Сейичи Моримура
Плюшеното мече (46)

1

Изясниха се и някои подробности относно Кьоко Ясуги. Предстоеше обстойно да бъде проверена всяка нейна стъпка на двадесети октомври, когато според показанията на Шинко Тании тя е придружавала своя съпруг Йохей Коори в град Такасаки.

За там заминаха Мунесуе и Йоковатари. В предишната командировка на връщане от Киридзуми те само минаха през Такасаки.

Хотел „Торикава“, към който се отправиха инспекторите, беше разположен в центъра на градския парк, южно от развалините на древна крепост. От прозорците му се откриваше прекрасен изглед към планината Джошинецу. Мунесуе и Йоковатари обаче се сблъскаха с едно непредвидено затруднение. Те предполагаха, че пристигането на такава знаменита личност, каквато е Кьоко Ясуги, ще направи силно впечатление на служителите в хотела. Но съвсем не беше така: никой не помнеше Ясуги. Нещо повече, всички учудено питаха полицаите: нима Кьоко Ясуги наистина е идвала тук? Едва когато откриха, камериерката на етажа, където е трябвало да се настани телевизионната звезда, успяха да научат нещичко. На въпроса им, дали е била дежурна на двадесет и първи октомври, тя отговори:

— Да. — И добави: — Познах Кьоко Ясуги и я помолих за автограф, но тя ми каза, че съм се припознала, и тозчас си тръгна, по-точно почти избяга. Но въпреки че беше с тъмни очила и с друга прическа, бях абсолютно сигурна, че е тя. Тогава дори се запитах: защо ли е този маскарад, да не би да се крие от някого?

— Значи тя не се е регистрирала при вас?

— Записал се е само някакъв депутат от парламента, струва ми се, че се казваше Коори. Беше написал: „Депутат Коори и съпровождащи го лица“ Но кои бяха тези „съпровождащи го лица“ — тъй и не се разбра. Защото не беше посочил имената им.

— С други думи, при вас никъде не е отбелязано, че е идвала Кьоко Ясуги?

— Не, и знаете ли, когато я помолих за автограф, тя така рязко ми отговори, че в момента си помислих: сигурно наистина съм се припознала.

Какво ли е накарало Кьоко Ясуги да замине с мъжа си? Инспекторите се спогледаха. Ако твърдението на камериерката е вярно, значи тя е придружавала Йохей Коори не за да го поддържа със своя авторитет в предизборната обиколка. Тогава защо е тръгнала с него, след като е криела коя е? Както стана ясно, за нейното пристигане не са знаели не само в хотела, но и в града. Следователно тя не е присъствала на събранието.

Мунесуе и Йоковатари поговориха с организаторите за посещението на Йохей Коори и разбраха, че не е било предвидено съпругата му да идва в Такасаки. Всички били изненадани, когато тя се появила. Ала Кьоко Ясуги заявила, че този път просто придружава мъжа си и няма намерение да говори на събранието.

— Придружавала мъжа си, тъй значи… — Йоковатари озадачено поглаждаше брадичката си. Такава популярна личност като нея да тръгне с мъжа си в едно толкова важно за кариерата му пътуване и никой да не разбере за това… То се знае, провинцията не е столицата: малцина тук знаят, че Ясуги е жена на Йохей Коори. Ако е искала да остане незабелязана, няма съмнение, че е успяла.

И тъй, Кьоко Ясуги е пристигнала в Такасаки, но какво е вършила след това, оставаше загадка. Напълно бе възможно да е отскочила и до Киридзуми. С една дума, не можеше да се каже нищо определено за действията й.

Направиха справка за миналото на Ясуги. Беше родена на трети октомври хиляда деветстотин двадесет и седма година в Яцуо, в семейство от стар знатен род. Учила се отлично и по съвета на преподавателите родителите й я изпращат при свои роднини в Токио, където постъпва в девическия колеж към университета „Сент Фелис“ (тогава той се наричал „Сейшин“). Когато бомбардировките над Токио зачестяват, Кьоко се завръща в родното си място, но след войната отново заминава за столицата, за да продължи образованието си. До октомври хиляда деветстотин четиридесет и девета година обаче (когато Кьоко отново се връща в родния си дом) тя не посещава колежа. На близките си пише, че е започнала работа, без да споменава точно каква. По това време родителите й умират и къщата наследява по-малкият й брат. Близките й не знаели нищо за живота на Кьоко в столицата и вероятно напълно вярвали в онова, което им пишела.

Превърнат в развалини, Токио след войната едва ли е бил най-подходящото място за едно самотно момиче. Кой знае какво е преживяла. Сега любимката на публиката се къпеше в лъчите на славата, но пътят към нея безспорно е бил труден и е изисквал смелост.

