Сейичи Моримура
Плюшеното мече (5)

2

Кен Шефтън, инспектор в двадесет и пети участък на Шесто полицейско управление в Ню Йорк, крачеше бавно, с равнодушен вид по улиците на Източен Харлем. Ала равнодушието му беше престорено. Опознал този квартал надлъж и нашир, на него му беше пределно ясно, че тук трябва да имаш очи и на гърба си, за да не те изненадат. Инструкцията гласеше, че патрулният обход трябва да се извършва от двама, но Кен, на когото много добре беше известно враждебното отношение на харлемци към полицията, винаги се движеше сам. И в участъка нямаха нищо против. По-голямата част от населението в Източен Харлем бяха порториканци и жизненият стандарт тук беше още по-нисък, отколкото в негърските квартали.

Пред една грохнала стара сграда се беше събрала мълчалива тълпа от уличници. В калта по тротоарите се търкаляха пияници и наркомани, а наоколо търчаха дечурлига. Местните жители съпровождаха Кен с враждебни, тревожни погледи. Той беше чужд за тях, а от чуждите не чакай нищо добро. Беше сигурен, че някои от тези хора крият в пазвите си оръжие. От Харлем се попълваше армията на нюйоркските престъпници: тук почти всички пълнолетни имаха криминално минало.

„Мафиотите на Чикаго“ е голяма организация, която работи със замах, докато в Ню Йорк действат предимно бандити-единаци, които обикновено си избират за жертва случайни минувачи.

Тук човек никога не знае какво го очаква в следващата минута. Могат да те нападнат изневиделица и без всякаква причина. Дори съседите не се доверяват един другиму. Когато се срещнат двама обитатели на тези вертепи, те не проявяват нито сърдечност, нито радост — изпепелени души, рожби на огромния център на механизираната цивилизация, наречен Ню Йорк. Всеки се държи настрани.

Шефтън ненавиждаше Харлем. Въпреки това изпадаше в ярост, ако някой пред него хулеше този район. Онзи, който не живее тук, не може да разбере безизходното отчаяние на тукашните хора. В стаята, подобна на килия, наета срещу петнадесет долара на месец, можеш само да спиш, денем дори няма къде да се обърнеш. В Харлем децата не ходят на училище и по цели дни се шляят из тесните улички. Пък и къде ли могат да отидат? За да се измъкнат оттук, хората ставаха престъпници или постъпваха в армията.

Самият Кен Шефтън беше живял някога в Източен Харлем. Когато го изгониха от къщи, той много трудно намери тук стаичка, в която едва-едва проникваше дневната светлина. В Харлем приятелите му от улицата, го научиха да краде. Като летеше стремително с ролкови кънки на краката, той уж неволно събаряше сергията на някой уличен търговец и докато разяреният собственик се опитваше да го догони, приятелите на Кен тъпчеха джобовете си с разпиляната стока. Понякога жертва на хулиганите ставаха и туристи, случайно попаднали в Харлем. Момчетата се преструваха, че снимат туриста — във фотоапарата, естествено, нямаше лента — и сетне настояваха да им се заплати за снимката, която уж после ще му дадат. Наивникът изваждаше портфейла си, който те мигновено измъкваха от ръцете му и офейкваха. На Кен дори му се беше случвало да тършува по чужди квартири.

Като вървеше сега из Харлем, той сякаш отново виждаше отвратителните картини на своето минало. Но именно тук бяха неговите корени. И когато някой, който не беше изпитал на гърба си ужасите на този район, говореше за него с неприязън, всичко у Кен се бунтуваше.

Шефтън търсеше претъпканата с наематели сграда на 123-а улица и най-после я откри. Зад входната врата се виждаше тъмното стълбище. Цялата фасада беше изподраскана с надписи — повечето цинични, — изписани с бои, флумастери и какво ли още не. Правеше впечатление, че антивоенните лозунги и критичните бележки по адрес на правителството стояха като чужди сред тях. До входа се беше изправило едно къдрокосо момче, което го гледаше с празен поглед. Край него се бяха подредили няколко хлапета с издути от постоянното недояждане кореми.

— Тук ли живее Джони Хейуърд? — обърна се Кен към момчето.

— Не знам — нехайно отговори то, като изплю дъвката от устата си.

— Хайде де, не знаеш? А ти къде живееш? — В гласа на Шефтън прозвучаха стоманени нотки.

Какво те интересува?

— За последен път те питам: къде живееш?

Такъв и да го напердашиш — само прах ще се вдигне. Щом полицай търси някоя къща, значи не чакай нищо добро — местните младежи не обичат полицията да се интересува от техните „свърталища“.

