Сейичи Моримура
Плюшеното мече (4)

1

Когато се събуди, утрото пак беше унило и мрачно. Главата му тежеше, сякаш беше пълна с олово. Сънят още слепваше клепачите му, но знаеше, че колкото и да се излежава, вече нямаше да може да заспи.

Кьохей стана да се измие. Краката му се подгъваха и той с мъка пазеше равновесие, превъзмогвайки „вторичните явления“, които обикновено се появяваха на следващата сутрин след вземането на „лекарството“. На рогозката, натъркаляни един връз друг, спяха младежите от компанията, която беше участвала във вчерашния гуляй. Подпухнали посивели лица като у хора с болен черен дроб, грапава суха кожа, морави торбички под очите, напукани устни, гурели в ъгълчетата на очите — ако човек видеше тези потънали в мъртвешки сън момчета и момичета, трудно можеше да повярва, че повечето от тях нямаха и двадесет години. Провирайки се през купчината от тела, Кьохей случайно настъпи нечий крак и погледна надолу.

Момичето изкриви устни от болка и едва-едва отвори очи, но тозчас се обърна на другата страна и отново заспа. Беше почти голо. Макар и слабо, цялата му фигура като че ли излъчваше сила. Тялото му, от гърдите до коленете покрито само с края на едно одеяло, с някаква отблъскваща красота се открояваше сред изтощените мъжки тела. Кьохей не познаваше нито един от компанията.

Май снощи беше довел тези младежи и девойки направо от бара. И сега бяха в къщата, която родителите му бяха купили за него, за да има къде да учи. Те искаха не толкова да доставят удоволствие на сина си, колкото да спазят твърдо прословутия си принцип на ненамеса, и като броиха, кажи-речи, двадесет милиона йени, получиха тази къща в тихия квартал Сугинами-ку, твърдейки, че на „детето“ ще му бъде по-удобно да живее самостоятелно.

Кьохей се криеше в тая „бърлога“, когато бягаше от лекции, пак тук се забавляваше и с момичета. Нощите прекарваше по кафенетата и баровете, а после обикновено канеше у дома си цели компании и там устройваха истински оргии, на всичко отгоре и с „лекарство“.

В къщата, както винаги, цареше страшен хаос: в кухненската мивка беше струпана цяла камара от мръсни съдове, по масите се въргаляха остатъци от храна с накацали по тях мухи, из стаите в безпорядък бяха разхвърляни дрехи, а в един от ъглите върху купчина грамофонни плочи се виждаше китара.

В голямата четиринадесетметрова стая с тераса към двора изпод купа одеяла стърчаха нечии голи крака, подаваха се глави с разчорлени мръсни коси. По пода като доказателство за бурния гуляй се търкаляха рула тоалетна хартия, портокалови кори, фасове, опаковки от наркотици, празни бутилки, разкъсани станиолови пликчета…

Застоялият въздух вонеше на вкиснато. Но всички продължаваха да спят като заклани. Кьохей се затътри към трапезарията. На дъсчения под бе захвърлена празна бутилка от пожарогасител. Помещението беше изпълнено с острия неприятен мирис на химикали.

Кьохей си спомни, че снощи, когато дойдоха от бара, решиха „да си поиграят“ с пожарогасителя. Какво ли само няма да измислиш под влияние на „лекарството“! Четири момчета и четири момичета съблякоха дрехите си и легнаха на пода. Кьохей натисна ръчката на пожарогасителя и холът мигновено се превърна в разпенено море. Започнаха поред да насочват струята един към друг. Голи, замаяни от наркотиците и обзети от похот, те крещяха и извиваха тела в хлъзгавата бяла пяна…

После, лепкави от пяната, се скупчиха под душа. В малката баня осмината не можеха и да помръднат. Кьохей взе да пуска ту студената, ту топлата вода, но дори когато потече почти вряла вода, никой не можеше да се измъкне.

Тъй или инак, но вчерашният ден беше някак особено объркан. Обикновено у Кьохей се събираха едни и същи хора и той, макар и бегло, все пак ги познаваше. Презираше професионалните проститутки и не ги водеше у дома. От време на време се запознаваше с млади секретарки, които търсеха приключение за една нощ, ала по принцип избягваше да ги кани в къщи. Но ето че снощи стана точно обратното. Компанията, с която се забавлява цяла нощ, се озова в неговата „бърлога“ съвсем случайно…

Защо ли беше довел тук тази паплач? Вчера заедно с майка си участва в предаването по телевизията. Споменът за него беше толкова неприятен, че в старанието си да го забрави той измени на своите твърди принципи и домъкна у дома си непознатата пияна компания.

