Сейичи Моримура
Плюшеното мече (8)

2

През онази нощ Фумие не се прибра в къщи. Оямада прие това като предизвикателство. Противникът, натрупал достатъчно сили, му беше обявил война. Маската бе свалена, откри се лицето и то беше враждебно.

Оямада цяла нощ чака жена си, не мигна и посрещна утрото съвсем изтощен. Не можеше да има съмнение, че това беше краят на семейния му живот.

Сигурно съперникът му сега тържествуваше. Не беше трудно да си представи как онзи гали чуждата жена, изпълнена с блаженство след любовната нощ и сладкия сън, и как се опива от мисълта за своя триумф.

Оямада беше отчаян. Измъчваше се от срам и мъка. Но не искаше да се предава, тъй като се надяваше, че ще успее да си възвърне Фумие. Нали имаше вероятност — макар че това щеше да бъде твърде хубаво — да не се е прибрала поради някаква друга причина: например работила е до късно, била е уморена и е решила да пренощува у някоя приятелка, а за да не й се подиграват, не му се е обадила по телефона.

Ако е така, значи скоро ще се върне. Прибърза, като си помисли лошо за нея. В края на краищата да си омъжена и на всичко отгоре да издържаш мъжа си не е приятна работа за една жена, която е бар-дама. Не се и съмняваше, тя едва ли криеше, че е омъжена, но в бара вероятно избягваше да говори по този въпрос.

Изчака до обяд, но Фумие не си дойде. Останал без сили, той набра номера на съдържателката на бара.

Тя още спеше и позвъняването я събуди. Съобщи му, че вчера, след като затворили, жена му си тръгнала в обичайното време. Сега Оямада беше твърдо убеден, че Фумие му е изневерила.

— Наоми-чан^[1] си тръгна, както обикновено. Може да е било малко по-късно, но не много — със сънен глас рече съдържателката. В бара жена му работеше под името Наоми.

— Сама ли излезе, или с нея беше някоя приятелка, а може би и клиент?

— Не съм забелязала. Понякога се случва клиентите да канят момичетата със себе си.

— Но не и за цялата нощ, нали?

— Само ако отидат в хотел или някъде другаде… — Тя се запъна, тъй като се сети, че разговаря с мъжа на една от своите бар-дами. Изглежда, едва сега се разсъни напълно.

— Какво е станало с Наоми-чан… тоест с вашата съпруга, още ли не се е прибрала? — попита съдържателката вече със съвсем друг тон.

— До този момент не. Не е ли споменавала, че се кани да отиде някъде? — Несъмнено първият човек, на когото Фумие щеше да съобщи това, щеше да е самият той, но Оямада беше готов да се хване и за най-тънката сламка.

— Не, не съм чувала такова нещо — съчувствено му каза жената. — Не се притеснявайте, сигурно ще се върне. А може да дойде и направо на работа.

— Така ли мислите?

— Възможно е да е пренощувала у някоя приятелка. Нали живеете далече?

Те живееха в покрайнините на град К., на границата между префектурите Токио и Сайтама. До центъра на Токио имаше не по-малко от час път. На Фумие й беше неудобно да пътува до работата си, но заради здравословното състояние на Оямада не се преместваха на друго място.

— Досега винаги се е прибирала да нощува в къщи.

— Защо се безпокоите толкова? Имайте търпение. Уверявам ви, че Наоми-чан ще дойде на работа както обикновено. Веднага ще ви се обадя. Строго й наредих да не ви тревожи напразно, тъй че не й се карайте.

Явно съдържателната на бара се боеше да не би Оямада да забрани на жена си да работи: тогава заведението щеше да загуби една от най-добрите си бар-дами.

Ала Фумие не отиде на работа. И не се обади по телефона.

От тази нощ тя сякаш пропадна в дън земя. Никой нищо не знаеше за нея. Автомобилна катастрофа или отвличане? Ако беше нещастен случай, щяха да му съобщят от полицията или от болницата, а ако беше отвлечена, престъпникът веднага щеше да започне преговори с Оямада.

Но никой не се обади.

