Сейичи Моримура
Плюшеното мече (47)

2

Разтревожена за сина си, Кьоко Ясуги се обади в Ню Йорк. Казаха й, че Кьохей не е ранен тежко, че е получил медицинска помощ и вече е на път за Япония.

Но ден-два по-късно позвъниха от полицията и съобщиха такива неща, които направо ужасиха съпрузите Коори. Там смятаха, че разполагат с улики, доказващи, че синът им е виновен за смъртта на една жена, чийто труп е бил открит в планината Окутама; във връзка с това колата му беше подложена на щателен оглед. Казаха им още, че в Ню Йорк Кьохей е признал вината си. Кьоко искаше незабавно да се свърже с него, но той вече беше тръгнал за Япония.

Междувременно я помолиха в удобно за нея време да се отбие в следствения отдел на участък Коджимачи. Полицаите бяха много вежливи, но тя почувства, че зад подчертаната им любезност се крие някаква заплаха. Разбра, че разговорът няма да протече като обикновен разпит на свидетел.

— За съжаление днес разполагам с малко време — каза тя на младия полицай с мъжествено, открито лице, който седеше срещу нея. Беше същият инспектор, който идва в телевизионното студио, май се казваше Мунесуе. До стената имаше още един стол, на който беше седнал невзрачен на вид полицай, изглеждаше по-възрастен от Мунесуе. Наблюдаваше я с омраза. Погледнат отстрани, той приличаше на същинска маймуна. И тогава бяха двамата. — Кьохей ще се върне в най-скоро време — добави тя. — А аз не знам нищо определено. Вероятно е станало някакво недоразумение. За да може Кьохей…

— Ясуги-сан, обезпокоихме ви по съвсем друг повод. Ние не се занимаваме с делото на вашия син.

„Но тогава, в студиото, те говореха нещо за Кьохей.“

— По каква работа сте ме повикали?

Мунесуе мълчаливо я гледаше. Сама трябваше да се досети.

— Интересува ни убийството на негъра, станало на седемнадесети август в хотел „Роял“ По-точно казано, той е бил наръган с нож в парка „Шимидзудани“, след което се е добрал до ресторанта на последния етаж на хотела, където е умрял.

— Но какво ме засяга всичко това? — По лицето на Кьоко беше изписано искрено учудване.

— Може би вие имате свое мнение относно това дело?

— Откъде накъде?

— Струва ни се, че има какво да ни кажете.

— Май ще излезе истина твърдението, че полицията винаги ще намери в какво да те обвини. — Тя леко почервеня.

— Е, добре, ще се изразя по-ясно — рече Мунесуе. — Ние смятаме, че убитият е ваш син.

— Какво?! — Кьоко се задъхваше.

— Ясуги-сан, три-четири години след завършването на войната вие сте били омъжена или сте имали връзка с чернокожия американски военнослужещ на име Уил Хейуърд, истина ли е това? — настояваше Мунесуе.

Кьоко наведе глава и промълви нещо неясно. Стори им се, че смазана от думите на Мунесуе, тя загуби самообладание. Но после вдигна глава и те видяха, че едва сдържа смеха си. Кьоко направо се бе свила на стола, като се мъчеше да не се разсмее.

— Боже мой! Какви ли щуротии не измислят полицаите. Да си въобразят, че съм била омъжена за негър и съм родила чернокожо дете. Ама че глупост! Как може да ви хрумне такова нещо? Ако някой чуе тия ваши приказки, ще се пукне от смях. Колко забавно! — И тя се разсмя с глас. Смееше се със сълзи, но щом спря, заговори със съвсем друг тон: — Мисля, че вече мога да си вървя. Нямам време за празни приказки.

— През юли четирийсет и девета година вие тримата, с Уил Хейуърд и Джони, сте ходили до Киридзуми.

— За това вече стана дума и аз съвсем ясно ви казах, че никога през живота си не съм чувала за Киридзуми. Нищо, че сега се смея, но повярвайте ми — просто съм възмутена. С вашето обвинение направо ме оскърбявате. Та аз имам мъж, деца. Те са чистокръвни японци. С мъжа ми заемаме определено положение в обществото. Впрочем с какви доказателства разполагате, за да говорите така?

— Познавате ли Тане Накаяма? Тя някога е била прислужница в странноприемницата в Киридзуми.

— Как мога да я познавам, след като никога не съм ходила там?

— Сигурно я познавате. Тя е от вашия край и също е родена в Яцуо.

— Колко хора са родени в Яцуо!

— Притежаваме писма от Тане-сан. Изпратила ги е до вашата далечна роднина Йошино Омуро.

Мунесуе извади двете пощенски картички. Сами по себе си те не означаваха почти нищо, но той разчиташе, че ще направят впечатление на Кьоко.

