Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Елена Матева, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- filthy(2010-2012 г.)
Издание:
Японски детектив
Едогава Рампо. Чудовище в мрака
Сейичи Моримура. Плюшеното мече
Библиотека „Лъч“ №71. Разузнавачески и приключенски романи и повести
Превод от японски: Дора Барова
Превод от руски: Елена Матева
Редактор: Малинка Баева
Художник: Панайот Панайотов
Художествен редактор: Александър Стефанов
Технически редактор: Гинка Григорова
Коректор: Емилия Кожухарова
Първо издание. Тематичен №23/95366-5637–335–84.
Дадена за набор месец февруари 1984 година.
Подписана за печат месец април 1984 година.
Излязла от печат месец май 1984 година.
Поръчка №87. Формат 1/32/84/108. Печатни коли 22,50.
Издателски коли 18,90. УИК 19,98. Цена 2,28 лева.
История
- —Добавяне
3
Едва бяха пристигнали в Ню Йорк и веднага ги обзе някаква тъга. В сравнение с Токио този град не можеше да им предложи нищо ново. Град на контрастите? Може би. Всъщност и той беше рожба на машинната цивилизация, както и Токио. Деловитост, разкош и мизерия, отчуждение, потоци от коли, смрад и мръсотия, пренаселеност, бляскави фасади и пълно разложение — всичко това, което беше толкова обичайно за тяхната столица, можеше да се види отвъд океана.
Много скоро им дотегнаха и многобройните, но без съмнение „единствени в света“ обекти на туристически възторг. Щом свикнеш с този град, и височината на небостъргачите престава да поразява въображението ти. В тях няма нито изкуство, нито красота. Кьохей прояви интерес само към магазина за порнографски картички до Таймс скуеър и към киното, в което прожектираха порнографски филми. Жалко, че Мичико се отвращаваше от тях.
В Токио можеш да се забавляваш навсякъде, а в Ню Йорк увеселителните заведения са струпани в Манхатън. И неприятното не беше в това, че са събрани на едно място, а че всички си приличаха като две капки вода. През цялото време човек имаше чувството, че посещава една и съща кръчма. Сигурно и тук имаше приятни заведения, но не беше толкова просто да ги откриеш в непознатия град. И те бяха принудени да се задоволяват със скучни почтени ресторанти. На всичко отгоре не знаеха и езика и това още повече ги ограничаваше.
— Да умреш от скука. — Кьохей се търкаляше в леглото и се прозяваше. Бяха му омръзнали и Бродуей, и Петото авеню. Събудиш се сутрин и няма къде да отидеш. Добре поне, че имаше още пари. Не можеха да се любят по цял ден я. Мичико вече дотолкова му беше опротивяла, че дори не можеше да я гледа. И не защото му беше омръзнала, просто имаше чувството, че са затворени в една килия и вече са се покрили с плесен. Толкова му се искаше да види нещо ново, все едно какво. Огромният град от бетон и желязо се превърна за тях в непоносим затвор.
Ню Йорк е проектиран някак твърде „геометрично“. Целият е образуван от прави линии и остри ъгли. Не град, а шахматна дъска. От юг на север се простират булеварди, от запад на изток улици и почти всички са номерирани.
А номерата на сградите възлизаха на стотици. Във всеки квартал от северната страна са нечетните номера, а от южната — четните. И на Кьохей започна да му се струва, че в огромния град-затвор къщите са номерирани като килии и че хората подобно на затворниците също трябва да имат свои номера.
О, скъпи на сърцето лабиринти в Сетагая и Сугинами[1], където номерата на сградите не се подчиняваха на никаква логика, където толкова лесно можеш да се объркаш! Ами приятелите, които по всяко време ще намериш в кафенетата и евтините барчета по Кичиджоджи и Шинджуку — колко му беше домъчняло за тях! Ню Йорк е една отвратителна дупка, тук дори и познати не можеше да срещне.
— Колко пъти ти казвах: да идем някъде другаде. Америка е голяма. А и до Европа нищо не ни пречи да прескочим. За какво висим в този Ню Йорк? — Мичико се прозя, като прикри устните си с ръка. До смърт му беше омръзнала тая нейна отегчена физиономия!
— Където и да идеш, все същата скука те чака! Опротивели са ми тия охранени мутри! Искам да се върна в Япония.
— Та ние току-що пристигнахме. А щом се приберем, пак ще започнеш да трепериш, че някой те следи.
— Въпреки това искам да се върна.