Оямада прегледа вещите на жена си с надеждата да намери нещо, което би го насочило по следите на съблазнителя, но не откри нищо подозрително. Още повече, че Фумие беше оставила в къщи накитите и скъпоценностите си, в това число кехлибарената огърлица и „сълзите на индианеца“ Любимите й рокли до една висяха в гардероба. Всичко беше на мястото си с изключение на дрехите, с които онзи ден отиде на работа.

Това не беше логично. Ако Фумие бе избягала с някой мъж, тя сигурно щеше да вземе със себе си и роклите, и бижутата си.

„Може да се е случило нещо непредвидено и да й се е наложило да избяга незабавно?“

На другия ден при Оямада дойде съдържателката на бара. Загадъчното изчезване на Фумие силно накърняваше нейните делови интереси.

— Измежду клиентите ви нямаше ли някой, с когото жена ми да беше в по-близки отношения? — попита Оямада.

— Всички много обичаха Наоми-чан, мнозина я покровителстваха, но не съм забелязала тя да обръща специално внимание на някого.

Какво ли не беше видяла съдържателката на бара през всичките години работа на „Гиндза“ и затова кокетно, но зорко оглеждаше наоколо, сякаш искаше да се убеди, че Оямада не крие жена си.

— Да не би да е отишла при някое от момичетата?

— Клиентите я обичаха, но с момичетата тя не дружеше. При омъжените бар-дами всякога е така.

Докато разговаряше с нея, той направи още едно откритие. Два пъти в седмицата Фумие се връщаше в къщи два-три часа по-късно от обичайното време — към три през нощта. Оправдаваше се, че са я задържали в бара, и Оямада й вярваше. Фирмата осигуряваше кола, обясняваше тя, и той не се тревожеше.

— Нашата работа зависи от клиентите: докато те не си тръгнат, и ние не бива да си отиваме, не се сърди — казваше му тя с извинителен тон и Оямада приемаше на доверие думите й.

Разбира се, подозренията оставаха, но можеше ли, след като зависеше от издръжката на жена си, заради ревността си да отиде в бара и да провери дали тя говори истината.

А сега от разговора със съдържателката му стана ясно, че барът всеки ден приключва работата по едно и също време — точно в полунощ.

— Бихме могли да работим и до по-късно, но полицията не разрешава. А Наоми-чан всякога си тръгваше веднага след като затворехме — каза му тя.

От „Гиндза“ до тях имаше около час с автобуса. С кола това време още повече се скъсяваше. Значи два пъти в седмицата жена му се губеше някъде за около три часа. Къде и с кого прекарваше това време?

 

 

Оямада започна да търси жена си. Впрочем, дори да я намереше, нищо не му гарантираше, че тя ще се върне при него, но той нямаше намерение да се предава. Дълбоко в душата си още вярваше на Фумие.

Първо реши да издири любовника й. Беше убеден, че тя е при него. Онзи сигурно си мислеше, че Оямада няма да я открие, но все някъде трябваше да има следи.

Може би през онези нощи, когато закъсняваше, той я беше изпращал… Колата! Май налучка верния път. Преди вярваше на Фумие, че фирмата осигурявала транспорта. Но щом тя е напускала бара в обичайното време, а в къщи се връщаше късно, значи е трябвало сама да търси кола. За да не се тревожи той и за да не излиза да я посреща, Фумие го уверяваше, че ще се прибере с кола и той не бива да се безпокои за нея. Добавяше още, че е вредно за неукрепналото му здраве да става посред нощ и да излиза навън.

Едва сега Оямада разбра, че нея всъщност я беше изпращал някакъв мъж и тя не е искала той да разбере това.

Ако онзи я беше изпращал със собствената си кола, може би някой ги е забелязал? И Оямада незабавно се зае да пита и разпитва съседите.

Лесно е да се каже — да разпитва. В тия затънтени покрайнини мъчно можеше да се намери човек, който да не си е легнал в такъв късен час. Преди всичко трябваше да открие хората, които бодърстваха по това време.

Но такива нямаше. Дори на гарата, най-оживеното място в района, със заминаването на последния електрически влак всичко се затваряше. А къщата на Оямада беше доста далеч от нея, в самия край на гората. Дори и да се появеше някой чужд човек тук, той лесно можеше да остане незабелязан.

