Йоковатари.

— Наистина ще бъде жалко — съгласи се Мунесуе.

 

 

Старата О-Тане живееше в единствената оцеляла къща в Юносава. Отдавна й предлагаха да се пресели в града, в нова къща, предоставена й от градските власти, но тя все отказваше под предлог, че така е по-близо до внучката си.

О-Тане доживяваше последните дни от своя живот и единствената й радост и утеха беше Шидзуе, която идваше да я навестява през свободните си дни. Беше й мъчно за внучката, но инак нищо не й липсваше: грижата, за препитанието й бяха поели съдържателите на странноприемниците в Киридзуми.

Шидзуе беше чудесно момиче, не завиждаше на съучениците си, които продължаваха да учат или бяха напуснали родните си места и бяха намерили работа в Такасаки и Токио. Тя не искаше да зареже баба си на произвола на съдбата и остана в Киридзуми. Нищо, че животът й в този планински пущинак е толкова еднообразен. Плановете й за бъдещето могат и да почакат, сега най-важното беше да се грижи за баба си.

— Не ви ли е скучно тук? — попита я Мунесуе.

Момичето смутено наведе очи:

— Ако слушам моите приятелки, които работят в Токио или в други градове, при тях е безкраен празник. Не разбирам само защо винаги си идват толкова бледи и мършави? А понякога идват и гости, младежи на моята възраст, които се оплакват, че печелят по-малко, отколкото аз в Киридзуми. И са някак болезнено слаби, едва душа носят — всеки пази фигурата си. А на мен повече ми харесва в планината. Хубаво е тук, въздухът е кристално чист, а и господарите ми са толкова добри… А най-важното — до баба съм.

Шидзуе говореше простичко и доверчиво.

— Права сте — обади се Йоковатари. — Какво хубаво намират в Токио? Пък и на момиче като вас съвсем не му е мястото там.

— Когато идват токийски студенти, за да припечелят по нещо, с тях трябва да си отварям очите на четири.

— В какъв смисъл?

— Ами веднага започват да нахалствуват: хайде да се срещнем. А са едни скучни и работят по-лошо от останалите… — Шидзуе съдеше строго.

Микробусът се спускаше по планинския път. Сега долината се разстилаше съвсем до тях.

— Когато отивам при баба, тя всякога излиза да ме посрещне до язовира — каза заруменялата от радостно вълнение Шидзуе.

Показа се язовирната стена. Долу се тълпяха хора.

— Нещо се е случило — измърмори шофьорът и натисна спирачките.

— Какво ли може да е станало? — разтревожи се момичето.

— Изглежда, е паднал някой.

— От стената? Та това е сигурна смърт! — спогледаха се инспекторите.

— Не виждам баба! — неспокойно рече Шидзуе, загледана към мястото, където обикновено я чакаше баба й.

— Сигурно е отишла да види какво се е случило — каза Мунесуе, който искаше не толкова да успокои момичето, колкото да потисне лошото си предчувствие.

Микробусът спря досами стената.

— Ей, какво е станало? — извика шофьорът на някакъв човек.

— Казват, че се е пребила една старица.

— Ами ако е баба? — Още малко и Шидзуе щеше да се разплаче.

— Не може да бъде. Малко ли стари жени има в околността. Вместо да се тревожиш напразно, по-добре изтичай до в къщи — успокои я шофьорът, като й подаде пакета с подаръците, които тя едва не остави в микробуса.

— И аз мисля така. Може нещо да е попречило на баба ви да дойде — присъедини се и Мунесуе.

— Господин началник-гара, може ли да отида и да погледна? — обърна се шофьорът към възрастния мъж. Личеше, че е разтревожен не на шега.

— Върви, Цуне-сан. Аз също искам да видя какво се е случило — рече мъжът и слезе от микробуса заедно с шофьора. Двамата тръгнаха след Шидзуе; сигурно прекрасно знаеха, че О-Тане е единствената стара жена в Юносава. Пред стълбата, която водеше надолу, пътя им прегради някакъв работник с каска.

— Минаването е забранено.

— Кой се е пребил? — попита Цуне-сан.

— Не знам — отвърна онзи и махна с ръка, сякаш пъдеше кучета. — Махайте се!

— Пуснете поне това момиче, тя е от Юносава, там живее баба й…

— От Юносава! — Лицето на работника се промени, а това не предвещаваше нищо добро. — Баба й ли, казвате?

— Да, какво има? Нима… — Цуне-сан изстина. Шидзуе, смъртно бледа, едва се държеше на краката си. Ако Мунесуе не я подкрепяше, вероятно щеше да се свлече на земята.

