Сейичи Моримура
Плюшеното мече (36)

1

Кунио Морито без много усилия установи, че Кьохей Коори е заминал за Съединените щати, но когато трябваше да се доизясни този факт, работата не потръгна. А Ниими нетърпеливо чакаше някакъв резултат. Той като че ли не можеше да разбере, че не е чак толкова лесно да се вмъкнеш в чужд гараж. Освен това не се знаеше дали Кьохей държи колата си в гаража на баща си.

Но Ниими не приемаше никакви извинения.

— Морито-кун, какво става, защо се туткате?

— Все пак това е нахълтване чрез взлом.

— Човек може да си помисли, че едва сега сте го разбрали. Но нали не се каните да крадете. Чудо голямо, ако ви хванат. Ще кажете, че сте били пиян, заблудили сте се. И толкоз.

— Ще ме пипнат.

— Трябва да сте готов на всичко. Помислете си, половината работа вече е свършена.

— Разбирам.

— Щом разбирате, тогава действайте. Не е възможно Кьохей току-тъй да замине за Съединените щати. Впрочем, ако нещо не ви харесва, веднага ще намеря друг.

Ниими му даваше да разбере, че може да скъса отношенията си с него.

— Господин Ниими, не бъдете толкова безсърдечен. Спомнете си, нима съм ви подвеждал някога?

— Не ме подвеждайте и занапред.

Морито нямаше избор. Неведнъж му се беше налагало да изпълнява неприятни задачи. Но да се вмъква в чужда къща като крадец… Такова нещо още не му се беше случвало!

Все пак за него беше извънредно важно да поддържа добри отношения с Ниими. Може да се каже, че именно тези отношения бяха в основата на блестящите му делови успехи. Ето и сега — само ако Ниими закупи от тяхното оборудване, фирмата, в която работи той, ще получи огромни печалби. А това положително щеше да се отрази върху кариерата и заплатата му.

Независимо от това, каква цел преследва Ниими с молбата си, той в никакъв случай не бива да го подвежда. Най-после Морито се реши. Пък и имаше ли друг начин да научи нещо повече?

„Ако ме пипнат, поне ще е в гаража, а не в къщата“ — утешаваше се той.

Голямата къща на Йохей Коори се намираше в район „Чийода“, близо до императорския дворец. В съседство бяха разположени чуждестранни посолства, великолепни къщи и вили. Но дори в този богаташки район домът на Коори се открояваше сред останалите. Беше построен от Йохей още когато работеше в стоманолеярния завод и имитираше средновековен английски стил: дървените колони, гредите и мертеците ефектно изпъкваха на фона на белите каменни стени, а стръмният наклон и високата носеща греда на покрива още повече подчертаваха своеобразната красота на сградата. Железобетонната ограда и масивната врата й придаваха внушителен вид.

Гаражът се намираше на първия етаж. Вратата му беше сгъваема, повдигаща се. До него можеше, да се стигне само ако човек се прехвърлеше през оградата. И това смущаваше Морито. Слава богу, че поне в двора нямаше куче.

И ето че през една късна нощ той пристъпи към работа. Тъй като се страхуваше, че може да бъде заловен, облече по-скромни дрехи. Ако си сложеше маска или се облечеше в черно, кой щеше да му повярва, че се е „заблудил“? Взе със себе си светкавица и фотоапарат, за да заснима намерените улики. В три часа след полунощ вече стоеше пред къщата на Коори. Сградата беше тъмна, целият квартал беше потънал в дълбок сън. Дори кучета не лаеха. Нямаше луна.

Морито още през деня бе съгледал едно местенце на оградата, където бетонът беше поизронен. В дупката спокойно можеше да стъпи с крак. Както и предполагаше, тя му свърши добра работа. Той се покатери на оградата и се ослуша — в къщата беше тихо, всички спяха; тогава се повдигна на ръце и леко се прехвърли в двора. Пресече затревената площ и се приближи до гаража. Сгъваемата врата беше спусната. Той внимателно я повдигна — не беше заключена. Морито доволно се усмихна. Сега нищо не можеше да му попречи да влезе вътре. Помести вратата толкова, колкото да се провре през образувалия се отвор, пропълзя и затвори зад себе си. Светлината не биваше да се вижда отвън.

— Ето я! — неволно извика той и уплашен, сложи длан на устните си.

До лимузината на Йохей Коори имаше друга кола — „G. T. 6“ Аеродинамичната форма й придаваше вид на състезателен автомобил. Изглежда, още не беше ремонтирана. Морито мина отпред и внимателно я огледа, макар че беше излишно: върху предната броня и решетката на радиатора ясно личаха вдлъбнатини. Сега Кьохей беше в ръцете им. Предположението му излезе вярно. Едва сдържайки ликуването си, Морито насочи фотоапарата си и щракна. Лумналата светлина сякаш беше салют в чест на неговата победа.

