Сейичи Моримура
Плюшеното мече (35)

3

— Ето го! — Извика Йоковатари, когато в ръцете му бяха останали само няколко писма.

— Открихте ли го? — Мунесуе вече беше изгубил надежда и затова не повярва на ушите си. Другарят му държеше пожълтяла пощенска картичка.

— От Тане Накаяма, пощенски клон Мацуида.

— Кога е изпратена?

— Доста отдавна, на осемнайсети юли четирийсет и девета година! — възкликна Йоковатари. Мастилото беше избледняло, но не беше трудно да разчетат закръгления женски почерк.

„Моля те да ми простиш за дългото мълчание. Как си? При мен всичко е благополучно, а какво ново има в Яцуо? Преди известно време у нас беше отседнала една странна личност — по начина й на приказване разбрах, че била родена в Яцуо. Толкова приятно ми беше отново да чуя да говорят по нашенски. Спомних си родния край…“

По-нататък писмото продължаваше на малко познат местен диалект. Други известия не откриха.

— Кой ли е този човек от Яцуо? — обърна се Мунесуе към Йошино. — О-Тане-сан по-късно не ви ли писа нещо за него?

— Не.

— Мислите ли, че той може да има някакво отношение към нашата работа? — попита Йоковатари.

— Трудно е да се каже… Но ми направи впечатление едно нещо.

— Какво?

— Тя пише, че била пристигнала „една странна личност“, чийто начин на приказване показвал, че била родена в Яцуо.

— Е, и какво от това?

— Излиза, че старата Тане — е, тогава наистина не е била стара, — когато видяла за първи път този човек, кой знае защо, го е намерила за странен.

— Но в картичката е казано, че той е от Яцуо. Може би затова?

— Едва ли тази е причината. Вероятно той още от пръв поглед е направил впечатление на Тане Накаяма.

— От пръв поглед, казваш?

— Да. Ако се съди по написаното в картичката.

— Но нали на топлите извори идват най-различни хора. С какво ли е могъл този човек чак толкова да я учуди?…

— Може да е бил някаква знаменитост?

— В такъв случай една обикновена сервитьорка не би могла да разговаря с него. Има нещо неясно.

— Мисля, че става дума за Джони Хейуърд.

— Искаш да кажеш, че той е бил тогава в Киридзуми?

Но нали беше доказано, че Джони никога преди това не е посещавал Япония, пък и тогава още не е бил роден.

— Не, разбира се, но може да е идвал някой от неговите роднини? Някой чужденец?

— Но нали О-Тане ясно пише, че този човек е от Яцуо. Не е възможно един чужденец да бъде оттам.

— Вярно, но той може да е придружавал чужденеца.

Пред Йоковатари сякаш се разтвори завеса. През цялото време мислеше само за един близък на Джони човек. А нали тези близки хора можеха да бъдат и повече!

— Значи в Киридзуми заедно с чужденеца е пристигнал и японец, който е бил роден в Яцуо?

Сигурно това се е видяло странно на О-Тане.

— Някой роднина на Джони, придружаван от японец от Яцуо.

— Не можем да бъдем напълно сигурни, че е било така, но картичката допуска такава версия.

— Допуска, не ще и дума. И тогава става ясно защо са премахнали О-Тане — тя е знаела твърде много.

— Следователно, ако се заемем здравата с Яцуо, ще се доберем до убиеца.

— Но нямаме доказателства, че точно тази „странна личност“ е търсеният престъпник или поне, че има отношение към него. В края на краищата разполагаме само с една пощенска картичка отпреди двадесет години.

Йоковатари не обичаше прибързаните заключения.

И тъй, резултатът от командировката беше тая стара пощенска картичка. Щеше ли да им помогне да открият човека, който отдавна беше напуснал Яцуо? Отново ги завладя чувството, че нишката, която издърпваха с такъв труд, всеки миг ще се прекъсне. Колко пъти вече се късаше. Но те все някак успяваха да напипат нейния край и теглеха ли, теглеха. Ала сега наистина бяха стигнали до задънена улица. Нямаше никаква надежда да задържат нишката.

— Как ще се върнем в Токио почти с празни ръце? — попита Мунесуе.

— Какво да се прави. Следствието си е следствие — ободри го Йоковатари. Но се виждаше, че и той е разочарован не по-малко от него.

