Сейичи Моримура
Плюшеното мече (16)

1

Разследването на убийството на Джони Хейуърд тъпчеше на едно място. Никой не можеше да разбере какво означаваше загадъчното „кисми“.

Бяха минали вече двадесет дни, откакто започнаха следствието. Въпреки непрекъснатите издирвания не успяха да попаднат на следа. Всички хипотези отпаднаха, делото изглеждаше съвсем заплетено.

Инспектор Йоковатари беше извън себе си от яд. В края на краищата какво му влизаше в работата, че някакъв си там чужденец, който бил пристигнал в Япония, беше убит!

— Защо му е трябвало да идва именно при нас, за да се прости с живота си! За тази цел е можел да отиде и в друга страна. И без него сме затънали до гуша в работа — казваше той.

— Чужденците също са хора — възразяваше Каваниши. Дори и през лятото униформеното му облекло, по което не можеше да се забележи нито гънчица, беше закопчано догоре. Той всякога беше като изваден от кутия и може би точно затова, колкото и странно да беше, правеше впечатление на недодялан човек. — Макар че аз, право да си кажа, не обичам чужденците. Особено американците и европейците. Ние отдавна сме ги изпреварили в много области, а те все още се представят за най-напредналите. Тук пристигат всякакви селяндури, които не са видели нищичко в живота си, дори своя Ню Йорк или Париж. Токио ги смайва, дълбоко в душата си те са просто сразени, а все се надуват, все се перчат. Не дай си боже да убият японец някъде в Ню Йорк, тамошната полиция няма да си дава зор, както ние тук. Май доста се докарваме пред чужденците. А те изобщо не ни зачитат.

Инспектор Насу само мрачно се усмихваше, когато слушаше тези приказки. И да се ядосва, и да не се ядосва, разследването не помръдваше. Първоначалният ентусиазъм премина и в оперативната група цареше атмосфера на всеобщо отчаяние.

Точно тогава в полицейския участък се появи един човек на име Такайоши Нонояма, шофьор в гаража за таксита, който се намираше в район Накано.

— Всъщност трябваше по-рано да дойда и да ви разкажа всичко, но току-що се върнах от провинцията, не бях чел вестниците — обърна се той към инспектор Мунесуе.

— Какво ще ни съобщите? — прекъсна го той, трепнал от неясно предчувствие. В полицията бяха постъпили вече доста сведения. Но бързо се разбра, че нямаха никакво отношение към следствието.

— Изглежда, че пътникът, когото откарах на тринайсети септември от летище „Ханеда“ до „Токио бизнесмен хотел“, е същият онзи негър, когото по-късно са убили в хотел „Роял“.

Мунесуе се напрегна като пружина.

— Не грешите ли?

— Мисля, че не. Той не беше толкова тъмнокож и аз го запомних. Дори си помислих, че по-скоро ми прилича на азиатец.

— Защо не дойдохте по-рано?

— Ходих си до село. Взех си отпуск.

— А как така изведнъж се сетихте за нас?

— Ами в нашия стол случайно ми попадна един вестник. Зърнах снимката на негъра и си казах: този е, същият.

— Добре, че се обадихте. Дълго ви търсихме.

— Извинявайте, че не се явих веднага.

— Нищо. Преди всичко искам да ми кажете защо откарахте вашия клиент в хотел в „Шинджуку“? Той ли ви помоли?

— Да, той пожела да го закарам точно там.

— Значи е знаел за съществуването на този хотел.

— Така излиза. Но ми се стори, че го знаеше само по име. Явно не беше отсядал там.

— А не ви ли каза откъде знае за него?

— Не, не беше от приказливите, почти не си отвори устата, докато го карах.

— На английски ли ви заговори?

— Не, на завален японски. Явно знаеше само няколко японски думи. Когато слизаше, ми каза „благодаря“ и „запазете рестото“.

— И нищо друго?

— Не. Видя ми се мрачен човек.

— Може би все пак с нещо ви е направил впечатление?

— Не.

Това беше всичко, което съобщи Нонояма. Благодарение на него се разбра, че Хейуърд е търсел не кой да е хотел, а именно „Токио бизнесмен хотел“. Но в хода на следствието се изясни, че той не беше влизал във връзка с никой от гостите на хотела.

