Сейичи Моримура
Плюшеното мече (7)

1

Напоследък Такео Оямада започна да се съмнява, че неговата жена му изневерява. Той интуитивно чувстваше, че в живота на Фумие се е появил друг мъж. Нямаше никакви доказателства, но необяснимата тревога не го напускаше.

Имаше дни, когато я питаше нещо, а тя не му отговаряше веднага, сякаш мислите й бяха далеч от него. Тогава Оямада я повикваше, тя се сепваше и хитро даваше вид, че го слуша внимателно, ала той беше сигурен, че се преструва. В подобни положения Фумие запазваше присъствие на духа, макар че щеше да бъде по-естествено, ако се смущаваше. Когато една жена не може да бъде упрекната в абсолютно нищо и на всичко отгоре е съвсем спокойна пред мъжа си, това вече е подозрително — означава, че сигурно крие нещо.

Оямада обичаше жена си. С нея можеше да се покаже навсякъде, смяташе той. И наистина, когато вървяха заедно по улицата, мъжете се извръщаха и в очите им се четеше неприкрита завист. Тази жена дори е твърде хубава за мен, мислеше си той, и не можеше да си намери място от тревога: струваше му се, че всички мъже в света протягат ръце към Фумие. Стига само за миг да отслаби контрола, и изгладнелите самци незабавно ще я отвлекат.

Преди две години здравето на Оямада се поразклати. Лекарите казаха, че са засегнати върховете на белите му дробове, и му предписаха двегодишен курс на лечение. Той работеше в малка компания, която не застраховаше своите служители, и след половин година неговите скромни спестявания се стопиха.

За да храни мъжа си и да заплаща лечението му, Фумие трябваше да си потърси подходяща работа. Но такава, която нямаше да й отнема много време, и при това да е добре платена, можеше да намери само в нощните увеселителни заведения.

Едно вестникарско обявление насочи Фумие към скромен бар на „Гиндза“^[1], където тя веднага получи място на бар-дама. Собственичката с един поглед оцени качествата й и й предложи рядко изгодни условия.

Щом чу за бара, Оямада се намръщи, но Фумие щеше да получава няколко пъти повече, отколкото печелеше той, и на него не му оставаше нищо друго, освен да се примири. За да оздравее по-бързо, трябваше да взема скъпи лекарства, да се храни добре. Бяха нужни пари. Но в края на краищата нали жена му се хвана на тази работа именно заради него.

— Днешната бар-дама няма нищо общо с онази от миналото и не виждам какво лошо намираш в това. Мнозина, като закъсат за пари, с удоволствие започват работа в баровете: там ще видиш и млади чиновнички, и студентки, че и омъжени жени има много. Пък и аз за друг освен за теб не искам и да знам, тъй че не се тревожи, че ще работя там, а по-скоро се поправяй — успокояваше го тя.

Оямада лежа половин година в санаториум, после го изписаха. Младостта и здравият му организъм надделяха, болестта отстъпи и му разрешиха да продължи лечението си в домашна обстановка. Но все още не можеше да тръгне на работа. Налагаше се да живее на разноски на Фумие.

— Какво толкова е станало, та нали съм ти жена! — сърдеше се тя, когато го виждаше да се измъчва. — Ако мъжът се разболее, нали жена му е длъжна да се погрижи за него?

Не минаха и шест месеца и Фумие се измени неузнаваемо. Тя и иначе си беше хубава, но сега нейната красота сякаш разцъфтя.

На Оямада му беше неприятно, че жена му, която преди беше само негова, сега един вид стана притежание на посетителите на бара. Макар че по-рано у нея не се забелязваше тази изтънченост в обноските, той точно такава, я харесваше. Едно нещо е собствената, домашната кухня, съвсем друго — изисканият ресторант. Не ще и дума, сега Фумие е лакомство на гастрономите, но на него му се искаше да се наслаждава на онова, което никой друг нямаше възможност да опита, а лакомство всеки можеше да си купи.

Когато сподели това с нея, тя се засмя:

— Какво говориш! Аз съм само твоя. Даже и да се е появило у мен нещо ново — това е само маска за клиентите. Аз съм твоя и само твоя.

Но въпреки уверенията й сега тя се държеше някак по-особено, сякаш работеше пред посетителите в бара. За някакви си шест месеца градината, за която той се бе грижил с такава любов, премина в ръцете на други градинари, по-опитни, по-решителни.

Може пък за работата й това да е необходимо. Нали Фумие вече не беше само жена на Оямада, а „жена от «Гиндза»“, притежание на всички. Но именно това спаси живота му. На жена си той дължеше и бързото си поправяне, и факта, че не водят полугладно съществуване. Колкото и да му е тежко, всичко ще изтърпи. Неговата жена и „жената от «Гиндза»“ съществуваха един вид успоредно. Това беше необходим компромис, без който нямаше да се измъкнат от нещастието.

Но влиянието на „Гиндза“ проникна и на територията, която Оямада смяташе за своя. Агресията беше безжалостна и очевидна. Чужди хора малко по малко обсебваха неговата скромна градина.

Стиснал зъби, той ще понесе и това. Докато не оздравее напълно, ще търпи. А щом се поправи, начаса ще изгони похитителя и ще си възвърне градината. И ще отглежда в нея прекрасни, редки цветя, недостъпни за чуждото око.

Оямада чувстваше, че предишната Фумие, онази, с която бе свикнал, се отдалечава от него и придобива нова индивидуалност. От ден на ден тя охладняваше към него и ставаше притежание на друг мъж.

Тези влудяващи го мисли не бяха просто фантазия. С безпогрешната си интуиция на съпруг той чуваше стъпките на онзи, другия, дори в тяхната съпружеска спалня.

Оямада сподели с Фумие подозренията си. Отначало тя само се засмя в отговор, после започна с тъжен вид да го упреква, че не й вярва.

Шумът на чуждите стъпки бавно, но сигурно се засилваше. Жена му сега малко по-различно се гримираше и обличаше. Преди тя обичаше японските парфюми, казваше, че й допада техният, лек, едва доловим мирис. Сега употребяваше вносни парфюми, тежки и силни. Оямада забелязваше у нея все нови и нови накити: руска кехлибарена огърлица, американска гривна… Когато я питаше откъде има всичко това, тя отвръщаше, че са й подарък от клиентите, но едва ли обикновените посетители на бара щяха да й правят такива скъпи подаръци.

— На „Гиндза“ клиентите са съвсем други — оправдаваше се тя, но той подозираше, че и кехлибарената огърлица, и американската гривна са й подарени от един и същ човек. Твърде добре се съчетаваха по форма и цвят.

Но и това не беше неопровержима улика, а само повод за подозрения.

Каквито и да бяха подозренията, без доказателства той не можеше нищо да направи. Сега беше един безпомощен човек, който разчита на издръжката на жена си. Но дори и да е така, той можеше да си върне жената, ако тя е похитена. Щом са нахлули в твоя територия — трябва да воюваш, да дадеш отпор.

Ала когато Оямада, събрал изтощените си от болестта сили, започна сражението, Фумие неочаквано изчезна безследно.