Можеха да вземат пътническия влак следобед или вечерта, но потиснати от неуспеха си, те се чувстваха толкова уморени, че нямаха нито настроение, нито сили да се друсат във вагона през цялата нощ.

Йоковатари и Мунесуе решиха да пренощуват в странноприемница „Мията“ и след като се наобядваха, се отправиха към полицейския участък в Яцуо. Полицаят прояви внимание към тях, като ги съпроводи до хотела, и те от вежливост бяха длъжни да се отбият в участъка. Кой знае, може пак да им се наложи да прибегнат до услугите на местната полиция.

Участъкът се намираше до кметството. Когато излязоха оттам, инспекторите се насочиха към парка на хълма Широгаяма, за да погледат отвисоко града. Тук все още можеха да се видят следи от крепостта, построена от Сува-сакон. Есенното слънце вече клонеше към планините на запад. Пред очите им се откри панорамата на града. Между ниските къщички се стелеше димът от комините и уличките изглеждаха още по-закътани.

Къщите се редуваха с малки горички. Между тях лъкатушеше реката, пурпурночервена от лъчите на залязващото слънце, и като огледала проблясваха може би блата, а може би локви. Омагьосани от открилата се пред тях гледка, те не усетиха кога отлетя времето и над градчето падна здрач. Едва сега разбраха, че блещукаха покривите.

Над главите им се простираше дълбокото ясно небе. Оскъдната дневна светлина бавно изтичаше на запад, но в зенита подобно на розови мазки върху тъмносиньо платно още пламтяха няколко перести облачета. Вечерта се спускаше безветрена и спокойна.

Към върха на хълма Широгаяма водеше полегата стълба. От двете й страни растяха вишневи дървета, чиито окапали листа покриваха стъпалата като мек килим. Наоколо се носеше лек ароматен дим: сигурно някъде горяха опадалите листа:

По стълбата, хванати за ръце, се спускаха баща и син. Таткото беше на около тридесет и пет години, а детето — на три-четири. Те минаха покрай тях и продължиха надолу; върху главичката на малчугана жълтееше листо. Бащата и синът се отдалечиха мълчаливо и тъжно.

„Сигурно са останали сами“ — помисли си Мунесуе. Още дълго гледа след тях, докато Йоковатари не го повика:

— Какво ви е?

— Нищо — смутено промърмори Мунесуе.

Стълбата свърши и те се озоваха на върха. Оттук се откриваха необятни далнини. Докато се изкачваха нагоре, вечерната заря почти угасна и сега градът се откриваше пред тях с изобилието от светлини. Те бяха топли, оранжеви и двамата си представиха, че край всяка една от тях сега някой спокойно си почива от дневните грижи. Оттук добре се виждаха покритите със сняг върхове на някакви не много високи планини — вероятно Татеяма и Шираяма, които като параван обграждаха равнината Тояма. Небето над тях, запазило последните отблясъци на залеза, още излъчваше синкава сумрачна светлина.

— Подобни градчета предразполагат към сантименталност…

— Да, човек започва да си мисли, че е в родния си край…

— Мунесуе-кун^[1], къде сте роден?

— В Токио.

— И аз съм оттам.

— Излиза, че и двамата нямаме „роден край“.

— Така е. Впрочем младите бягат от родните си места. Не искат да стоят под крилцето на родителите си.

— Навярно човек обиква родното си място само когато го напусне.

— Ако някой замине и после не съжалява за това, сигурно никога няма да разбере какво е носталгия по бащиния край. А виж, ако замине и не му потръгне в живота, тогава вече е друга работа.

— Не мога да повярвам, че онова момиче от странноприемницата, как й беше името, май О-Шин-чан, е способно толкова лесно да се раздели с родното си гнездо. — Мунесуе си спомни за кръглобузестата, ококорена О-Шин-чан от „Мията“.

— Няма да е зле да се върнем в странноприемницата. Ужасно измръзнах и огладнях — рече Йоковатари, като потрепера. Излезе вятър.

На другия ден двамата инспектори взеха сутрешния влак и напуснаха Тояма. Към пет часа следобед пристигнаха на гара Уено. Обзети от мрачни мисли, те отидоха в управлението и доложиха на Насу, че командировката не беше довела до никакви резултати.

— Кой знае, току-виж излезе, че това е най-важното доказателство — утеши ги той, докато разглеждаше пощенската картичка до Йошино Омуро. Както и да е, но засега тя не беше помогнала на следствието да се придвижи дори крачка напред.