Откъде Хейуърд беше узнал за съществуването на „Токио бизнесмен хотел“? Може би случайно бе дочул някога името му и сега, попаднал за първи път в Япония, беше решил да отседне точно там?

Засега бе трудно да се каже нещо определено. Мунесуе вече се канеше да благодари на Нонояма и да се сбогува с него, когато шофьорът нерешително му подаде някакъв предмет. Беше книга.

— Какво е това? — попита инспекторът.

— Намерих я в колата.

— Джони Хейуърд ли я е забравил?

— Не мога да кажа със сигурност. Беше се завряла зад седалката и затова я открих по-късно, преди него имах и други клиенти.

Книгата беше съвсем разпокъсана. Дори заглавието трудно можеше да се разчете. Твърдата корица също беше порядъчно изтрита. Изглеждаше така, като че ли и при най-лекото докосване тозчас ще се разпадне.

Щом след Джони Хейуърд в колата бяха пътували още трима или четирима пътници, значи книгата можеше да е принадлежала и на някого от тях. От друга страна, имаше вероятност да са я забравили отдавна.

Тя беше толкова опърпана, че неволно напомняше на вехтата сламена шапка, която намериха в парка „Шимидзудани“. И двете изглеждаха горе-долу еднакво стари.

— Всеки ден ли надничате зад седалката? — попита Мунесуе.

— Щом свърши работното време, по стар навик оглеждам цялата кола. Случва се зад седалката да изпаднат различни вещи на пътниците.

— А предния ден не намерихте ли нещо?

— Един ден работя сутрин, на следващия — вечер, тъй че ако някой беше забравил нещо, колегата от другата смяна непременно щеше да ми каже. Но въпреки това, преди да започна работа, за всеки случай също оглеждам колата. Нямаше нищо.

Следователно книгата беше забравена в таксито на Нонояма същия ден, когато в него е пътувал Джони Хейуърд.

— А защо книгата досега е у вас?

— Как да ви кажа, веднъж седмично сме длъжни да предаваме в полицейския участък всички намерени вещи, но с продуктите и с другите незначителни предмети постъпваме, както намерим за добре. Полицията гледа през пръсти на това.

Не ще и съмнение, полицията щеше доста да се озори, ако всички спазваха точно протокола за предаване на намерените вещи. Административните служители в параходите, таксиметровите гаражи и обществените сгради бяха длъжни да съхраняват забравените предмети, но с храната и по-евтините вещи постъпваха по лична преценка.

— А сетне?

— Книгата ми се видя интересна и я занесох в къщи, а после съвсем я забравих. Повярвайте ми, не съм го направил със зла умисъл.

Изглежда, Нонояма се опасяваше да не го обвинят, че е присвоил чуждо имущество. Мунесуе мрачно се усмихна.

— Прилича на стихосбирка.

— Да, от Ясо Сайджо е.

— Той не пишеше ли песни?

— Ясо Сайджо наистина се е прочул с песните си, но същевременно той е и прекрасен поет, представител на романтичния стил. Като студент в университета Васеда заедно с Хинацу Коноске издават литературно списание, после учи във Франция, сприятелява се с Йейтс и Метерлинк, под влияние на френските символисти създава особен поетичен стил. В сборника му „Червената птица“ са поместени няколко чудесии приспивни песни, които по нищо не отстъпват на стиховете на Китахара Хакушу. Ясо Сайджо е изящен лирик.

Съвсем неочаквано Нонояма се оказа познавач на поезията. Ето коя беше причината да прибере стихосбирката. Ако се приемеше, че е била забравена от Джони Хейуърд, то тогава по какъв начин са попаднали в него тези стихове от японски поет? Към неразгаданите тайни се прибави още една.

Сборникът на Ясо Сайджо беше издаден наскоро след войната. Оттогава бяха минали повече от двадесет години. И все пак, ако книгата бе оставена от негъра, такова веществено доказателство не биваше да се пренебрегва.

И инспектор Мунесуе задържа стихосбирката.