— Искате да кажете, че в тях е писала нещо за мен? — Погледът й стана язвителен.

— Предполагам, че вас е имала предвид.

— Какво значи това? Моля ви, изразявайте се по-ясно.

— Тя пише, че вие с Джони и Уил сте били в Киридзуми.

— Сериозна ли говорите? Бъдете така добър да ми покажете картичките. — Това можеше да се очаква. Но да й покажат картичките беше равносилно да признаят собствената си безпомощност.

— Точно тази картичка не е у мен — опита се да излезе от неприятното положение Мунесуе.

— Как така? Чудна работа: обвинявате един човек, а не можете да му представите най-важната улика? — попита Кьоко и щом видя, че Мунесуе не може нищо да й възрази, премина в настъпление: — А твърде е възможно такава картичка изобщо да не съществува? Или в нея да няма нито дума за мен, нали?

Взела инициативата в свои ръце, Кьоко не даваше на Мунесуе да се опомни. Тя не само ловко се измъкна от капана с пощенските картички, но, изглежда, се и досети, че полицията не разполага с убедителни доказателства.

— Вие предявявате към мен сериозни обвинения — продължаваше тя, — без ни най-малко да се замисляте, че вашите измишльотини могат да хвърлят петно върху репутацията ми. Не мислете обаче, че това ще ви се размине. Ще се посъветвам с мъжа си и заедно ще решим какво да предприемем. А сега е време да си вървя.

Кьоко решително стана.

— Ясуги-сан, почакайте още една минута.

Тонът на Мунесуе я накара да спре, тя учудено го погледна, явно не очакваше да чуе нещо, което да заслужава внимание.

— Известно ли ви е „Стихотворението за сламената шапка“?

— И преди ме питахте за него. Не, не го знам. Не мога да кажа, че съм равнодушна към поезията, но сега нямам намерение да водя разговор на такава тема.

— Ясуги-сан, осмелявам се да твърдя, че вие знаете това стихотворение.

— Какво ви прихваща? Съвсем ясно ви казах: не го знам.

— В един летен ден малко момченце тръгнало с майка си за Киридзуми. Те вървели, хванати за ръце, по пътя покрай планинското дефиле. Неочаквано се появил вятър и отнесъл от главата на детето сламената шапка, като я запратил долу в дефилето. Нима не помните за какво се говори в това стихотворение? То е пропито от силната тъга на момченцето по майката, в него са отразени чувствата, които поражда споменът за сламената шапка. Съвсем естествено е тези стихове завинаги да са останали в паметта на трима души…

Може би родителите и детето са излезли само един път извън града. Потъналите в зеленина планини са били огрени от слънчевите лъчи, а майката е била толкова млада, красива и нежна. Този ден е оставил незаличима диря в паметта на детето. По-късно животът му не е бил много щастлив и то запазило своя спомен като единствена скъпоценност.

Скоро след това семейството се разпаднало. Може въпросното пътуване до Киридзуми да е било прощално.

— Престанете. Това, което разправяте, няма никакво отношение към мен — рече Кьоко, но не си тръгна. Сякаш нещо против волята й я задържаше тук.

— И тъй, след тази екскурзия те са се разделили. Детето и бащата заминали за Америка, а майката останала в Япония. Не знам каква е била причината. Единственото, което знам, е, че в съзнанието на момчето споменът за Киридзуми е останал завинаги свързан с образа на майката. Струвало му се е, че Ясо Сайджо е написал стихотворението именно за него. Навярно майката тогава му е прочела тези стихове. И от този момент те станали неразделна част от неговия живот.

Момчето, което някога бащата отвел в Америка, боледувало за майка си и решило да се върне в Япония. Дните на баща му били преброени, той знаел това и затуй се хвърлил под една кола, за да може с парите получени като обезщетение, да изпрати сина си в Япония. Изглежда, смъртта на бащата окончателно затвърдила решението на младежа да види майка си. Сигурно и неговият баща също е мечтаел — макар и чрез сина си — да се срещне с тази жена. Младата майка сред потъналата в зеленина планина — такава тя завинаги остава в паметта на сина си. Мисълта за нея го е крепила в мизерния, безправен живот, облекчавала е мъката му.

Кьоко Ясуги мълчеше. Лицето й се вкамени, само миглите и едва-едва потрепваха.

— Единственото желание на сина е било да види майка си и да възкреси скъпия на сърцето му спомен. Вероятно е знаел, че тя се е омъжила повторно, че има друго семейство. Не е искал да й пречи. Мечтаел е само да се срещне с нея, да я зърне. Това е толкова естествено.