През юни хиляда деветстотин петдесет и първа година тя сключва брак с Йохей Коори. Това беше всичко, което успяха да установят. Връзката й с Уил Хейуърд, ако е имало такава, разбира се, вероятно е била осъществена през тези четири следвоенни години, когато Кьоко е живяла в столицата. Но в полицията не разполагаха с никакви доказателства, че тя е съществувала. След като се омъжила, Ясуги не беше ходила в родното си място: смъртта на родителите й сложила край на каквото и да било общуване с нейните близки.

 

 

След като Мунесуе и Йоковатари се върнаха от командировка, оперативната група получи интересна информация. Първо, в района на Окутама беше открит труп, а близо до него уличаваща престъпника кутийка за контактни лещи. Второ, стана известно, че задържаният в Ню Йорк Кьохей Коори е признал, че е блъснал с колата си някаква жена и е закопал трупа й в гората. Точно това твърдеше и търговският агент Морито, който беше проникнал в дома на Коори и бе задържан благодарение на Шинко Тании.

И тъй, оставаше да се изясни дали кутийката за контактни лещи принадлежеше на Кьохей Коори.

— Да, за Кьоко Ясуги това ще бъде голям удар…

— Излиза, че примерното и синче, с което тя толкова се перчеше в телевизионните предавания, е един изпечен престъпник!

— Значи — край на кариерата й.

— Каква ти кариера! — неочаквано избухна Мунесуе, който до този момент спокойно слушаше разговора между колегите си. Обикновено безстрастното му лице се изкриви от вълнение. — Нали е заподозряна в убийството на Джони Хейуърд и Тане Накаяма! Най-вероятно тя да е убиецът. Засега не можем да я арестуваме. Но ще ни падне в ръцете. Няма да допусна заради лудориите на синчето й всичко друго да й се размине!

Когато разбрах защо Джони, смъртно ранен, с нож в гърдите, все пак се е добрал до последния етаж на хотел „Роял“, сърцето ми се сви от мъка. Той за цял живот беше запазил детския спомен: как като малък е пътувал с родителите си до Киридзуми.

Сигурно това е било най-скъпото и светло нещо, което е озарявало целия му кратък и злочест живот. Навярно е чул от майка си онова „Стихотворение за сламената шапка“, напечатано на салфетките. Може би като малък е разбирал японски. Тези стихотворения и Киридзуми завинаги са останали в сърцето му като най-свиден спомен от майка му, от нейната доброта. Жадувал е да я види. Поне веднъж да я зърне. Помнел е как някога са се разхождали по зеленото планинско дефиле в Киридзуми. През всичките тези дълги години се е стремял към нея. Колкото повече се е отдалечавало детството му, толкова по-силно е ставало желанието му да се срещне с майка си. Не е трудно да си представим какъв мизерен живот е водил с баща си в Ню Йорк. И колкото по-тежък е бил той, толкова по-голяма е била мъката му по майката. Събирал е пари, за да замине за Япония, но те все не стигали. Тогава баща му рискувал живота си и набавил липсващата сума. За да може Джони да види родната си майка. А тя безжалостно забива нож в гърдите му. Нищо чудно! Нали е мислела само за себе си.

Какво страшно отчаяние е обзело Джони! И изведнъж там някъде във висините блеснали светлините на ресторанта в хотел „Роял“ Обляна в светлина сламена шапка! Там, точно там го чакала истинската му майка. И със сетни сили Джони се устремил нататък. Пред очите му е бил образът на майка му. Смъртно ранен, той се е добрал до ресторанта на последния етаж, нима това не е доказателство за силата на чувствата му!

Колко низко е паднала Кьоко Ясуги, щом репутацията й е по-скъпа от един човешки живот! Да убие родния си син! Ненавиждам тази жена. Тя не е човек, а див звяр в човешки образ. И човешките чувства са й непознати!

Мунесуе се задъхваше. Сякаш си говореше сам. Картините от далечното минало възкръсваха пред очите му. Американските войници пребиват до смърт баща му, плюят върху него. Той не се съпротивява и те го тъпчат с крака. Наоколо е пълно с хора, японци, но никой не смее да се притече на помощ.

„Спасете татко! Помогнете! Няма ли кой!“

Момчето се скъсва да вика. Но никой не се осмелява да попречи на войниците. Стоят и зяпат. По лицата на мнозина се чете неприкрито любопитство: нали не са посегнали на тях. Какво по-интересно от едно жестоко зрелище, особено когато теб нищо не те заплашва.

Баща му спря войниците тогава, когато се канеха да изнасилят някакво младо момиче, и те изляха цялата си злоба върху него. Гавреха се с него с яростта на животни, чиято похот не беше задоволена. Но те бяха победители, те бяха по-силни и от императора. Нямаше откъде да очаква помощ.

