Сейичи Моримура
Плюшеното мече (40)

2

След като „излезе на свобода“, Морито побърза да осведоми Ниими за всичко.

— Здравата си изпатихте, всичко знам — приветства го той.

— Голяма каша се забърка. — Морито се почеса по главата. — Как ли не ме разпитваха кой ме е изпратил в къщата на Коори уж да крада, но аз, господин Ниими, мълчах като гроб.

— Дори да бяхте ме посочили за свидетел, нямаше да е толкоз страшно. Идваха от полицията при Оямада-сан и го питаха това-онова. Мисля, че разговорът е минал спокойно и няма нищо обезпокоително.

— А аз щраках с фотоапарата, та чак се забравих. И ме спипаха. Но все пак се добрах до доказателства. Върху колата ясно личат следите от катастрофата.

— Сигурно са прибрали лентата?

— Когато се вдигна тупурдията, ми мина през ума, че могат да я вземат, и успях да скрия първата касета.

— Наистина ли? Значи е у вас!

— Всяко зло за добро. Първата лента свърши бързо и аз я извадих. А полицаите вероятно са решили, че съм имал само една лента, онази, която намериха във фотоапарата, и друга не потърсиха.

— Дайте да я видя.

— Ето и негативите, и снимките.

Морито гордо ги сложи пред него. Ниими започна внимателно да ги разглежда.

— Е, какво ще кажете?

— Без съмнение по колата има следи.

— Мисля, че трудно могат да се намерят по-изобличаващи улики.

— Сигурен ли сте в това?

— Какво искате да кажете? — Морито очакваше да го похвали за извършения подвиг и сега посърна.

— Виждате ли, тия драскотини биха могли да се получат от какво ли не. Следователно едно такова доказателство не може да се нарече неопровержимо.

— Такъв труд хвърлих, толкова се старах, щраках…

— Безспорно направихте всичко, което ви е по силите. Повече не мога да искам от вас — за първи път му благодари Ниими. Изражението на лицето му недвусмислено говореше, че той няма да забрави оказаната му услуга. И Морито разбра, че положените усилия не са отишли на вятъра.

След като го изпрати, Ниими се срещна с Оямада.

— Вече съм съвсем сигурен — рече той, — че Кьохей Коори е виновен за смъртта на вашата жена.

— Тогава трябва незабавно да уведомим полицията! — Оямада веднага се настрои за решителни действия.

— Засега не можем да го направим — отговори Ниими и поясни: — Не сме в състояние да докажем, че кръвта по мечето и следите по колата на Кьохей Коори са резултат от катастрофа, при която е загинала жена ви. Освен това снимките са направени по незаконен начин, следователно не е възможно да бъдат представени в съда.

— Но защо полицията не предприема нещо? Поне колата да бяха огледали. Ако открият по нея следи от кръвта на Фумие или косъмчета от косата й, кой би могъл да опровергае такива доказателства?

— Не е толкова просто. Първо, не се знае със сигурност имало ли е катастрофа, или не. Само ние го твърдим. Без да е събрала необходимите доказателства, полицията няма право да подложи колата на оглед. Освен това бащата на Кьохей е известен политически деец и тя ще пипа много внимателно.

— Нали имаме доказателство. Мечето…

— Кой ще потвърди, че е на Кьохей?

Оямада замълча. Нима ще спрат дотук? Все пак успяха да разкрият нещичко. Без Ниими нямаше да може и толкова да направи. Жалко, ако трябва да отстъпят тъкмо сега, когато май имаше за какво да се захванат.

— Ниими-сан, нищо ли не можем да сторим? Сигурен съм, че Кьохей Коори е блъснал Фумие. Добрахме се до такива улики, нима ще оставим усилията ни да отидат напусто?!

— И аз съм обезсърчен. Уви, не е по силите ни да принудим полицията да започне разследване. А и към Морито вече не мога да се обърна.

Погледите, които си размениха, бяха изпълнени със съжаление.

— Мисля, че ни остава един последен шанс — неочаквано каза Ниими.

— Какъв? — оживи се Оямада.

— Да се срещнем лице в лице с Кьохей Коори.

— С Кьохей ли? Но сега той е в Ню Йорк.

— Колко му е да се отиде дотам. Всеки ден летят самолети в тази посока.

— Но — Въпреки всекидневната връзка с този град той му изглеждаше недостъпно далечен.

— Кой знае, може пък да имаме само полза от това заминаване на Кьохей за чужбина. Там е сред чужди, няма японци. Ако му покажем мечето и го притиснем, току-виж си признал?

— Така е, но аз нямам възможност да замина за Ню Йорк.

Оямада не можеше да си представи, че ще тръгне да търси престъпника в друга страна, където всичко му е чуждо и непознато. Пък и откъде щеше да намери пари, за да стигне дотам?

— Оямада-сан, ако нямате нищо против, аз ще замина за Ню Йорк.

— Вие?

— Много пъти съм ходил в Съединените щати. Имам познати в Ню Йорк, а и там е открит филиал на нашата фирма. За няколко дни ще успея да отида и да се върна.

— Ниими-сан, сериозно ли говорите?

— Сега не ми е до шеги.

— Фумие… толкова ли ви е скъпа.

— Длъжен съм да го сторя. — То се знае, не само чувството за дълг го караше да се залови за тази работа, но не беше прилично още веднъж да го напомня на мъжа на Фумие. — Вместо да скръстим ръце и да чакаме Кьохей да се върне, което ще стане кой знае кога, по-добре е лично да отида при него. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Ако си признае, огледът на колата ще даде допълнителни доказателства.

— Аз съм неин съпруг, а нищо не мога да направя. — В гласа на Оямада се долавяше тъжна ирония. Той дълбоко преживяваше своето безсилие.

— Не говорете така! Аз отивам вместо вас само защото познавам тамошната обстановка. При това имам безплатен билет и удостоверение за ваксинация. Ако заминете вие, формалностите по отпътуването ще ви отнемат поне две седмици. Тъй че не го вземайте толкова присърце — помъчи се да го утеши Ниими.