В предаването „Разговор с моя син“, излъчвано за цяла Япония, Кьохей играеше ролята на образцов син, който разговаря с майка си как в днешното загубено време трябва да се поддържа духовното общуване между родители и деца. Главнята му задача беше да подкрепя репутацията на майка си. Той мамеше не само телевизионните зрители, но и собствените си родители.

„… В нашето семейство не съществуват конфликти между родители и деца. Макар че баща ми и майка ми са извънредно заети и не им остава много време за нас, отношенията ни са изключително сърдечни.“

„… Отчуждение, пренебрежително отношение един към друг — дори не можем да си представим такова нещо в нашето семейство, защото между родители и деца съществува взаимно разбиране в най-важното. Естествено, изникват проблеми, за които е трудно да се разговаря — тогава си пишем писма, макар че живеем под един покрив. В писмото човек може да сподели най-съкровеното. Наистина учудващо е какви непознати, потайни страни на младата душа се разкриват пред мен, когато чета писмата на моя син или дъщеря, пък аз си мислех, че вече знам всичко за тях…“

„… Детето пораства и се променя и макар да е наша плът и кръв, не е същото, каквото е било в пелени. Понякога родителите не осъзнават това и според мен тогава започва конфликтът между поколенията. Какво означава «да разбираш своите деца в най-същественото»? Мисля, че това значи в процеса на развитието на детето да наблюдаваме как то се превръща в друг човек и постоянно «да го наглеждаме» Писмата, които пиша на моите деца, могат да се сравнят с ракети, пускани подир тях. Днешните деца се развиват бързо, пускайте след тях повече такива ракети…“

Пред очите му беше самоувереното лице на майка му, която с очарователна усмивка разясняваше очевидни неща. Кьохей, седнал до нея, трябваше в необходимия момент, тъй да се каже, да бие барабаните.

Каква страшна сила са средствата за масова информация — майка му като някаква месия говореше за конфликта между поколенията!

Но защо трябваше и той да участва? Заради нея. Тя винаги се стремеше да изпипа всичко. Преди да стане любимка на журналистите, Кьоко Ясуги, млада и красива, вече играеше една добре заучена роля — тя никога не показваше истинското си лице пред хората.

Макар че Кьохей беше живял непрекъснато под един покрив с майка си, той не бе запазил никакви детски спомени за нея. Старата бавачка го беше хранила с мляко, бе сменяла пелените му, а по-късно го водеше в детската градина и го вземаше оттам, приготвяше му храна, когато отиваше на екскурзия. Майка му влизаше в ролята си на родител само в специални случаи, когато се събираха много хора, например на родителските срещи. В такива дни тя изглеждаше особено изящна и елегантна.

И все пак в детството си той изпитваше уважение към нея и дори се гордееше с майка си, която за разлика от останалите дори в къщи се обличаше хубаво.

Когато поотрасна, Кьохей разбра истинската й същност и го обзе някаква ярост: тя беше едно красиво, суетно и празно същество.

Почувства това за първи път още в началното училище. Веднъж се готвеше да отиде с класа на екскурзия в планината, а майка му същия ден заедно с други богати дами-благотворителки трябваше да присъства на празника в старопиталището.

Старата бавачка, сякаш за беля, се разболя и помоли да я освободят.

Майка му хич и не се сети да му приготви храна за из път, а когато наближи време да тръгва, тя само за минутка се откъсна от огледалото, пред което часове наред изпробваше новите си тоалети, и му подаде банкнота от хиляда йени:

— Днес мама ще навести едни много мили възрастни хора. Самичък се погрижи за себе си. Щом дойде време за обяд, купи си нещо.

Хартийка от хиляда йени — ето я цялата майчина грижа! За да не забележат другите деца, че раницата му е празна, той пъхна в нея плюшеното мече, подарък от детската градина.

Целта на екскурзията беше едно далечно планинско езеро. По онова време хиляда йени бяха прилична сума, но какво можеше да купи с тях в планината? Другарчетата му весело бърбореха с родителите си, които също бяха дошли на екскурзията, и когато огладняха, разтвориха пакетите със сандвичите. Кьохей не носеше дори шише вода и преди да огладнее, почувства, че е жаден. Чуждите родители се съжалиха над него и му дадоха оризова питка и чай. Той се срамуваше да отвори раницата си и изяде подарената питка, седнал самотно на скалата по-далеч от хората. Настървено отхапваше от нея и плачеше.