Оямада започна да скита нощем около къщата. Веднъж даже го спря полицейски патрул. Сигурно им се стори съмнителен: самотник, бродещ в нощта, който приличаше на лунатик. Полицаите го придружиха до в къщи и едва тогава го оставиха на мира.

По пътя той ги попита не са ли забелязали колата, с която се беше прибирала жена му. Въпросът му малко ги изненада и те се пообъркаха. Но и двамата не можаха да му кажат нищо.

Новата идея му хрумна почти случайно. В бара бяха останали някои вещи на Фумие и той отиде да ги прибере. По обратния път, докато вървеше към къщи заедно с връщащите се от работа хора, Оямада видя, че близо до гарата ремонтират шосето, което затрудняваше движението в този оживен вечерен час. Автомобилният поток се движеше бавно, между колите се промъкваха слезлите от тротоара хора. Шофьорите се ядосваха, непрекъснато свиреха клаксони.

Крачещият пред Оямада човек подхвърли на другаря си:

— Сега ли намериха да започнат тоя ремонт?

— По всяко време ремонтират.

— Можеха да работят нощем, а не в най-оживените часове. Близо до нас поправяха водопровода, през нощта. И не пречеха на никого.

— Сигурно е нещо спешно.

— Има ли значение? Ами движението? Ще стане някоя катастрофа или ще прегазят някого заради тоя ремонт — нека после да дирят отговорност от ръководителите.

Подслушал неволно този разговор, Оямада си спомни, че преди месец изведнъж му се допи вода през нощта, той пусна чешмата, но вода не потече.

„Значи тогава са поправяли водопровода?“ — досети се той. Случайно дочутият разговор го наведе на неочаквана мисъл: „Може пък водопроводчиците да са я видели?“

На сутринта Оямада отиде в строителния отдел на кметството и оттам научи, че преди месец в неговия квартал наистина бяха поправяли водопровода.

Започна да издирва работниците, които бяха работили там. В кметството му бяха казали, че ремонтът е бил възложен на компанията „Окамото когьо“.

Оямада посети кантората на компанията и взе от началника имената на няколко работници. Намери ги — кого в работата, кого в къщи — и като им показваше снимката на жена си, ги разпита, когато са работили близо до тях, дали не са я видели да се прибира нощем с кола, придружавана от някакъв мъж.

Въпросът му възбуди любопитството на работниците, ала той нищо не успя да научи от тях. Усилията му пропаднаха. Но Оямада не се предаваше.

Не беше изключено в ремонта да са участвали и временно наети работници. Някой от тях може би беше забелязал Фумие. Оямада поразпита този-онзи и разбра, че временните работници от групата, след като приключили работата, са се пръснали, за да търсят по-добро заплащане. И все пак успя да открие един.

— Значи тази на снимката е жена ви? — Работникът доста безцеремонно погледна отначало фотографията, после Оямада. — Не, не си спомням да съм я виждал. Да не се е случило нещо с нея?

Оямада му обясни положението, без да се впуска в подробности.

— Сигурно е избягала. Лоша работа, не ще и дума. Все пак бива си я, и аз бих хукнал след такава жена — съчувствено рече той.

Като се увери, че няма да получи някакви сведения от него, Оямада си тръгна съвсем разстроен. Вече се беше отдалечил, когато чу, че някой тича след него. Обърна се.

— Струва ми се, че си спомних — рече работникът, като си пое дъх. — Дали е вашата съпруга, или не, това не зная, но преди месец, когато работех там, към три часа през нощта някаква млада жена слезе от една лека кола.

— Наистина ли? — Оямада наостри уши: май най-после му провървя.

— Да. Съвсем бях забравил и сега изведнъж се сетих. Когато излезе от колата, си казах: гледай ти каква красавица, също като в приказките. Беше тъмно, разбира се, и не успях да я разгледам, както трябва, но си я спомням — там висеше фенер, — а лицето й, бледо и малко зловещо, се виждаше едва-едва. Не беше облечена как да е, дори се сащисах. Тази, рекох си, не е за нашего брата.

— А как беше облечена?

— Не мога точно да ви кажа. Но дрехите й бяха много красиви, като че ли върху полата имаше още една пола.

Сигурно говореше за ушитата по поръчка вечерна рокля на Фумие. Една от любимите й рокли. Отначало тя ходеше на работа с кимоно, но напоследък започна все по-често да се облича по европейски.

