Сейичи Моримура
Плюшеното мече (50)

5

Кен Шефтън въздъхна облекчено, когато получи известието от японската полиция, че убиецът на Джони Хейуърд е заловен. Наистина разследването на това дело не влизаше в неговите преки задължения, но докато изясняваше обстоятелствата, свързани с личността на Джони, Кен трябваше да се порови в най-съкровената страна на човешките взаимоотношения и оттогава взе присърце съдбата на бащата и сина Хейуърд.

Според инспектор О’Брайън материалите, които Кен беше събрал, помогнали много на следствието и на него му беше приятно да го чуе, макар че никога не научи как всъщност е станало всичко. Струваше му се, че с участието си в разследването той един вид изкупва своята вина към японците.

На следващия ден го повикаха по спешност: беше извършена кражба в Източен Харлем. Бяха откраднали камерата на някакъв турист. Кен взе патрулната кола и се отправи към местопроизшествието. В Харлем дребни кражби ставаха на всяка крачка и никой не им обръщаше внимание, но пострадалият беше чужденец и Кен трябваше да се намеси. Този квартал не бе подходящо място за чуждестранни туристи; изглежда, потърпевшият беше попаднал там случайно, по всяка вероятност увлечен в снимане. Крадецът грабнал камерата и веднага се скрил.

Кен разпита свидетелите и чужденеца и вече се канеше да тръгне за негърската част на Харлем, когато се сети, че кражбата беше извършена близо до къщата на Марио, където бяха живели бащата и синът Хейуърд.

На времето той създаде на Марио известни неприятности, дори я обиди, като нарече къщата й помийна яма. А тя всъщност беше помогнала в разследването на убийството на Джони. Сигурно и досега държи жилището му заключено. Престъпникът вече бе заловен и трябваше да й каже, че спокойно може да даде стаята под наем.

Кен освободи колата и тръгна пеш по харлемските улици. Беше израснал в този квартал. Тухлени къщи, които отдавна плачеха за събаряне, купища изгнили отпадъци — колко му бе позната тази картина! Потъналият в мръсотия, вонящ, шумен Харлем. Но тук се усещаше пулсът на истинския живот. Кен ловеше отзвуците на този живот и го обземаше невероятно спокойствие. Смяташе, че всички тези хора, изтикани на дъното на обществото, превити под тежкото бреме на сиромашията, са негови братя. Той вярваше в хората на Харлем. Може би това чувство се появи тогава, когато научи, че убиецът на Джони Хейуърд най-после бе арестуван.

В дъното на улицата се показа някакъв човек. Едва се държеше на краката си. Сигурно беше един от алкохолиците, с които Харлем беше пълен.

„И той е мой брат“ — помисли си Кен.

Такова беше настроението му този ден. Да, и той беше негов брат. Ето го, залита, едва се влачи по улицата, прегърбен от мъката и несгодите. Изравниха се. Висок мършав негър. Времето сякаш бе спряло. Счу му се, че онзи процеди през зъби: „Гадно ченге!“ И в следващия миг почувствува как в тялото му се врязва нажежено острие.

— Защо? — простена Кен.

Краката му се подгънаха. Той се олюля и падна. А негърът веднага изчезна. Над безлюдния и тих Харлем след малко щеше да се спусне гъст мрак. Нямаше откъде да очаква помощ. Преди да побегне, онзи измъкна ножа. Беше безсмислено да притиска раната с ръка, от нея шуртеше кръв. Тя се стичаше по асфалта някъде надолу. Кен не виждаше къде. Почувствува, че губи съзнание.

„Защо, за какво?“ — недоумяваше той. Нямаше никаква причина. Негърът явно ненавиждаше всички хора. На пътя му случайно се бе изпречил Кен и омразата му веднъж си бе намерила отдушник. Още повече, че той беше полицай, само този факт бе достатъчен. Отритнатите от живота обикновено си мислят, че полицаите са най-върлите им врагове, че се разпореждат с тях, както намерят за добре. В такъв случай няма какво да се прави. „Сигурно е прав. Не заслужавам по-добра участ“.

В главата му беше пълен хаос…

Някога, много отдавна, в Япония — тогава Кен беше още войник — той и другарите му се погавриха с някакъв японец. Пребиха го от бой и на всичко отгоре се изпикаха върху безжизненото му тяло. И то без никакъв повод: голяма, работа, някаква си жълта маймуна. Дълго ги държаха на предната линия и те стоварваха върху всеки срещнат натрупалата се злоба — през цялата война подлагаха гръд на японските куршуми, а в мирновременния живот май всичко щеше да си бъде постарому: всяка жаба да си знае гьола…

Тогава беше млад и силен. Мразеше всеки, който виреше нос. Знаеше, че в родината му „непорочните“ момичета нямаше дори да го удостоят с поглед, и затова изливаше върху японките оскърбеното си самолюбие и невъздържаността си на млад и похотлив звяр. Какво пък — победени са, ще търпят. А онзи японец неочаквано застана на пътя му. Значи му беше враг.

И ето че сега същата тази безогледна злоба се обърна срещу самия него.

Някакво хлапе тогава се мотаеше в краката им, сигурно синът на японеца. То така го пронизваше с пламтящи от омраза очи, че Кен запомни погледа му за цял живот.

„Ако умра сега, може би грехът ми ще бъде опростен“ — помисли си той. И загуби съзнание. Ръката му която конвулсивно притискаше раната, се отпусна. На нея ясно се открояваше грозен белег. В боя за някакво безименно островче в южната част на Тихия океан на две крачки от Кен избухна граната и нарани ръката му. Тогава леко се отърва.

Лъчите на залязващото слънце проникнаха до улиците на Харлем и старият, потъмнял от времето белег пламна като кървяща рана.

Животът напусна тялото на Кен Шефтън.

На глухата харлемска уличка, далеч от суетата на нюйоркските авенюта, се възцари тишина.