Кьохей за цял живот запомни екскурзията с мечето в раницата. Но майка му навярно я беше забравила — та това бе толкова отдавна. Забравила не бе точната дума — тя дори и не подозираше, че тогава той бе пъхнал в раницата си плюшеното мече, и беше сигурна, че давайки му банкнота от хиляда йени, е изпълнила докрай майчиния си дълг.

Колкото до баща му, той все едно, че не съществуваше. Вечно беше зает, а откакто се отдаде на политиката, изобщо не се срещаха, макар че живееха в една къща… В известен смисъл Кьохей се чувстваше почти сирак, а за сираците, както е известно, не съществува проблемът отчуждение от родителите.

Да, той се чувстваше сирак, но в същото време участваше с майка си в предаването по радиото и телевизията „Разговор с моя син“, което изведнъж превърна Кьоко Ясуги в кумир на майките от цялата страна. Какъв абсурд! И той, „образцовият наследник“, също стана звезда.

Майка и син бяха съучастници в престъплението. Само че майката не изпитваше чувство на вина. А нейният съучастник стана истинско хипи, пристрасти се към наркотиците и „свободната любов“ Ако милионите радиослушатели и телевизионните зрители узнаеха за тези неща, репутацията на Кьоко Ясуги щеше да рухне в същия миг, а това неминуемо щеше да повлияе и върху политическата кариера на баща му. Кьохей държеше в ръцете си силен коз. Родителите му не подозираха, че сами са дали оръжие на сина си, което можеше да ги унищожи. Като използваше тяхното неведение, той безразсъдно и безсрамно пропиляваше живота си. Може би така отмъщаваше на родителите си, които го бяха направили лицемер.

Кьохей излезе от тоалетната и се върна в спалнята, но там всички още спяха. Тогава отиде в кухнята, седна на стола в ъгъла и запали цигара. Неочаквано зад гърба му някой каза:

— Дай и на мене.

Обърна се. На прага стоеше същото момиче, което бе настъпил, когато се провираше към тоалетната.

— Събуди ли се?

Кьохей протегна към нея пакет „Севън старс“ и тя ловко измъкна една цигара.

— На ти огънче.

— Благодаря.

Момичето запали от кибритената клечка, която той й подаде, и жадно дръпна.

— Обикновено след „лекарството“ цигарите нагарчат, а сега, кой знае защо, са ми приятни.

Вече беше облечена. Широката блузка и късата поличка скриваха формите на тялото й и подчертаваха младостта й. Нямаше и двадесет години. Навярно беше студентка.

— Къде се запознахме? — попита Кьохей, като напрягаше паметта си.

— В бар „Джорджи“. Танцувахме няколко пъти, а после така се завъртя всичко, че ти ме доведе тук.

Като дете, което с любопитство разглежда нова играчка, тя за миг подаде навън върха на езика си и лицето и придоби съвсем детско изражение. Трудно можеше да се повярва, че само допреди няколко часа това момиче безсрамно бе танцувало голо под пенливата струя на пожарогасителя.

— Ах, да, бар „Джорджи“… Значи там ти е пиацата?

— Ех, и ти… Как можа да си помислиш такова нещо за мен?

Тя се засмя и на бузите й се появиха рядко чаровни трапчинки. Усмивката й беше открита и искрена. Когато я погледна в очите, Кьохей почувства, че му се завива свят. „Нима снощи тя е била моя?“ — помисли си той.

Може да е била, а може и да не е. Нали прегръщаше всички подред и през нощта няколко пъти сменя партньорките си.

— Казвам се Кьохей Коори. А ти?

Вероятно тя беше споменала името си, когато се запознаха в бара, но той нищо не си спомняше.

Преди да отиде в бар „Джорджи“, Кьохей се нагълта с „лекарството“. Таблетките бяха горчиви, но ако се сдъвчеха добре, действаха ефикасно. В последно време го намираха все по-трудно — в аптеките не го продаваха на малолетни.

Случваше се дни наред да не могат да си го доставят. Някои пътуваха заради него из цялата страна, заменяха го с капки за очи, болкоуспокояващи средства, други пък пиеха дори тонизиращи препарати за коса.

За Кьохей и неговите приятели „лекарството“ стана голяма рядкост. Вчера за първи път след дългата „суша“ им провървя.

Изглежда, че се беше запознал с това момиче, когато вече бе изпаднал под въздействието на наркотика. Май танцуваха. Ако пиацата и наистина е в бар „Джорджи“, сигурно ще да е от онази тайфа, дето се прехвърли там от центъра.