 

 

Шинко Тании чу в просъница някакво шумолене и отвори очи. Вгледа се в светещия циферблат на ръчния си часовник, който беше оставила на масичката до главата си. Какво ли я събуди по това време?

Тя лежеше в тъмното и се ослушваше. Беше тихо, не се чуваше никакъв звук. Господарката й беше заминала в командировка и в къщата бяха само господарят и госпожицата. Но те, изглежда, спяха непробудно.

„Може пък така да ми се е сторило?“ — помисли си момичето и вече се канеше да затвори очи, когато ясно чу някакво трополене. Сякаш някакво малко животинче сновеше напред-назад.

„Ах, ето какво било.“ Шинко напълно се разсъни. Шумоленето идваше от клетката на катеричките, които държаха в къщи за развлечение. Животинките се бяха събудили и сега бягаха насам-натам. „Странна работа, защо ли се бяха разшавали посред нощ? Ами ако се е вмъкнала някоя бездомна котка? Сигурно тя е изплашила катеричките. Трябва веднага да я изгоня, за да не направи някоя беля.“ Шинко имаше задължението да се грижи за животните.

Тя стана от леглото и наметна пеньоара си. Клетката се намираше на триъгълната площадка под стълбището, близо до стаята й. На първия етаж бяха столовата, кухнята, холът, гостната и гаражът, а на втория — стаите на господарите.

Шинко запали лампата отвън и надникна в клетката. Катеричките бяха излезли от пластмасовата си къщичка и подскачаха неспокойно.

— Ей, Ромео, Жулиета, какво ви е прихванало? — попита ги Шинко. Животинките бяха възбудени. Откакто беше постъпила на работа тук, за първи път ги виждаше да лудуват посред нощ. Тя се огледа наоколо, но не забеляза нищо, което би могло да ги изплаши. — Хайде, прибирайте се в къщичката си и заспивайте. Че нямам мира от вас. — Тя протегна ръка към клетката и в този миг Ромео изпищя пронизително. — Ама какво ви става?

„Може да са в любовния период“ — помисли си Шинко и неволно поруменя. В същия момент отново дочу шум. И той не идваше откъм клетката. По-скоро приличаше на приглушено изщракване. Повтори се още няколко пъти. Катеричките пак се замятаха насам-натам.

„Какво ли е това?“ — Тя заряза клетката и се обърна натам, откъдето идваше загадъчният шум. Като че ли долиташе откъм гаража, до банята. Трудно можеше да се повярва, че крадец ще се реши да се вмъкне там. Възможно ли е някой да е толкова луд, че да се осмели да дигне колата от гаража?

Шинко беше любопитно момиче и не можеше да се каже, че беше страхлива. Затова се беше решила да замине за Токио сам-саменичка, като се осланяше само на далечното си родство с Кьоко Ясуги. И сега сън нямаше да я хване, докато не успееше да разбере кой вдига тоя шум. Не й се искаше да буди пазача. Току-виж тревогата й излязла напразна и после да потъне в земята от срам.

До гаража можеше да стигне само като излезе навън. Момичето мина през черния вход и се приближи до него. Отвътре идваше някакъв странен звук, който бе съпроводен от силна светлина, процеждаща се през процепа на вратата. Добре си спомняше, че вечерта тя беше плътно затворена, а сега бе открехната. В гаража нямаше толкова силна лампа.

Шинко надникна през отвора. В същия миг нещо я заслепи и тя се досети, че това е фотосветкавица. Някой се беше вмъкнал в гаража и снимаше.

Не на себе си от страх, момичето изкрещя:

— Крадци!

Морито трепна. Успокоен от потъналата в тишина заспала къща, той се увлече и започна да снима на воля. И изведнъж сякаш го поляха с ледена вода. Той нервно взе да тъпче на място и блъсна някаква празна бензинова туба. Тя се сгромоляса и вдигна такъв ужасен шум, че можеше да събуди целия квартал. Тупурдията още повече въодушеви Шинко:

— Крадци! Разбойници! Убийци!

В уплахата си Морито започна да търчи насам-натам. Най-лошото беше, че Шинко му преграждаше пътя за отстъпление. Нямаше къде да бяга. Попаднал натясно, той се пъхна под колата и се притаи. Събудени от крясъците на Шинко, от втория етаж слязоха господарят и госпожицата. Дотича и пазачът с пушката.

— Какво се е случило? — Йохей Коори погледна момичето с подпухналите си очи.

— В гаража има крадец!

— Какво ще търси вътре?

— Не знам. Но там има някой.

Пазачът се втурна в гаража и скоро Морито се озова в силните му обятия. Междувременно госпожицата набра телефонния номер на полицейския участък, който се намираше на две крачки от дома на Коори. Предадоха Морито направо в ръцете на пристигналия веднага полицай.