Питките, които баща му беше купил за него на връщане от работа, се търкалят по земята. Войниците ги тъпчат с ботушите си, сякаш са тор. И очилата му се въргалят, счупени на парченца. Баща му не помръдва, прилича на купчина парцали под краката им. Вече е съвсем неподвижен.

От групата американци се отделя едър червенокос младеж. На ръката си има рана, още прясна, незаздравяла, изглежда, доскоро е бил на фронта. Върху възпалената кожа блестят косъмчета със стоманен, цвят. Червенокосият разкопчава панталона си и се изпикава върху баща му. Останалите го последват. Струите се стичат по безжизненото тяло, американците се кикотят. Зяпачите японци, събрали се в кръг, също се смеят.

Бащата на Мунесуе умря от побоя.

Тази сцена завинаги се запечата в паметта на Мунесуе и още тогава той се закле да отмъсти. Всички станаха негови врагове: не само хората, които равнодушно бяха наблюдавали жестоката гавра, но и самото общество, самият живот, подхвърлил баща му на поругание. За да им отмъсти, Мунесуе стана полицай. И сега в лицето на Кьоко Ясуги той виждаше всички свои неприятели. Ако майка му не беше зарязала семейството си, баща му нямаше да бъде сполетян от тази страшна участ и щеше все още да е жив. Но тя ги изостави, когато Мунесуе беше съвсем малък.

И Кьоко Ясуги заради собственото си спокойствие беше захвърлила своето дете. Не, не го захвърли. Тя го уби, уби сина си, който беше дошъл отдалеч само за да я види. Има ли нещо по-страшно от майчиното предателство?

Сега му се струваше, че Кьоко е неговата майка, която напусна баща му и заряза него самия. И мъчителният спомен, който дремеше някъде в дъното на душата му, изведнъж се събуди — сякаш някой дръпна перде пред очите му. И той различи лицето, което се криеше зад познатия образ на телевизионна звезда. Най-после Мунесуе си спомни коя беше Кьоко Ясуги. „Ето какво било онова момиче…“

За миг се вцепени. Представи си лицето на онази, която преди повече от двадесет години баща му самоотвержено спаси от ръцете на американските войници. В сегашната Ясуги, една представителна, зряла жена, която принадлежеше към елита на обществото, не можеше да се открие нищо от нещастната девойка, попаднала в лапите на разюзданите войници. Но ако човек се абстрахираше от времето, оставило своите следи върху лицето й, и забравеше за козметиката, ясно се виждаше: това е тя, същата, която избяга презглава, като остави баща му сам да се „оправя“ с американците.

Когато Мунесуе видя за първи път Кьоко Ясуги във фоайето на „Токио бизнесмен хотел“, в него се събуди някакъв неясен спомен. Но той дотолкова беше свикнал с лицето й от екрана, че това му попречи да осъзнае спомена.

Ех, ако не се беше изпречила тогава на пътя им, баща му щеше да е жив! Заради нея Мунесуе остана сирак. А тя офейка, спаси се, без да я е грижа каква съдба ги очаква тях двамата. Изглежда, винаги се е ръководела от чувството си за самосъхранение, то е било по-силно и при срещата й с Джони Хейуърд. Мунесуе изпадна в ярост. Не, този път няма да се измъкне безнаказано. Нима са й непознати обикновените човешки чувства? Дори дивите зверове притежават майчински инстинкт. Какво пък, ще видим…

И Мунесуе, сякаш пробудил се от някакъв лош сън, вдигна глава и каза:

— Искам да подложа Ясуги на изпитание.

— Нима разчитате на съвестта й? — обърна се към него инспектор Насу.

— Така ще я притисна, че ще трябва да си признае, ако в нея е останало поне нещо човешко.

— Как ще го направите?

— Ще се възползувам от сламената шапка.

— По какъв начин?

— Все още не знам. Засега нищо определено не ми идва в главата. Но искам да я предизвикам сама да си признае.

— Хм…

— Господин инспекторе, позволете ми да действам — Мунесуе гледаше Насу право в очите.

— Разчитате ли на успех?

— Не знам. Но ще опитам.

— Едно следствие не се води с такива методи.

— Когато съм бил невръстно дете, моята майка също ме е захвърлила. Ненавиждам я за това. Но някъде дълбоко в тази моя омраза все още живее някаква вяра в нея. По-точно, искам да вярвам в нея. Кьоко Ясуги не може да бъде чужда на майчиното чувство. Точно на това разчитам. Тя не е просто човек, тя е майка и затуй не може да не си признае. Искам да поговоря с нея така, като че ли е моята собствена майка, която някога ме заряза.

— Хм…

— Господин инспекторе, позволете ми да го направя.

— Добре — Насу кимна. — Постъпете така, както намерите за добре.