Напоследък „щурите“ и хипитата се преместиха от Шинджуку в Накано, Огикубо, Джийоджи, Джиюгаока и други крайни райони на Токио. Без съмнение повечето от тях не бяха хипита по убеждение, а само се забавляваха. Измежду „щурите“ се срещаха младежи, които не бяха успели да влязат в университетите и колежите или пък бяха изключени от тях и затова бяха избягали от къщи. Те се представяха за дизайнери, платени модели, журналисти, смахнати студенти, непризнати художници-авангардисти, неуспели кинооператори, провалили се композитори, бивши „млади дарования“.

Всички те бяха просто позьори и безделници, които си играеха на хипита и битници. Много скоро техните любими места за сборища — Шинджуку и Генджуку — станаха известни в цяло Токио и натам плъзнаха цели тълпи. На „щурите“, които се смятаха за аборигени, това не им хареса и те малко по малко се изместиха в околностите. Растящата като снежна топка „комуна“ на безделниците само даваше вид, че протестира срещу обществения морал, съществуващата социална структура, обезличаването на човека. „Какво притежаваме ние, младите?“ — гневно се провикваха те, без дори да си помръднат и пръста, за да променят нещо, и се упойваха с наркотици, джаз и лудешко каране на мотоциклети. „Не мисли за утрешния ден! Да преживеем днес!“ Доскоро сред тях се срещаха и „истински“, които въставаха срещу установените социални порядки, но в края на краищата разбираха, че нямат шанс да победят, когато техен противник е цялото общество, и напускаха града, за да се заселят на някой безлюден остров или в планината. Повечето от тези дългокоси младежи се бореха срещу обществото, като напълно се примиряваха с факта, че в същото това общество техните осигурени родители заемат завидно положение. Такива хипита гръмогласно отказваха да живеят заедно с майка си и баща си, но в труден час винаги се връщаха в родното гнездо. Други пък живееха при родителите си и на сборищата идваха само от време на време. Щом се преоблечаха в „общия дом“ и се превърнеха в хипита, те започваха да се оплакват, че са самотни и изоставени в големия град, че са чужди в своята страна. Но ако наистина бяха отритнати, те не би трябвало да се представят за дейци на изкуството или журналисти. В позата им явно прозираше разобличаващо „антиобществените им настроения“ възхищение от хората със „свободни професии“ — от тези, които всъщност служеха преди всичко на интересите на обществото.

„Нищо чудно и тази да е от същата тайфа“, помисли си Кьохей.

— Не е ли все едно как се казвам? — с усмивка избягна да отговори тя.

— Хайде, не се прави на интересна. Харесваш ми. Кажи де.

— Скоро ще се разделим и сигурно никога вече няма да се срещнем.

— А пък аз искам пак да те видя.

— Я виж ти, колко сантиментален си бил.

— Наистина съм такъв. Иначе не бих живял тук самичък.

— Голям късметлия си, в такава къща — и то сам.

— Ами, късметлия. Живея като сирак.

— Сирак ли си? Аз също.

Изглежда, у нея се пробуди съчувствие към Кьохей. Сега тя го гледаше с интерес.

— Нямаш ли родители? — попита той.

— Все едно, че нямам.

— И моето положение е същото. Отнех им родителските права след онази екскурзия с мечето.

— Нима едно дете може да лиши майка си и баща си от родителски права? И що за мече е това?

Кьохей й разказа за екскурзията до планинското езеро.

— Ето какво било. Да. Жал ми е за теб…

— А твоята история каква е?

— Съвсем обикновена. Майка ми не работи, а баща ми… той просто е едно животно, разиграва я, както си иска. И аз избягах от къщи.

— Все пак как се казваш?

— Мичико Асаеда.

— Добре. А защо си избягала чак сега? Нали вашите не се карат от вчера?

— Забременях. Не исках да слушам натякванията им: „На твоята възраст, на твоята възраст“…

Мичико понечи да се изплюе, но навреме се усети, че се намира в чужда къща.

— Значи не си имала къде да отидеш и вчера тръгна с нас… А по-нататък какво смяташ да правиш?

— Още не знам. Имам малко пари, на първо време ще ми стигнат.

— А като свършат?

— Не ми се мисли толкова далеч.

— Искаш ли да останеш при мен? — неочаквано й предложи Кьохей.

— Може ли?

— Дори ще се радвам.

— За мен това е просто спасение.

— Значи се разбрахме.

Кьохей протегна ръка. Мичико неволно я хвана. И така, без много-много да умуват, те сключиха „договор за съжителство“.

В съседната стая се чу шум. Гостите най-после се бяха събудили.