— Добре де, стига си викал! Отскоро съм тук. Никого не познавам. Питай Марио.

— Марио ли?

— Осми апартамент на първия етаж. Марио е тукашният шеф.

Кен влезе в тъмния вход. Отнякъде долиташе музика от включен телевизор.

Очите му постепенно свикнаха с мрака. Вонеше ужасно. От тавана висеше разкривен фенер без лампа. Струваше му се, че само да тропне с крак, и той тутакси ще падне. Кен тръгна напред.

По вратите не се виждаха нито табелки, нито номера. Коридорът беше задръстен от вехтории. Една от вратите беше открехната, от пуснатия до краен предел телевизор гърмеше джазова музика.

— Бихте ли ми казали къде живее Марио? — опита се да надвика телевизора той.

Отвътре се размърдаха, но никой не излезе. Кен повторно извика. Едва тогава на прага се появи пълна жена на средна възраст и го измери с подозрителен поглед.

— Какво има? Аз съм Марио, а ти кой си?

— Вие — Марио? Искам да ви попитам нещо…

Шефтън не очакваше, че името Марио може да принадлежи на жена, и малко се смути. Когато забеляза в ръцете му полицейски бележник, тя веднага застана нащрек.

— Ама ти си бил от полицията! За какво съм ти притрябвала?

— Мога ли да вляза?

Той изблъска с рамо Марио, която му преграждаше пътя, и се вмъкна в стаята. Вътре имаше легло, маса със столове, хладилник и телевизор.

— Какво ще ме питаш? — Тя не криеше недоволството си от безцеремонното му нахълтване.

— Първо спрете тоя телевизор, така гърми, че не мога да ви чуя.

— Всички неприятни неща стават на тихо — подхвърли Марио, като изключи телевизора и измери Кен с враждебен поглед, сякаш искаше да каже: „Какво искаш от мен?“

— Доколкото знам, тук е живял Джони Хейуърд…

— Да. Но той замина.

— Умрял е в Япония. Има ли семейство?

— Джони е умрял в Япония?! Наистина ли? — Марио, изглежда, се изплаши не на шега.

— Да. Дошъл съм да прибера вещите му.

— Джони имаше баща, ала преди три месеца го сгази кола. Но и да беше останал жив, щеше да бъде половин човек.

— Няма ли други роднини?

— Мисля, че не. Впрочем не съм съвсем сигурна…

— Вие ли събирате наема в тази къща?

— Да. Тук никой не си плаща навреме. Голям зор виждам, докато ги обиколя. За нищо на света нямаше да приема тая работа, ако заради нея не ме бяха освободили от наема.

— Какво работеха Джони и баща му?

— Джони беше шофьор на товарен камион, а баща му бе просто един пияница, живееше на гърба на сина си и пропиваше парите му. Понякога го срещах по улицата, върви си и все някакви стихове мърмори — личеше, че беше образован. Но аз почти не ги познавах.

— Нали, тъй да се каже, вие сте хазайката тук?

— Моята работа е да събирам наема.

— А отдавна ли живеят в тази къща?

— Тук всички живеят отдавна, защото наемът е нисък. Има-няма петнайсетина години, откак са дошли.

— Преди това къде са живели?

— Че откъде да знам? Поначало тия двамата избягваха хората, не дружаха с никого от съседите си.

— Джони споделял ли е с някого защо заминава за Япония?

— Май спомена нещо, но аз много-много не го разбрах.

— Какво точно каза?

— Отивал там, за да види „кисми“.

— Какво е това „кисми“?

— Отде да знам? Може да е някакво име. В Япония имената са много странни.

— Само това ли каза?

— Да. Не беше от любезните, не обеща дори подарък да ми донесе. А сега викаш, че е умрял — значи наистина няма да получа подарък. И все пак от какво почина?

— Убит е.

— Убит ли?! — От изненада Марио забрави да си затвори устата.

— Наредено ми е да огледам жилището на Хейуърд. Покажете ми стаята му.

— Нима са го убили? В Токио? Говорят, че бил страшен град!

У Марио внезапно се пробуди живо любопитство и тя с удоволствие придружи Кен до жилището на Джони.

От прозореца на мрачната и тясна стаичка се виждаше само сляпата стена на съседната сграда. Телевизор, хладилник, легло, два стола до леглото, масичка и етажерка с няколко книги. Шефтън отвори хладилника — вътре нямаше нищо. Беше изключен от електрическата мрежа. Стаята бе почистена и подредена. Изглежда, наемателят беше въвел ред тук, преди да замине.