Кьохей съвсем се разкисна. Когато излезеше навън, се чувствуваше като глухоням. Малкото английски думи, които беше научил в училище, изобщо не му вършеха работа. В интерес на истината, езиците никога не му бяха вървели. И тъй като не можеше да размени две думи с хората, все повече и повече падаше духом.
Кьохей си мислеше, че щом разполага с пари, всички врати в големия град ще му бъдат отворени, но в Ню Йорк се убеди, че не е така. Разбира се, той плащаше и получаваше срещу парите си всичко, което пожелаеше. Но все едно, че купуваше от автомат. Не беше като в Токио, където всячески се мъчеха да му угодят. Влезеше ли тук в някой първокласен клуб, театър или ресторант, загубваше ума и дума и не можеше да се отърве от мисълта, че портиерите и сервитьорите го презират и зад гърба му го наричат „жълта маймуна“.
Всъщност в Ню Йорк гледат на цветнокожите като на хора от по-долна категория. Уж плащат същите пари, но белите въпреки това получават по-добрите места, а и навсякъде ги обслужват с предимство и най-внимателно. И като че ли нищо не може да се възрази на това. В Токио такова нещо не е възможно да се случи. И при най-малката небрежност от страна на персонала Кьохей ще извика управителя, който ще се чуди как да му се извини.
За родителите му — „единствените в света Йохей Коори и Кьоко Ясуги“ — тук, в Ню Йорк, никой не е и чувал. Какво му дойде до главата — той, купувачът, клиентът, да се държи плахо пред обслужващия персонал! Всичко това действаше на нервната му система и той едва се сдържаше. Но докато се намираше в тази страна, където ръководна роля играеха белите, нищо не можеше да направи. Затова, където и да отидеше тук, му беше непоносимо скучно. Само в Япония можеше да се живее истински. Оставаше му само едно: да убива времето си, като се въргаля в леглото заедно с Мичико. Друго не можеше да измисли.
Кьохей не беше любознателен като другите млади хора. Нямаше никакви интереси. Никога не се беше палил по нещо — по изкуството, да речем. В тяхното семейство материалните блага всякога бяха поставяни над духовните, ето защо той се отнасяше с пренебрежение към всичко. И Мичико не падаше по-долу от него. Само че тя не знаеше какво означава да си дете на „знаменити родители“, и затова беше по-устойчива към ударите на съдбата.
— Все едно, тук няма какво да правим. Хайде да отидем някъде другаде — предлагаше тя. Струваше й се, че съвсем се е разкиснала в тази хотелска стая, където слънчевите лъчи изобщо не проникваха, където човек и прозореца не биваше да отваря…
— „Да отидем някъде!“ Но къде?
— Да излезем и тогава ще решим.
— Никъде няма да ходим.
— Не мога да стоя по цял ден в стаята.
— Хайде да си легнем, да помързелуваме.
— Не искам! Гърбът ме заболя от лежане.
— Още не сме изпълнили сутрешната си норма.
— Писна ми! Цяла нощ, та чак до сутринта… Писна ми.
— А според тебе какво да правим, та да не ти писва?
— И после… нямам никакво желание.
— Тогава се пръждосвай.
— Аха, някой сополанко да ме замъкне нанякъде. Сетне и полицията няма да може да ме намери!
— Стига си дрънкала врели-некипели!
След поредната разправия те се приготвяха, с умърлушен вид излизаха навън и безцелно се скитаха по улиците на Ню Йорк.
Между Токио и Ню Йорк самолети летят всеки ден. Ниими си взе билет за директния полет през Анкара. Самолетът, с който трябваше да пътува в петък, десет часа сутринта, принадлежеше на една японска авиокомпания. До Анкара имаше седем часа полет, там беше предвидено час и половина престой, зареждане с гориво, технически преглед. Сетне, след шест часа път, щеше да се озове в Ню Йорк. Поради часовата разлика четиринадесет часа — излизаше, че ще пристигне там още същия ден към единадесет преди обед.
Морито установи къде се е настанил Кьохей Коори в Ню Йорк. Откри туристическата агенция, която бе уредила формалностите по неговото пътуване, и научи името на хотела, където имаше резервация за него. Без да се бави, се свърза с рецепцията и оттам му отговориха, че въпросното лице е отседнало при тях.
Тъкмо затова бързаше Ниими. Ако Кьохей напуснеше хотела, къде щеше да го търси. А свари ли го в Ню Йорк, може би щеше да успее да накара полицията незабавно да го арестува.
