Сейичи Моримура
Плюшеното мече (44)

1

Колкото повече се приближаваха до селото, разположено в подножието на планината, толкова по-малко бяха изгледите да намерят подходящо кътче за отмора. На Кавамура му се струваше, че ей сега ще им се изпречи някоя закътана полянка и все отлагаше почивката. Но пътят упорито вървеше надолу и местността ставаше все по-открита и по-открита.

— Каква чудесна пътека! — простодушно забеляза Масайо Араи. Естествено, тя нямаше и понятие за намерението на Кавамура.

— Да бяхме спрели тук да си поемем дъх — предложи той, като се оглеждаше.

Пред тях се намираше рядка хвойнова горичка. Не ще и дума, мястото не беше от най-хубавите, но по-нататък беше по-близо до селото и той не би могъл да осъществи замисления си план. Колко усилия само му струваше да организира тази екскурзия! Едва ли друг път щеше да има такава възможност да бъде само с Масайо. Догодина и двамата завършваха университета. Кавамура знаеше, че ще започне работа във второстепенна фирма. А Масайо щеше да се омъжи. Беше сгодена, всичко бе решено и сватбата щеше да се състои веднага щом се дипломираше.

Кавамура не искаше никой да знае за тази екскурзия. На Масайо каза, че уж ще има масов излет. Ето вече четвърта година той и състудентите му учеха в едно от частните висши учебни заведения на Токио и всички участваха в сбирките на туристическата секция към младежкия клуб.

Естествено, заниманията в туристическата секция не означаваха, че там се извършват някакви специални изследвания. Просто секцията обединяваше любителите на туризма и от време на време организираше излети. Понякога екскурзиите бяха тематични, от типа на: „Изучаване на тенденциите в развитието на любителските походи в епохата на масовия туризъм“ Или: „Опознай себе си в похода“ Но всъщност зад всичко това се криеше напълно обяснимото желание на момчетата да поухажват момичетата. Че какъв по-хубав начин да бъдат с тях, и то сред природата? А под благовидната форма на кръжочни занимания студентките нямаха нищо против да се разхождат с момчетата. Пък и родителите им бяха спокойни.

Стройната и красива Масайо Араи беше най-ухажваното момиче в секцията. В излетите се включваха или всички от кръжока, или отделни групи и всеки път, когато тя щеше да участва, всички момчета просто изгаряха от желание да се запишат. Едва не се сбиваха помежду си. Между тях дори съществуваше някакво негласно съперничество: кой ще участвува в най-много походи заедно с нея.

И все пак Кавамура беше най-близо от всички до нея, нали учеха в една група. Ако се случеше да пропусне някой излет, в университета я виждаше всеки ден. Наистина студентите от групата, всички до един без изключение, също бяха влюбени в Масайо. Но той и тук беше с предимство: нали бяха в една секция. Кавамура с всички сили се мъчеше да я „завладее“, но тя, изглежда, не забелязваше това.

И членовете на секцията, и студентите от тяхната група признаваха първенството на Кавамура. Ала това не означаваше, че се ползува с особеното разположение на момичето. Просто другите мълчаливо се съгласиха, че от всички той е най-влюбен в нея.

През тези четири години на следването си Кавамура максимално използваше предимството си. Ако Масайо тръгнеше на екскурзия, без да се замисли, отиваше и той. Ако излетът биваше организиран по негова инициатива, той винаги успяваше да я включи сред участниците. Никой от членовете на секцията нямаше право да „монополизира“ Масайо, изключение правеше само той. Пък и тя, макар и да не се беше замисляла сериозно за отношението си към Кавамура, се държеше много мило и сърдечно с него и не го отбягваше. Бяха добри приятели. Ала дружбата им с нищо не ги обвързваше. И когато приятелското чувство на момчето прерасна в любов, тя просто не забеляза това.