— Не я ли придружаваше някакъв мъж?

— Струва ми се, че нямаше мъж — отвърна работникът, след като се позамисли.

— А в колата?

— Не, беше само шофьорът, в това съм абсолютно сигурен.

— С каква кола пристигна? Частна или таксиметрова?

Ако машината беше частна, тогава шофьорът е бил любовникът на Фумие.

— Не, не беше частна.

— Значи е била таксиметрова?

Ако Фумие беше дошла с таксито сама, вероятно любовникът й е пътувал с друга кола или е слязъл някъде по пътя. Оямада почувства, че му се изплъзва намерената с такъв труд следа. Но нали можеше да открие и това такси.

— Не, не беше таксиметрова.

— Тогава каква?

— Беше от ония, дето предварително ги поръчват. Шофьорът слезе и й отвори вратата. Не приличаше на такси, беше по-голяма и по-луксозна.

— Поръчана значи.

— Тогава си помислих: появява се изневиделица кола и от нея изскача красива жена — ей богу, също като в приказките!

Това, че Фумие беше пристигнала с кола по поръчка, беше нещо ново за него. Не се съмняваше, че не е била поръчана от фирмата. От кого тогава? От любовника! Очевидно жена му се е страхувала да не са я проследили и затова е слязла малко преди къщата им.

— Не забелязахте ли на коя компания принадлежи колата? — хвана се Оямада за последната нишка.

— Гледах само красавицата — равнодушно отвърна работникът, като се почесваше по бузата.

— Все пак може би ще си спомните нещичко: я номера, я фирмения знак? — не го оставяше на мира Оямада.

— Знак ли? Не знам знак ли беше това, или нещо друго, но на вратата беше изрисувана костенурка.

— Костенурка?!

— Бегло я видях, но май приличаше на костенурка.

— Сигурен ли сте?

— Е, не мога да гарантирам. Беше тъмно.

Друго не успя да измъкне от него. Но в сравнение с предишната неизвестност това все пак беше голям успех. Оямада веднага се свърза с бара и оттам му отговориха, че никога не са използвали коли с костенурка на вратата.

Ставаше все по-вероятно някакъв мъж да е поръчвал автомобил за неговата жена. Оямада намери в указателя телефона на токийското сдружение на собствениците на коли по поръчка и се обади. Излезе прав: съобщиха му, че колите с такава емблема принадлежат на компанията „Костенурка“, а базата на компанията се намирала в района Икебукуро.

Оямада незабавно потегли към кантората на „Костенурка“. Кантората се помещаваше в една забутана пресечка, някъде зад улица „Кавагое“. По всичко личеше, че компанията притежаваше и таксита: на паркинга чакаха няколко черни коли за поръчка, около които се въртяха автомонтьори. На вратите се виждаше знакът на фирмата — костенурка.

— Какво? Преди месец, в град К., улица „Миямае“ ли? Един-два пъти в седмицата? — попита отново служителят, втренчил подозрителен поглед в Оямада. — Не даваме никакви сведения за нашите клиенти — заяви му той грубо.

— С ваша кола е пътувала жена ми. Преди няколко дни изчезна и сега я търся. Ако открия човека, който е поръчвал колата, той може да ми помогне. Много ви моля, разберете кой е дал поръчката за колата, нали това няма да ви затрудни?

— Жена ви е изчезнала, казвате? — Очевидно откровеността на Оямада му подейства. — Почакайте — рече той, — ще се посъветвам с началството.

Той изчезна и скоро се върна, съпроводен от пълен мъж на петдесетина години. Оямада още веднъж изложи молбата си.

— Щом работата е такава, направете справката — веднага се съгласи началникът.

Като получи разрешение, служителят донесе един дебел тефтер и започна да го прелиства. На корицата с черни букви беше написано: „Тетрадка за поръчки“.

— Така. Преди един месец, в три часа през нощта, за град К., улица „Миямае“ А откъде са дошли? Кажете откъде, и веднага ще намерим.

— За съжаление не мога да ви помогна. Знам само, че преди месец са видели там ваша кола, но вероятно поръчки са правени и по-късно.

— Два пъти в седмицата, казвате? А в кои дни?