От страна на фирмата не срещна никакви спънки. Къде-къде по-трудно му беше да се измъкне от жена си! Нима можеше да й каже, че заминава в чужбина заради изчезналата си любовница! Ниими често ходеше в командировка и внезапното му отпътуване нямаше да учуди жена му. Но ако, не дай си боже, й хрумнеше да го потърси в службата, тогава лъжата му щеше да излезе наяве. И той й съобщи, че трябва да събере някаква важна информация, за която знаят само няколко души. Колко му помогна в случая служебното положение!
Когато вече се намираше в самолета за Ню Йорк, Ниими за кой ли път се учудваше на собствената си упоритост. Колкото и да се обичаха с Фумие, връзката им не можеше да продължава вечно. Той нямаше право да жертва заради нея семейството, жената и децата си. Пък и тя не искаше да напусне мъжа си. И все пак за тях двамата, това беше истинското, силното чувство, което изпитваха за първи път и което в очите на обществото би изглеждало като неморална връзка, и затуй трябваше старателно да го крият.
Всъщност тази връзка не изискваше от Ниими никакви жертви. Всичко беше съвсем просто: той съблазни чуждата жена, за да се наслаждава на нейното прекрасно тяло — и толкоз. Тъй че сега може би беше подтикван от желанието да изкупи вината си пред Фумие? Но това никак не му подхождаше. Дори противоречеше на целия му досегашен начин на живот, на навика му да пресмята всяка следваща стъпка. Може цял свят да го обвини в безнравственост, но това не е така, защото и двамата силно се обичаха. Просто правеха това, което им харесваше. А Фумие работеше и в бар, където флиртуването с клиентите влизаше в професионалните й задължения. Когато един мъж изпраща жена си на такава работа, трябва да бъде готов за възможните последствия.
Оямада не го беше молил за нищо, но Ниими отиде в Съединените щати, за да научи нещичко за Фумие. Рискуваше много. Ако жена му научеше, скандалът нямаше да му се размине, пък и щеше да загуби доверието на началството. Общо взето, не го очакваше нищо хубаво. И въпреки това той замина, стигна чак до Ню Йорк. Не можеше да разбере какво ставаше с него, но му се струваше, че тъкмо сега най-много се доближаваше до своето истинско „аз“.
Ниими беше роден в семейство, което принадлежеше към добре осигурените средни слоеве на обществото, служебното му положение го постави сред елита, но с течение на времето у него се загнезди мисълта, че непрекъснато губи нещо от себе си. Винаги е бил гордостта на семейството, родителите му много разчитаха на него. Той дори надмина техните очаквания: получи образование в привилегировано учебно заведение, място в първокласна фирма, перспективна длъжност, ползваше се с особеното благоразположение на началството… И в края на краищата животът му беше една непрекъсната борба, за да оправдае възлаганите му надежди. Винаги се беше съобразявал с нечии желания. И по-нататък ли щеше да продължава така? Сякаш живееше не за себе си, а за другите. Да заслужи нечие благоразположение или доверие, а междувременно да се катери все по-нагоре и по-нагоре. Какво ли го очакваше в края на пътя? Досега не се беше замислял над това. Беше твърдо убеден, че пътят, по който върви, е избран от самия него. Фумие беше първата, която разколеба тази негова увереност. Той не искаше безогледно да се посвети на любовта й. Пък и можеше ли, притиснат от бремето на многобройните грижи и задължения, да си позволи подобно нещо?
Но властната радост на тялото и душата, която изпитваше при срещите си с нея, пустотата, която се настаняваше у него, когато беше далеч от нея, преобръщаше с главата надолу смисъла на неговия четиридесетгодишен живот. Струваше му се, че винаги беше съществувал за някой друг и едва сега, за първи път през всичките тези години, живее пълноценно. Но въпреки обичта си към Фумие той не загуби нито своята пресметливост, нито чувството си за самосъхранение, макар и да знаеше, че тази любов е сериозна. Едва ли някога щеше да му се случи отново да обича така.
Каква полза лекомислено да се отдаваш на радостите на любовта, ако търсиш в тях само насладата? Щастието не може да бъде пълно, ако човек не се посвети на чувството си без остатък. Ниими разбра това благодарение на Фумие. Тя го дари и със сладостта, и с горчивината на любовта и въпреки трудностите, които трябваше да преодоляват, Фумие съумя да му разкрие радостта на истинския живот, щастието да живееш за себе си. И ето че тя изчезна. Ниими бе длъжен да направи всичко възможно, за да я намери. Имаше чувството, че му беше предала и своята страст, и упоритостта си.