Ала майката обръща гръб на сина си. Тя е преуспяла в живота, ползува се с известност, заема завидно обществено положение, има щастливо семейство, деца. Как да прати всичко това по дяволите само защото неочаквано се е появил нейният незаконороден чернокож син? Пък и тя почти е забравила за съществуването му. С една дума, майката решава да принесе сина си в жертва на собственото си благополучие. Как ли се е чувствал този нещастник, когато е приемал смъртта от ръцете на майка си — той, заплатил с живота на баща си срещата с нея?! Безжалостно е потъпкана единствената му надежда. Пред очите му тъмнее от мъка. И тогава в погледа му попада сламената шапка: в тъмното небе сияе една сламена шапка. Знаете ли, ако нощем човек погледне хотел „Роял“, очертанията на неговия покрив наистина създават илюзия за сламена шапка. Ето докъде, събрал сетни сили, се е добрал Джони Хейуърд.

Майка му го е отблъснала, но той продължава да вярва в нея. Сигурно е там. И толкова ще се зарадва, когато го види! Влачейки крака, той все пак успява да се добере до хотела, капки кръв бележат пътя му. Кръв от раната, нанесена от родната му майка. Ясуги-сан, спомняте ли си тази шапка?

И Мунесуе постави пред Кьоко намерената в парка „Шимидзудани“ скъсана сламена шапка.

Кьоко мъчително въздъхна.

— Когато Джони е бил малък — продължи Мунесуе, — неговата майка му подарява тази шапка. Вероятно я е купила отнякъде на връщане от Киридзуми за спомен от пътуването. Повече от двайсет години Джони е пазил майчиния подарък. Вижте колко е стара. Пипнете я. Не ви ли се струва, че само да се допрете до нея, и тя ще се разпадне? А за Джони тя е била най-ценното нещо. — Мунесуе я подаде на Кьоко, но тя се отдръпна. — Ако имате сърце, а дори животните обичат своите малки, нима нищо няма да трепне у вас, когато чуете това „Стихотворение за сламената шапка“?

Мунесуе държеше шапката в ръце и не откъсваше поглед от Кьоко. Устните й потреперваха, а лицето й беше мъртвешки бледо.

— „Какво стана с моята сламена шапка, мамо?“

Мунесуе помнеше тези редове наизуст.

— Престанете — едва чуто промълви тя.

Той продължи:

— „Шапката, дето отлетя в дефилето през онова лято, когато отивахме от Усуи за Киридзуми“.

— Престанете, моля ви. — Свила се на стола, Кьоко Ясуги закри лицето си с ръце.

И тогава Мунесуе нанесе последния си удар: с някаква садистична наслада той сложи на бюрото стихосбирката на Ясо Сайджо.

— Ясуги-сан — каза той, — помните ли тази книга? Джони Хейуърд я е донесъл в Япония заедно със сламената шапка. Това е всичко, което остана от него. Навярно вие сте му я купили. Прочетете стихотворението до края. Хубаво е, нали? То не може да не развълнува всеки, който има сърце, бил той дете или възрастен. Не искате ли? Тогава позволете ми аз да ви го прочета.

Мунесуе разтвори книгата:

Аз толкова обичах тази шапка, мамо!

Колко тъгувах за нея тогава!

Но вятърът връхлетя внезапно

Насреща ни идваше млад търговец, мамо!

Носеше сини гети и ръкавици.

Той хвърли стоката си на земята и се спусна след шапката,

ала тя вече беше полетяла надолу.

Раменете на Ясуги потреперваха.

Дефилето бе толкова стръмно и склоновете му

бяха обрасли с трева като човешки бой.

Какво стана с тази шапка, мамо?

Ирисите, дето растяха край пътя,

сигурно съвсем са увехнали,

а хълмовете са забулени с пепелносива есенна мъгла.

Може би под моята шапка

всяка вечер щурци са цвърчали?

Знаеш ли, аз мисля, мамо,

че тази сутрин в дефилето кротко се сипе сняг

и затрупва моята шапка от италианска слама,

някога блестящо нова,

заличавайки инициалите Я. С., които написах на дъното й…

Снегът се сипе толкова кротко, толкова тъжно…

Мунесуе свърши. И в самия център на града, в кабинета на следствения отдел, се възцари гробна тишина. Някъде отдалеч до тях достигаше шумът от преминаващите коли, но той сякаш идваше от друг свят.

— Ах-ах — изтръгна се ридание от Кьоко…

— И тъй, Джони Хейуърд е ваш син — прекъсна продължителното мълчание Мунесуе.

— Аз… аз… никога не съм забравяла детето си. — Тя плачеше, навела глава над бюрото.

— И вие сте го убили — довърши атаката си той.

Кьоко кимна през сълзи.

— Вие сте убили и Тане Накаяма.

— Нямах друг избор.

Тя не беше в състояние да каже нито дума повече.

Тъй като не разполагаше с необходимите доказателства, Мунесуе започна да бие на чувствата й и спечели. Най-после изтръгна признание от нея.