Сейичи Моримура
Плюшеното мече (15)

3

Случи се непоправимото. Кьохей и Мичико попаднаха в дяволски капан. В края на краищата какво значение имаше дали са ранили жената, или са я убили, по-важното е, че всичко стана случайно и значи убийството не можеше да се приеме за предумишлено. А както е известно, разликата между предумишлено и непредумишлено убийство е огромна. Ала Кьохей в желанието си да се спаси избра пътя на падението. След като се увери, че жената е мъртва, той подкара колата напред, за да избяга от осветеното кръстовище. Без да се вслуша в предупрежденията и съветите на Мичико, той се носеше все по-далеч и по-далеч в мрака. Отсега нататък този мрак щеше да стане съдба на целия му бъдещ живот. Нямаше свидетели на местопроизшествието и това реши всичко. Те навлизаха дълбоко в планината.

По-късно, когато закопаваха тялото в гората, далеч от хорските очи, и двамата разбираха, че са достигнали върха на своето падение и път за връщане назад вече нямаше. Разбрала, че нищо не може да разколебае Кьохей, Мичико му помагаше. Те извадиха инструменти от багажника и изкопаха дупка, което само по себе си не беше лека работа. Гробът трябваше да бъде дълбок, за да не изровят тялото дивите животни и бездомните кучета. Не запалиха фенера. Работеха на оскъдната светлина на звездите, която се процеждаше през клоните. Дълбочината на гроба сякаш съответстваше на дълбочината на тяхното отчаяние.

Когато привършиха, започна да се развиделява. Аленото небе беше като сигнал за опасност. Трябваше незабавно да се махнат оттук. Дори в тази затънтена гора можеха да се срещнат хора.

Но те бяха толкова уморени, че не можеха да се помръднат. Най-после Кьохей дойде на себе си. Неудържим порив го хвърли към Мичико. И точно тук, на хълма, където току-що бяха заровили трупа, се сляха в буйна прегръдка. Станаха съучастници и телом, и духом. И по-късно в своя превърнал се в безкрайно бягство живот те по същия начин проверяваха дали все още са верни един на друг.

Никой не разбра за случилото се. От тъмното извлякоха трупа на жената и на тъмно го погребаха. Ужасени от случилото се, дори не се сетиха да погледнат документите на жертвата. Просто я закопаха заедно с вещите й и толкоз.

— В днешно време доста хора пропадат в дън земя и май обществото много-много не се тревожи за тях — рече Кьохей след няколко дни с известно облекчение: във вестниците все още нямаше съобщение за изчезнала жена.

— Сигурна съм, че близките й вече я търсят — предупреждаваше го Мичико. Тя смяташе, че е още рано да се успокояват.

— А може и да е сама…

— Ще ти се да е така. Най-вероятно я издирват и затова няма съобщение за смъртта й. Току-виж близките и попаднат на нашите следи.

— Те не са професионалисти. А полицията трудно можеш да размърдаш. Тъй че няма от какво да се страхуваме.

И Кьохей се успокои.

Когато тревогата и напрежението от първите дни попреминаха, Мичико се сети за изгубената играчка.

— Слушай, напоследък нещо не виждам мечето.

— Мечето ли?

— Ами да. Къде си го пъхнал?

— Наистина и на мен отдавна не ми се е мяркало пред очите. — Измъчван от чувството си за вина, Кьохей съвсем беше забравил за него.

— Кога го видя за последен път? — попита Мичико. — Оная нощ не го ли взе със себе си?

Под „оная нощ“ разбираха, естествено, нощта на произшествието. По лицето на Кьохей се плъзна сянка на безпокойство.

— Не съм сигурен…

— Спомни си. Взе ли го в колата, или не?

— Като че ли не…

— Нали всякога го мъкнеше със себе си. Все ми се струва, че беше в колата.

— Винаги е било с мен, а сега съм го изгубил. Какво от това?

— Ако е било в колата, значи е изпаднало някъде.

— Мислиш, че сме го изтърсили там, така ли?

— Напълно е възможно. През онази нощ ние само два пъти слизахме от колата.

— Само два пъти ли?

— Да, където прегазихме жената и където я заровихме. Ако сме изтърсили мечето някъде там, то може да се превърне в улика срещу нас.

— Ами ако е изчезнало преди това или по-късно?

Страхът отново сви сърцата им, лицата им станаха бели като платно.

— Какво да правим? — с треперлив глас попита Кьохей.

— Може би още е там — мъчеше се да разсъждава хладнокръвно Мичико.

— Но сега е опасно да го търсим, нали?

— Опасно е, разбира се. Но щом още няма съобщение за смъртта на жената, значи още никой не се е досетил, че е била блъсната от кола. Пък и как ще открият мястото на произшествието? Връхлетяхме върху нея до банкета на пътя и тя падна в тревата. Кръвта вероятно се е просмукала в земята. И на колата нищо й няма. Дори стъклото на фара не се счупи. Ще отида там и ще огледам наоколо. А ти се облечи така, все едно, че се каниш да ходиш на екскурзия, и тръгвай към гората. Ако гробът не е разровен, значи всичко е наред. Забележиш ли, че там има нещо съмнително, не се приближавай и толкоз.

— Какво, сам ли ще ходя? — попита Кьохей с плачлив глас.

— Да! Самичък забърка тая каша, сам си я сърбай. Един човек по-малко бие на очи, отколкото двама.

— Та аз и мястото не помня.

— Добре, ще отидем заедно. Държиш се като малко дете — съвсем си се разкиснал.

— Все ми е едно.

Признал първенството на Мичико, Кьохей започна да я слуша за всичко.

Внимателно претърсиха мястото, но не успяха да намерят мечето в гората.

— Значи сме го изгубили край пътя — с надежда в гласа рече той.

— Надявай се! Напълно е възможно някой да го е прибрал преди нас.

— На кого е изтрябвал тоя мръсен парцал?

— На оня, който сега вероятно ни търси! Не можеш ли да разбереш това?

— Много си мнителна. По-точно, страхлива. Дори да допуснем най-лошото — че мечето е попаднало в ръцете на нашите преследвачи, — как ще разберат чие е? Нали на него не пише името на притежателя му. Пък и на кого би му дошло наум, че то има нещо общо с произшествието? Такъв боклук може да се търкаля навсякъде.

— Е, тогава те поздравявам — злобно му се подигра Мичико.

— За какво?

— Ето за какво. Ти сам си ми казвал, че това мече за теб е като майка. Когато си бил малък, години наред си го мъкнел със себе си. Всички знаят, че е твое. И ако сега ти го представят като веществено доказателство, не можеш се измъкна.

— Да не би само аз да имам такова мече — възрази Кьохей, но гласът му не беше уверен.

— Добре. Играчката е изчезнала и вече нищо не може да се направи. Но занапред трябва да бъдем по-внимателни.