Самолетът кацна в Ню Йорк в девет и половина сутринта. Летище Кенеди беше затворено и близо половин час кръжиха над града. През мъглата и дима неясните очертания на небостъргачите наподобяваха скелет на гигантско животно, агонизиращо сред изпаренията на многобройни коли. Океанът беше почернял от саждите. Същата картина се открива и пред погледа на туриста, който прелита над Токийския залив, над задимения индустриален район на Токио — Йокохама.
Най-после дойде и техният ред и самолетът се насочи към пистата. След дългото кръжене във въздуха сега му се стори, че кацнаха много бързо.
Формалностите бяха уредени още в Анкара. Ниими нямаше никакъв багаж. Затуй веднага взе такси за града. Първата му работа беше да отиде в хотела, където беше отседнал Кьохей, за да разбере още ли е там. В зависимост от това щеше да състави и по-нататъшния си план. Не разполагаше с много време. Възнамеряваше за ден-два да изтръгне признание от Кьохей и да сложи точка на издирванията.
Кьохей и Мичико се помотаха из града и се върнаха в хотела. Уж не ходиха много, а се чувстваха ужасно уморени.
До телефона на нощното шкафче светна червена лампичка. Това означаваше, че администраторът има да им съобщи нещо.
— Ама че животно! Гаври се с нас! — кипна той и вдигна телефонната слушалка, но думите сякаш заседнаха в гърлото му. Щом се ядосаше, от главата му в миг се изпаряваха всички познания по английски, които и без това бяха твърде оскъдни.
— Сигурно пак им е трябвал ключът — обади се Мичико.
Когато излизаха от хотела, все ги мързеше да отидат до рецепцията, за да оставят ключа от стаята. Но може би този път администраторът искаше да им предаде нещо?
— Странна работа, доколкото ми е известно, тук нямаме никакви познати — поклати глава тя.
— Вероятно трябва да уредим сметката.
— Не е за това, предплатили сме.
— Мислиш, че някой ни е търсил ли?
— Нищо не мисля! По-добре си понапрегни мозъка и се сети какво може да иска от нас.
— Ами ако на някой от нашите приятели му е хрумнало да ни навести?
— Давал ли си някому адреса на хотела?
— Не.
— Тогава кой може да дойде!
— Слушай, Мичико, слез долу да разбереш за какво сме им притрябвали.
— Защо пък аз? Няма да отида, не искам.
— Моля те. По-добре си с английския, пък и на жените някак по им се удава да разговарят с мъжете.
— Добре де, ще ида. Какво мога да направя, щом завися от теб финансово.
Откакто пристигнаха в Ню Йорк, Кьохей съвсем падна духом. Не знаеше езика и избягваше да влиза в контакт с хората. Хранеха се в заведения на самообслужване, а покупките си правеха от супермаркетите. Когато трябваше нещо да попита, Кьохей предоставяше това на Мичико. Нейният английски не беше по-добър от неговия, по тя не се стесняваше, жестикулираше упорито и все някак успяваше да се разбере. Общо взето, бързо свикна с живота в Ню Йорк и вече не се държеше плахо. Но колкото по-свободно се чувстваше тя, толкова повече се свиваше Кьохей. Стигна се дотам, че той не можеше да се разбере дори с таксиметровия шофьор. „Все едно, че съм ти бавачка“ — смееше се Мичико, учудвайки се сама на себе си.
И сега, като се увери, че няма никакъв смисъл да изпраща Кьохей, тя, без да се бави, тръгна към администратора. А той реши да вземе един душ. Не придаваше особено значение на „повикването“ — или беше грешка, или искаха да им предадат някакво разпореждане на хотелската администрация… Тъкмо излизаше от банята, когато Мичико се върна. Лицето й беше бяло като платно.
— Какво ти е? Изглеждаш така, сякаш си срещнала привидение.
Кьохей се изплаши не на шега. Забеляза, че тя цялата трепери.
— Да, наистина срещнах привидение.
— Стига си ме баламосвала! Кажи най-после какво се е случило! И не трепери така! — извика той.
— Ето, виж.
И Мичико пъхна в ръцете му някакъв предмет. Той го погледна и се вцепени.
— Та това е…
— Да, да. Позна! Мечето, твоето мече.
Наистина това беше играчката, талисманът на Кьохей, който изчезна през онази нощ, когато блъсна жената. Веднага го позна.
— Откъде го взе?
— Администраторът ми го даде.
— Кой го е донесъл?