Масайо с удоволствие тръгваше с Кавамура на излети и напълно му се доверяваше просто защото не виждаше мъжа у него. През всичките четири години той нито веднъж не я докосна. Ако му беше безразлична, това нямаше да изглежда странно. Но той беше влюбен до уши в нея. И я обичаше тайно и мълчаливо, без да смее да й го признае. Никога не й беше говорил за чувствата си и тази беше причината да бъдат добри приятели. А между добри приятели не можеше и дума да става за любовни излияния.

Но нима щеше просто ей тъй да се раздели с Масайо? Само мисълта за това го влудяваше. Знаеше, че за нея той е нещо като телохранител. Когато бяха заедно, другите мъже, щат не щат, ставаха по-сдържани и не си позволяваха нищо друго освен почтително да я ухажват. Момичето се наслаждаваше на живота и като че ли не подозираше какви опасности крие. Изпитала напълно щастието на младостта, Масайо се готвеше да започне нов живот. Годеникът й беше завършил Токийския университет, работеше в една от най-реномираните търговски фирми и се ползваше според слуховете с добро име пред началството си. Тя щеше да се омъжи и бързо щеше да забрави старите си приятели.

„Излиза, че сме пазили Масайо за него?“ — навярно така си мислеха всичките й приятели. И малко обидено приеха съобщението за предстоящата сватба. „Ще офейка, без да си плати сметката“ — подхвърли един от влюбените в нея студенти и думите му съвсем точно отразяваха настроението на останалите.

Масайо привличаше като магнит младежите в туристическата секция, почти всички тайно си мечтаеха за нея. Но тя спокойно приемаше комплиментите и вниманието, с което я обграждаха. И сега, когато вече завършваше университета, Масайо беше готова без никакво съжаление да зареже старите си приятели. Женитбата беше сериозна работа, а тези момчета просто не го разбираха. Те можеха да въздишат колкото си искат по нея, но какво представляваха всъщност? Нито един от тях, дори и да си намереше работа, не би могъл да й осигури живота, който заслужаваше. Нима имаха право да мечтаят за съпруга като нея? Изборът, който направи, ясно показваше, че и през ум не й е минавало да удостои с вниманието си някакъв дребен чиновник. Разумът й подсказваше, че приятелите, с които през студентските години обичаше да ходи на екскурзия, бяха едно, а спътникът в живота — съвсем друго нещо.

„Нищо няма да излезе от нея, ще се погуби“ — реши Кавамура. Ако Масайо беше избрала някой от общите им приятели, той щеше да страда, но в края на краищата щеше да се примири. Но с пресметливостта й не можеше да се примири. С такава лекота да се раздели с верните си рицари, да пренебрегне приятелството им, за да се омъжи за някакъв си богаташ! Опитваше се да я разбере. Все пак трябваше да помисли, че по този начин оскърбява своите приятели, които я обичаха предано през всичките тези години. Как можа пренебрежително да махне с ръка на онези, които бяха делили с нея и горчивината, и радостите на студентския живот, за да се омъжи за един богаташ, когото почти не познаваше! И то само защото щеше да осигури нейното благополучие! Кавамура не беше в състояние да преглътне такава подлост. „Единственото му предимство е, че има много пари. Каква скука! Сигурно тоя тип само за кариерата си мисли. Да се подмами по обещанията за приятен живот, да се продаде като последна пачавра… Какво пък, щом Масайо ми се изплъзва, аз ще сторя всичко възможно, за да принадлежи първо на мен!“ — реши Кавамура. Не можеше да се примири с мисълта, че толкова време предано я е пазил, за да попадне сега в ръцете на някакъв жалък кариерист. И като се мъчеше да скрие насъбралата се обида, той я покани на излет.

Отначало тя се подвоуми, но сетне се съгласи.

— Е, добре — рече момичето. — Това ще бъде последната ми екскурзия в студентския живот, нека после да има за какво да си спомням.