— Щом е така, вървете. Оставили са ме тук да охранявам — обясни работникът и посочи надолу.

— Страх ме е! — вцепени се Шидзуе.

— Недей така, Шидзуе! Нищо не се е случило на баба ти. Сама ще се увериш, като си отидеш в къщи — успокояваше я Цуне-сан.

Но за да се стигне до Юносава, все едно, трябваше да се мине по стълбата. В края на ръждивочервеникавата долина се виждаха развалините на изоставените къщи и изсъхнали дървета. Някъде там беше и къщурката на старата О-Тане.

Макар че работникът избегна да отговори на въпроса им, на тях все още не им се вярваше, че я е сполетяло най-лошото. Нали О-Тане е вече на възраст — ами ако и е прилошало и не е могла да дойде да посрещне внучката си?

Те се спуснаха надолу, където шумеше тълпата, сред която се мяркаха и неколцина полицаи.

— Кой е паднал? — попита Цуне-сан, като се мъчеше да си пробие път през множеството.

Спря го строгият глас на някакъв полицай:

— Кои сте вие?

— Идваме от Киридзуми, чухме, че е станало нещастие и…

— Кой ви пусна?

— Виждате ли, това момиче живее в Юносава…

— В Юносава ли?

— А това е началникът на гарата…

Полицаят, изглежда, беше познал железничаря и веднага промени тона си.

Тълпата се отдръпна и те видяха надвисналата над тях шестдесет и седем метрова бетонна стена. В подножието й лежеше труп, небрежно покрит с рогозка. Камъните и земята наоколо бяха опръскани с кръв.

Един от полицаите повдигна рогозката. Тялото беше страхотно обезобразено. От пръв поглед трудно можеше да се познае, че това е човек.

— Баба! — изкрещя Шидзуе и се хвърли към рогозката. — Тъй си и знаех!

— Какво, роднина ли е на загиналата? — съчувствено зашумяха наоколо.

— Мило бабче, какво ти се е случило? Нали знаеше, че ще дойда днес? — ридаеше момичето. Наобиколилите я дори не се опитваха да я утешат: тя трябваше да изплаче мъката си.

— Как е паднала? — попита началникът на гарата.

— Никой не знае. От двете страни на стената има перила. И да иска — не може да падне, ако, разбира се, сама не се е хвърлила или някой не я е блъснал — отвърна един от полицаите, ако се съди по униформата, помощник-инспектор. Обикновено на мястото на произшествието оглед прави лично инспекторът, но някъде това се върши и от помощника му.

— Блъсната ли? — повтори Мунесуе и очите му светнаха. — Има ли основание за такова подозрение?

— Според мен не, пък и кой би сторил този грях — да я убива? Сигурно е стъпила накриво: погледнала е надолу, завило й се е свят и… Стената още не е довършена, по нея е забранено да се минава, но можеш ли да опазиш всички? Впрочем кои сте вие?

Помощник-инспекторът отдавна се беше сетил, че Йоковатари и Мунесуе не са тукашни. Отначало, когато ги видя в компанията на началника на гарата, реши, че са негови приятели, но сега застана нащрек.

— Извинете, забравихме да се представим. Ние сме от Токийското полицейско управление. Това е инспектор Йоковатари от първи следствен отдел, а аз съм Мунесуе, от участък Коджимачи — обясни Мунесуе.

— От полицейското управление ли? Добре дошли. Шибуе от участък Мацуида — представи се помощник-инспекторът вече дружелюбно. — А какво ви води насам, в този забутан край?

— Всъщност искахме да разпитаме старицата, която е паднала от язовирната стена.

— Какво, нея ли? Сигурно във връзка с някакво разследване? — Върху кръглата лъщяща физиономия на охранения помощник-инспектор се изписва напрегнато изражение. Той имаше по-висок чин от двамата инспектори, но когато чу, че са изпратени от центъра, реши да бъде по-внимателен с тях.

— Да. Не е изключено Тане Накаяма да е знаела нещо важно по делото, което разследваме.

— Знаела е нещо важно — повтори Шибуе, изглежда, разбрал сериозността на станалото. — И значи сега, когато вече я няма.

— Точно така, за нас е много важно да разберем причината за смъртта й — отсече Мунесуе. С края на окото си той видя Шидзуе, която ридаеше над безчувственото тяло на баба си. Стана му мъчно за момичето, но с какво ли можеше да му помогне. Още повече, че сега го занимаваха съвсем други мисли.