— Не знам. Казаха ми, че преди един час е идвал някакъв японец, помолил ги да предадат мечето и си отишъл.
— На кого да го предадат — на мене ли? Може би става дума за друг човек?
— Какви ги дрънкаш! Та това е твоят талисман. На кого друг да го предадат, ако не на теб?
— Какъв е този японец? На каква възраст е, как изглежда, администраторът нищо ли не ти каза?
— Не. Хотелът е голям и не е възможно да запомни всички. И после, разправят, че за американците всички японци си приличат.
— Кой ли го е донесъл? И защо?
— Откъде да знам!
— Мичико, какво ще правим сега?
— Не ме питай, нищо не мога да ти кажа.
— Страх ме е. Явно някой ни е проследил.
Кьохей се тресеше, както Мичико преди малко. Едва се държеше на краката си.
— Успокой се! Какво толкоз е станало — някакъв японец ти изпратил мечето… Може би напразно се тревожиш.
— Нищо не разбираш! Това не е случайно. Навярно някой ни е видял тогава, намерил е моя талисман и сега ще ме шантажира.
— Кьохей, колко си смешен! Та ние сме в Ню Йорк. Кой ще е толкова луд да прекосява океана и да те гони дотук, за да те шантажира! Добре, да приемем, че е така, но нали никой не знае, че си загубил мечето на онова място. Може да са го намерили другаде.
— Не, точно там са го намерили. Всичко е ясно, някой е бил там и е видял катастрофата. С мен е свършено. Какво да правим? — Кьохей съвсем се обърка и така затрепери от страх, сякаш преследвачът вече го чакаше с белезници в ръцете. — Както и да е — рече той, — но тук повече не можем да останем.
— Не можем! А къде ще отидем?
— Все едно къде. Но трябва да напуснем Ню Йорк.
— Гузен негонен бяга. Нека първо да разберем кой е донесъл играчката.
— Тогава ще бъде късно. Ако не искаш да дойдеш с мен, ще замина сам.
— Никъде няма да ходиш сам.
— Моля те, хайде да се махнем оттук. Нали няма да ме изоставиш? — вкопчи се той за Мичико.
— Щом е стигнало дотук, значи и двамата ще ни подведат под отговорност. Трябва бързо да офейкаме — мрачно каза тя.
Започнаха трескаво да стягат багажа си. Кьохей не знаеше какво да прави с мечето — не можеше да го изхвърли, а го беше страх да го вземе със себе си.
Слязоха с куфарите долу и съобщиха, че заминават. Касиерът въведе данните в компютъра и само след миг сметката беше готова. Кьохей чакаше да му върнат остатъка от предплатената сума, когато някой внимателното докосна по рамото.
Пред него застана японец на средна възраст, здравеняк, със строг поглед.
— Искате да изчезнете, а?
Гласът му беше глух, сякаш идваше от дъното на гърдите му. Очите му внимателно следяха Кьохей и Мичико.
— Вие кой сте? — запелтечи Кьохей.
— Ниими, на вашите услуги.
— Не си пъхайте носа в чужди работи!
— Прекрасно съм осведомен за всичко.
— Какво искате? Зает съм. Каня се… — Кьохей се запъна, изведнъж се сети, че изобщо няма представа закъде и защо се е наканил…
— Да заминавате, както виждам? — подсказа му Ниими.
— Заминаваме или не — не е ваша работа!
— Защо се вълнувате толкова? Искам да ви направя една услуга, нищо повече.
— Никога не съм ви виждал, какво сте се лепнали за мен!
— Затова пък аз ви познавам, за което току-що ви уведомих. Преди малко си позволих да ви изпратя един скромен подарък, плюшено мече. Хареса ли ви?
Ниими погледна куфара — дали играчката не беше вътре.
— Значи вие сте били. Вие сте го донесли. И защо, по дяволите, разигравате комедии?
— Не се правете, че не знаете, много добре ви е известно за какво става дума, не е ли така?
— Вие… Вие.
— Мечето е ваше.
— Не!
— Бях в съседната стая и чух това-онова. Хотелските стени са тънки, всичко се чува. Записах разговора на магнетофон. Хотелите тук са чудесни! Само да пъхнеш една по-едра банкнота комуто трябва, и веднага получаваш исканата стая. Да, нямате късмет, стаята до вас беше свободна.
— Мръсник!
— Спукана ви е работата, Кьохей! Всички улики са срещу вас!
В иначе спокойния глас на Ниими прозвучаха заплашителни нотки.