Тя се поколеба не защото щяха да бъдат само двамата, а защото се безпокоеше, че това може да стигне до ушите на годеника й. Ако онзи научеше, че е ходила на излет с някакъв мъж, пък бил той дори и приятел, състудент, нямаше да му стане приятно.

Кавамура предложи да се изкачат до връх Сенген в Окутама, където имаше верига от хълмове, не по-високи от осемстотин метра. Сам по себе си маршрутът не беше труден. Но пътят не бе твърде приятен, човек с мъка можеше да се добере дотам и затова в този район рядко се срещаха туристи. Пък и в делничен ден едва ли щеше да дойде някой. С една дума, по-добро място, за да осъществи своя план, Кавамура не можеше да намери.

А той беше намислил да заведе Масайо по-навътре в планината и да я прелъсти. И да вика — никой няма да я чуе. Няма да смее и да се оплаче. Не е толкова глупава, че сама да се излага. Когато разбере, че няма къде да мърда, може и да не се опъва толкова. Това ще бъде тяхна тайна, после можеше и да се омъжи. Твърде добре беше програмирала всичко около сватбата си. Тъй че, кой знае, може пък малката изненада да дойде тъкмо на място и тайната да се превърне за нея в приятен спомен за цял живот? Във всеки случай нямаше да й се размине.

Както Кавамура очакваше, този делничен ден не срещнаха туристи. От връх Сенген се откриваше прекрасен изглед към Окутама. Масайо безгрижно се радваше на природата, без да подозира, че той ще се опита да я изнасили в някой храсталак или горичка. Макар че плячката, дето се казва, беше в ръцете му, Кавамура все не се решаваше да направи решителната крачка. Идваше краят на набелязания маршрут, а той все още се колебаеше.

„Няма за кога да отлагам“ — помисли си Кавамура и поведе момичето към хвойновата горичка на планинския склон.

— Чуваш ли, някъде там трябва да има ручей каза той и я помъкна навътре в гората.

— Но аз не съм жадна — отвърна Масайо.

— Тогава ще се поосвежим.

— Наистина, цялата съм вир-вода. — И тя се затича след него. — Колко е хубаво тук! И прохладно…

Масайо се разположи до ручея, като присвиваше очи от слънчевите лъчи, проникнали през листака. Слънцето силно препичаше и бузите й се зачервиха.

„Край. Сега или никога“ — опита се да се овладее Кавамура.

— Масайо-сан — започна той и гласът му рязко прозвуча в тишината на гората.

— Какво има? — извърна се тя към него.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Явно не разбра смисъла на думите му.

— И винаги съм те желал.

— Какво ти стана? — разсмя се Масайо и смехът й ясно показа, че не възприема сериозно казаното.

— Ти трябва да ми принадлежиш.

— Шегуваш ли се?

— Не.

Той рязко се изправи.

— Кавамура-сан, какво ти е?

Усмивката изчезна от лицето й. Още не беше изплашена. Просто не знаеше какво да мисли: човекът, който беше само приятел за нея, изведнъж се показа в нова светлина. В следващия миг той се нахвърли върху нея. Опита се да я повали на земята.

— Недей! Моля те, недей! — В очите й пробяга страх.

— На никого няма да кажем, никой няма да разбере. Не се опъвай.

— Не, никога! Ти си животно. Помощ!

Масайо отчаяно се съпротивя ваше. Кавамура не очакваше да срещне такъв отпор и се обърка. Мислеше, че само отначало ще се поопъне, а сетне ще отстъпи — тъй да се каже, „от приятелско чувство“ Но се излъга.

— Какво толкова! Ще кажеш, че си преспала с някой, няма нищо страшно.

Упорството на Масайо вбеси Кавамура. Защо се пази? За да се продаде по-скъпо? Ама че гадост!