Като надникна още веднъж в празния хладилник, Кен си помисли, че Хейуърд е тръгнал за Япония, без да има намерение да се връща обратно.

— Редовно ли плащаше наема си?

— Не мога да си кривя душата. Нито един път не се е налагало да го подканям.

— За колко време плати последния път?

— Само за месеца.

— Ще рече, че стаята ще бъде ангажирана още половин месец. Без разрешение от полицията никой да не влиза тук!

— А като мине месецът?

— Не предприемайте нищо, докато не получите нареждане.

— А кой ще плаща — полицията ли?

— Защо се безпокоите предварително? Едва ли скоро ще се намери някой, който ще поиска да се настани в тази помийна яма.

— Ама че безсрамие! Как така помийна яма?!

Кен излезе на улицата. Формално погледнато, можеше да се ограничи с днешното посещение и да съобщи в Япония, че не е успял нищо да открие. Той изпълняваше тази задача по нареждане на началството и се захвана с делото Хейуърд без особено желание.

Някъде извън пределите на Съединените щати беше убит американец — негър. Какво толкова е станало? Ню Йорк и без това е пренаселен. Бяха изпратили Кен да направи справка за Хейуърд главно за да изпълнят своя „дълг на учтивост“ към японските си колеги. Те така страстно се бяха заели с разследването, че на американците, съотечественици на убития, разбира се, им беше неудобно да кажат: „Я зарежете тая работа!“.

„Ако трупът му беше изплувал в Хъдзън или Ийст Ривър — мина му през главата размирната мисъл, — всичко щяха да обяснят като поредния нещастен случай.“

Но засега не вървеше да прекратят делото Хейуърд. Започнаха да издирват в държавните учреждения всичко, известно за него. Обърнаха се към централното нотариално бюро, където се регистрираха раждането, смъртта, браковете и разводите на нюйоркските жители. Оттам съобщиха, че Джони Хейуърд е роден през октомври 1950 година, в Ню Йорк, на 139-а улица. Баща му, Уил Хейуърд, воювал в Тихия океан, през 1949 година е бил демобилизиран и през декември същата година сключил брак с Тереза Норуд. На следващата година се родил Джони. През октомври 1958 година Тереза починала. Това бяха единствените сведения за близките на Джони Хейуърд, пък и за самия него, с които разполагаха.

От нюйоркската полиция изпратиха в Япония съответното съобщение, смятайки, че с това са изпълнили своя дълг докрай — нека сега японските колеги си поблъскат главата.

И Кен Шефтън, и шефът му бързо забравиха Хейуърд, но след известно време чрез Интерпол от Япония пристигна повторно запитване: „Не можахме да открием никакви следи, които да водят до убиеца. Молим да извършите разследване по местожителство и да ни съобщите писмено или по телефона вашите предположения и фактите, свързани с личността на престъпника.“

— До гуша ми дойдоха тия японци! — оплакваше се на приятелите си Кен.

— Явно не могат да понесат факта, че в тяхната страна е убит американец, а те не са в състояние да открият никаква следа от престъпление.

— Съжалявам, но се налага отново да посетиш къщата, където е живял Хейуърд — нареди му с извинителен тон шефът, тъй като 123-а улица се падаше в неговия район.

— Казвате да огледам дали няма нещо интересно. А там има само едно продънено легло, маса и празен хладилник. И при най-добро желание не може нищо да се намери.

— Поразрови се из тия вехтории още веднъж. Разпитай съседите не е ли идвал някой при Хейуърд, преди да замине за Япония, проучи къде е работил, какви са били навиците му, дали не е бил свързан с някоя банда.

Всъщност всичко това трябваше да разберат още при първото запитване от Япония. Но американските полицаи решиха, че щом убийството е извършено там, с него трябва да се занимават японците, и не проявиха никакво старание при разследването. И без това бяха затрупани с работа.

Кен отново се запъти към 123-а улица. Но не научи нищо ново. Никой не беше идвал при Хейуърд, не се беше срещал и с никакви подозрителни личности.

Ядосан за напразно пропиляното време, Шефтън докладваше на шефа си за своя неуспех, когато изведнъж си спомни една на пръв поглед незначителна подробност. При първия оглед на жилището на негъра Марио му беше казала, че преди заминаването си Джони споменал, че отива в Япония да види „кисми“, а на въпроса на Кен какво означава това тя беше отговорила: „Може би някакво японско име“. Кен веднага съобщи този факт на шефа си.

Незабавно уведомиха японската полиция за загадъчната дума „кисми“.