Сейичи Моримура
Плюшеното мече (39)

1

Мунесуе и Йоковатари решиха да посетят Кьоко Ясуги. Това не е много редно, ако събраният материал е още недостатъчен, тъй като заподозреният тогава има възможност да отгатне намеренията ви и да заеме отбранителна позиция.

Но засега нямаха основание да подозират Кьоко. Просто следствието налагаше да се обърнат към нея. Не беше лесно да намерят в къщи телевизионната звезда. При това трябваше да я посетят, без тя да е предупредена предварително, за да няма време да се подготви.

Кьоко Ясуги редовно участваше в сутрешната програма на една частна телевизионна компания. Точно тук й направиха засада. Мунесуе я повика в момента когато напускаше студиото.

— Вие сте Кьоко Ясуги, нали?

— Да — отговори тя и го дари с професионална усмивка. Но очите й го гледаха студено и напрегнато.

— Искам да поговоря с вас. Няма да ви отнема много време — започна той, без да изчака съгласието й.

— Вие? — Очарователната й усмивка се смени с напрегнато внимание.

— Аз съм от полицията. — Инспекторът показа служебната си карта. Не обичаше да започва разговора по този начин и прибягваше до него само в случаите, когато събеседникът се мъчеше да се измъкне, оправдавайки се със своята заетост.

— За какво ли съм притрябвала на полицията? — Тя изглеждаше разтревожена.

— Нищо особено. Става дума за вашия син…

Ако в твърденията на Морито имаше поне капчица истина, Кьоко непременно щеше да се издаде. Мунесуе не можа да намери друг предлог, за да я заговори, и затова използува показанията на търговския агент.

— Кьохей сега е в чужбина. — Лицето й вече не изразяваше безпокойство, а недоумение. Какво беше това — преструвка или не?…

— Но ние бихме искали да поговорим тъкмо с вас.

— Имам съвсем малко време. Е… ако е за минутка-две.

Кьоко неохотно последва Мунесуе в бюфета и седна до масичката в ъгъла. Тук нямаше сервитьори, тъй че мъчно можеше да се намери по-добро място за разговор.

— Та за какво става дума? — Тя погледна часовника си. Искаше да покаже, че разполага с броени минути.

— Няма да ви задържам дълго. Чували ли сте за курортното селище Киридзуми? — Мунесуе много залагаше на този свой въпрос и затова не откъсваше очи от нея.

— Ки-ри-дзуми? — Кьоко дори не трепна.

— Намира се в префектура Гумма. Не сте ли ходили там?

— Не, за първи път чувам за него. Къде по-точно в Гумма?

Не можеше да се каже, че се опитва да сдържа чувствата си. Наистина постоянното й участие в телевизионни предавания сигурно я беше научило да се владее.

— Ако се тръгне от Йокогава, то е някъде по пътя за Каруидзава. Близо е до границата с префектура Нагано.

— Не, не го знам. Всъщност за какво става дума?

— Да сте били там през юли четирийсет и девета?

— Как е възможно да съм ходила в Киридзуми, щом сега от вас за първи път чувам за него? — презрително присви очи Кьоко.

— Родена сте в Яцуо, префектура Тояма, нали? — Инспекторът реши да я атакува от друга страна.

— Прекрасно сте информиран.

— Прочетох го в едно списание. Между другото в Киридзуми е работила като прислужница някоя си Тане Накаяма, която също е родена в Яцуо. Не я ли познавате?

— Защо трябва да я познавам? Вече ви казах, че никога не съм посещавала този курорт и дори не съм чувала за него. Какво може да ме свързва с тази жена, където и да е родена тя? — Кьоко Ясуги даде воля на обзелите я чувства. А може би беше решила, че сега е по-разумно да демонстрира раздразнение? — Моля да ме извините, но имам делова среща. — Тя рязко отмести стола си, като ясно му даде да разбере, че вече й е омръзнал този идиотски разговор. Мунесуе не знаеше как да я задържи.

— Ясуги-сан — намеси се мълчалият досега Йоковатари, — има едно „Стихотворение за сламената шапка“, знаете ли го?

— За сламената шапка ли? — Кьоко учудено се обърна към него.