Почувства, че го завладява омраза към нея, и това го направи по-решителен, вече не изпитваше никаква жалост. Силите му сякаш се удвоиха. Съпротивата й постепенно отслабваше и тя едва-едва издържаше. Изведнъж Кавамура изкрещя: Масайо беше впила зъби в ръката му. Потече кръв. От болка за миг я пусна. Тя веднага се възползва от това. С всички сили го блъсна и побягна презглава по склона, без да гледа в краката си. Не се страхуваше, че ще се заблуди: не беше чак толкова безлюден този район. Някъде долу, в подножието на планината, имаше село. Масайо тичаше през гората, клоните я шибаха по лицето — не чувствуваше никаква болка. Отпред, в храсталаците, нещо се размърда. Изплашени от шума, като черни сенки стремително излетяха птици. В следващия миг спря като закована, а Кавамура вече я догонваше. Тя разтвори храстите, изкрещя диво и се втурна назад, към своя преследвач.

 

 

В префектура Токио, окръг Сайтама, близо до село Хибара, на двадесет и трети ноември към три часа след обяд младеж и девойка, които се разхождали в гората, откриха разложен труп на жена.

Обзети от ужас, младите хора дотичаха до селото, където местните жители незабавно се свързаха с най-близкия полицейски участък. Дежурният съобщи за случилото се в град Цукаичи, а после, придружен от младежа, потегли към мястото на произшествието. Момичето, все още в шоково състояние, беше оставено на грижите на хората от селото.

Жертвата вероятно е била закопана в земята, но бездомни кучета и диви животни я бяха изровили. Изкълван от птиците, трупът изглеждаше ужасно. От криминалния отдел на местната полиция веднага пристигнаха следовател и експерти. След огледа на местопроизшествието тялото на жената беше откарано в моргата в Цукаичи.

Вече се свечеряваше и затова отложиха разследването за следващия ден, като на мястото поставиха охрана.

До трупа беше намерена дамска чанта, чието съдържание помогна да бъде установена самоличността на жертвата. Оказа се, че това е Фумие Оямада, двадесет и шест годишна, живяла на адрес: град К., улица „Миямае“ 18. Предполагаемата дата на смъртта, установена от експертите, беше двадесет и шести септември. Стана известно също така, че съпругът на Фумие Оямада е подавал молба за издирването й. Полицията се свърза с него и го помоли да идентифицира трупа. Когато се изправи пред обезобразеното тяло на жена си, той застина на мястото си, като успя само да промърмори нещо неясно.

Аутопсията показа, че от момента на настъпването на смъртта, причинена от нанесени тежки телесни повреди, са изминали между четиридесет и шестдесет дни. Травмите бяха типични за пътнотранспортно произшествие. По такъв начин се потвърди предположението, което съпругът на убитата изказваше в молбата си, че жена му е била блъсната от кола и тялото и е скрито някъде. Като взе под внимание тази молба, полицията отново обследва района пред храма в град К. — предполагаемото място на катастрофата. Освен това повторно най-внимателно беше огледана и местността, където бе открит трупът. Ала не намериха нищо.

Когато разшириха кръга на търсенията, един от полицаите съзря в тревата малка кадифена кутийка. Малко трудно се справиха с ръждясалия механизъм — кутийката се отваряше като табакера. Отвътре беше облицована с мека материя, подобна на онази, с която се почистват очила.

Полицаите си блъскаха главите какво може да е предназначението на въпросната кутийка и без да намерят отговор, я занесоха в участъка. След като я разгледаха внимателно, един от полицаите изказа предположението, че в нея са били съхранявани контактни лещи.

— Да не би и ти да използуват лещи? — попита го началникът. Никога не беше се оплаквал от очите си.

— Не, слава богу, зрението ми е наред. Но у една моя роднина видях подобна кутийка.

Навярно тази вещ е принадлежала на престъпника. Видът й подсказваше, че се е търкаляла в тревата горе-долу толкова време, колкото беше изминало от смъртта на Фумие Оямада. Все още можеше да се прочете името на фирмата: „Кинрюдо. Токио. Гиндза“. Ако кутийката е била на убиеца, тя щеше да послужи като важна улика.