— Различно. Без събота и неделя.

През почивните дни барът не работеше.

— Град К., улица „Миямае“. Май открих нещо.

— Намерихте ли? — Оямада се взря в страницата, като се мъчеше да сподави вълнението си.

— Поръчката е направена на тринайсети септември, в два и половина през нощта, в района Минами Оцука, трети квартал, при гинко, за град К., улица „Миямае“. А, този е наш постоянен клиент. При една поръчка преди всичко е важно да се знае кога и къде е подадена, а вие ме заблудихте — К., улица „Миямае“ — и аз не се сетих веднага.

— А какво означава „при гинко“?

— В Минами Оцука има едно огромно дърво — гинко. Добър ориентир, там често изпращаме коли.

— А кой е давал поръчката?

— Всеки път звънеше някаква жена. Съобщаваше името Кавамура.

— Не посочваше ли адреса си?

— Не.

— Но ако вие не знаете адреса на клиента, който дава, поръчката, тогава къде изпращате сметката?

— Тази клиентка плащаше в брой.

— В брой ли? — Оямада почувства, че губи почва под краката си. Колите по поръчка не са таксиметрови и затова и през ум не можеше да му мине, че в такива случаи се плаща в брой. Мислеше, че колата е докарвала Фумие, а после мъжът е уреждал сметката. Единственото, което можеше да предположи, бе, че любовникът предварително й е давал пари.

— Ами жената тоест тази жена, която се е представяла за Кавамура, сама ли е пътувала?

— Записано е „за един пътник“ Между впрочем шофьорът, който я е обслужил, е тук. Сега ще го повикам.

Служителят подаде глава през прозореца и извика: „Осуга, я ела при мен!“ След минутка в кантората влезе добродушен на вид мъж на около четиридесет години, с тъмносиньо, вероятно униформено сако.

— Този човек се интересува за Кавамура-сан, която си откарал от гинко в Минами Оцука, до град К. Това е нейният съпруг. Ето, попитайте го сам — рече служителят, като застана между Оямада и шофьора.

Оямада показа снимката на жена си. Осуга веднага позна Фумие.

— Не ще и съмнение, че това е Кавамура-сан. Какво се е случило?

Оямада накратко му обясни за какво става дума, а после попита:

— Само нея ли возехте с колата? Не я ли придружаваше някакъв мъж?

— Мъж не съм виждал, тя всякога пристигаше сама.

— А забелязахте ли от коя посока идваше?

— Откъм гарата.

— Случваше ли се да закъснее?

— Обикновено беше точна, но може някога да е закъснявала с десетина минути.

— А защо поръчваше колата на това място?

— Ами… не зная… може би трудно се стига с кола до нейната къща или мъчно се намира. А може…

Шофьорът се запъна. Оямада се досети какво искаше да каже. Вероятно жена му е посещавала такова заведение, където никой не е трябвало да я види.

И тозчас през главата му мина нова мисъл.

— Кажете ми, горе-долу преди седмица този клиент не поръча ли кола пак по същото време — да, точно така, през нощта на двадесет и шести септември?

Фумие изчезна на двадесет и шести септември през нощта. Не се наложи да разгръщат тефтера. Осуга си спомни:

— Да, онази нощ също я закарах. Това беше последната поръчка от Кавамура-сан, тъй че добре я помня.

— Взели сте я от гинко и сте я откарали до К.? — с надежда попита Оямада.

— Да, тя се качи в колата към два часа през нощта, а към два и половина я оставих в К. на обичайното място.

— Къде е това място?

— Улица „Миямае“ Пред вратата на храма. Казваше, че живее съвсем близо. — Шофьорът отново се запъна. Изглежда, се досещаше, че Фумие не е искала колата да спира пред къщата им. Но храмът беше само на две крачки от тях. Значи тя беше изчезнала именно в това съвсем малко разстояние.

Оямада реши, че след като любовникът й се е разделил с нея, нещо се е случило и той е тръгнал да я догони, настигнал я е по пътя към къщи, качил я в своята кола и я е откарал неизвестно къде.

Във всеки случай бърлогата се намираше някъде в Оцука, близо до гинко. И ако отидеше там, може би щеше да намери този подлец!

И той като хрътка тръгна по новата следа.