— „Какво стана с моята сламена шапка, мамо? Шапката, дето отлетя в дефилето през онова лято, когато отивахме от Усуи за Киридзуми“… — издекламира Йоковатари два-три реда от известното стихотворение на Ясо Сайджо.

Лицето й рязко се промени, цялата се вцепени и се понадигна от стола. Гледаше инспектора с широко отворени очи, сякаш й се беше привидяло нещо невероятно. Но само след миг си възвърна професионалното самообладание.

— За първи път чувам това стихотворение, извинете ме — бързо рече тя и излезе.

Мунесуе и Йоковатари само смаяно впериха погледи към вратата, зад която изчезна Кьоко. Мина време, докато дойдат на себе си.

— Мунесуе-кун, видяхте ли?

— Видях.

— Все пак реагира, когато чу стихотворението.

— Дори надхвърли очакванията ми, стори ми се, че прекрасно знае.

— Няма съмнение, че е така, разправя, че за първи път го чува.

— Нали в него се споменаваше за Киридзуми. Тъй че това селище не може да й е непознато.

— Защо отрича тогава?

— Тук има нещо подозрително.

— И не само подозрително. Още в началото й казахте, че искате да поговорите с нея за сина й. А тя дори не полюбопитствува за какво става дума. И не защото забрави. Просто най-важното сега за нея е Киридзуми. Няма да вземе да се занимава с второстепенни неща я. Ако викнат някоя майка в полицията заради сина й, после тя не може да мисли за нищо друго.

— Сега си спомних, че Кьоко се канеше да тръгва, когато казахте тези стихове.

— Ето на. Инспектори от полицията съобщават на една майка, че трябва да я поразпитат за сина й, а тя дори не попита какво ги интересува. И през цялото време гледаше да се измъкне. Доста странно се държа.

— Сякаш искаше да избяга от нас.

— Наистина се мъчеше да се измъкне. И успя!

Двамата съпоставиха отделните подробности и най-после пред тях започна да се мержелее истинската цел. Но още не притежаваха стрели, които можеха да я поразят.

 

 

На съвещанието на оперативната група Мунесуе и Йоковатари предложиха Кьоко Ясуги да се постави под специално наблюдение.

— С други думи, вие смятате, че тя е замесена в убийството на Джони и старицата, тъй ли? — присви очи инспектор Насу.

— Поведението й е твърде подозрително.

— Е, добре, да приемем, че тя е убиецът. Но какви са според вас мотивите за престъплението?

Този въпрос трябваше да се очаква.

— Ликвидирала е Тане Накаяма, защото е знаела нещо важно за убийството на Джони.

— За да не може да говори, тъй ли? А защо е наръгала негъра? Не виждам какво може да я свързва с него…

— Точно тук ще трябва да се поровим повечко. Възможно е да открием връзката. Но — Мунесуе изведнъж се запъна.

— Какво „но“?

— В една пощенска картичка Тане Накаяма пише на Йошино Омуро, че през юли четиридесет и девета година е срещнала в Киридзуми някой си Хикс, който бил роден в Яцуо.

— Искаш да кажеш, че този Хикс е Кьоко Ясуги?

— Не съм сигурен. Просто ми се струва, че измежду родените в Яцуо на пръсти се броят онези, които са били в Киридзуми — някакво неизвестно селище с топли извори, забутано в планината.

— Е, и какво?

— Да предположим, че Хикс е Кьоко Ясуги. Но какво може да я е накарало тогава да се катери до Киридзуми? По-скоро е искала да се скрие.

— Но защо?

— От пощенската картичка се подразбира, че Хикс не е бил сам, някой го е придружавал. Възможно е тъкмо него да са искали да скрият?

— Ако не е бил Йохей Коори, значи Хикс, тоест Кьоко Ясуги, не е искала мъжът й да научи за това?

— Да приемем, че е така.

— Надали би се решила да убие старицата, за да скрие нещо, което и без това времето е заличило.

— Тане Накаяма пише, че онзи спътник бил твърде странен човек. Ами ако е бил чужденец?

— Чужденец ли? Но каква връзка може да има всичко това с Джони Хейуърд? През четиридесет и девета година той още не е бил роден.

— Мисля, че ключът на тази загадка се крие в стихотворението на Ясо Сайджо — каза Мунесуе и без да бърза, извади копие от „Стихотворение за сламената шапка“, Всички обърнаха погледите си към него.