Сейичи Моримура
Плюшеното мече (34)

2

Пристигнаха в Тояма с пет минути закъснение. Беше още тъмно. Тук трябваше да чакат влака за Яцуо.

— В Тояма е по-студено, отколкото беше в Токио. Всъщност така е редно и да бъде — сгуши се Йоковатари.

След затопленото спално купе северният въздух им се стори особено студен.

— До тръгването на влака остават около четирийсет минути. Хайде да седнем някъде.

Потърсиха някакво кафене, но в този ранен час всичко беше затворено. Не разполагаха с много време, за да прескочат до града. И не им оставаше нищо друго, освен да се измият, да седнат в чакалнята и треперейки от утринния хлад, да чакат влака.

Местният влак рязко се различаваше от експреса, с който току-що бяха пристигнали. Вагоните му бяха само четири-пет, и то — полупразни. Малкото пътници, които кой знае закъде бяха тръгнали в този ранен час, дремеха по пейките.

— Не знам защо, но никак не ми се спи — бодро заяви Йоковатари.

Освежени от студената вода и разходката на чистия въздух, инспекторите се чувствуваха прекрасно.

— Добре ли спахте? — попита Мунесуе.

— Не. Рядко ми се случва да пътувам нощем и не съм свикнал да спя във влак.

— Аз също. Но все пак спалните вагони са удобни.

— Не ще и дума. Иначе цяла нощ щяхме да се друсаме на седалките, представяте ли си? Как щяхме да работим после?

— Впрочем този влак пристига в Яцуо в шест и деветнайсет. Доста раничко. Какво ще правим?

— Да, по това време всички учреждения са още затворени. Може би е по-добре спокойно да поседим в Тояма?

— Хайде да се отбием в участъка.

— Сигурно има дежурен, но все пак не е много удобно да безпокоим хората без причина. Работата не е бърза. — Йоковатари си представи затънтеното планинско градче, малкия полицейски участък и дежурния, който си спи кротко и мирно, без да подозира, че след малко спокойствието му ще бъде нарушено от някакви инспектори от Токио, които ще се появят в ранни зори, носейки със себе си мирис на кръв. „Ама че ще се изплашат, бедните!“ — помисли си той и каза: — Ще наминем и там, няма как, но по-късно.

— Съгласен съм.

Докато разговаряха, влакът потегли. Навън в полумрака се проточи равнина, бяла, сякаш покрита със сняг. Градските квартали останаха някъде назад и само тук-таме на хоризонта блещукаха светлините на самотни къщи.

Сегиз-тогиз влакът спираше на гарите. Едни слизаха, други се качваха. Композицията едва-едва се движеше към планината.

Редките светлинки гаснеха една подир друга. Утрото постепенно влизаше в правата си и пейзажът зад прозореца започна по-ясно да се откроява. Настъпваше навъсен северен ден с тежки облаци.

— На следващата спирка трябва да слезем — рече Йоковатари, като видя табелата на гарата, която току-що бяха напуснали.

От двете страни на линията се издигаха стръмни възвишения. Все по-често се замяркаха къщи. Някои от пътниците взеха да стягат багажите си. След Тояма това беше първият град. Най-сетне влакът спря на гарата с надпис „Еччу. Яцуо“ Пътниците слязоха на малък перон, който явно не беше предназначен за големи влакови композиции.

— Е, най-после — с облекчение въздъхна Йоковатари и огледа доскорошните си спътници — по всичко личеше, че бяха местни жители. Отдалече идваха май само той и Мунесуе.

Тръгнаха след останалите, минаха по моста над линиите, излязоха от гарата и най-неочаквано се оказаха сами. Само за миг малкото пътници се бяха пръснали: зиморничаво прегърбени, те се бяха устремили нанякъде, всеки зает с грижите си.

Посрещнал и тозчас изпратил новопристигналите, площадът пред гарата отново потъна в тишина. Градът още спеше. Пред погледа им попадна арката с надпис „Добре дошли“ Павилионите наоколо бяха затворени и улицата, която започваше оттук, беше пуста. Само в далечината бавно я прекоси някакъв старец с куче.

— Да, малко раничко пристигнахме — тъжно каза Йоковатари, като гледаше към безлюдната улица, от двете страни на която се нижеха едноетажни къщи.

— Кафенетата, разбира се, още не са отворени. Да бяхме се отбили в ей тази странноприемница, ще ги разбудим и ще ги помолим да ни дадат закуска. Какво ще кажете?

— Нямам нищо против…

Почукаха на вратата на странноприемница „Мията“. Добра идея: хем ще закусят, хем ще се опитат да научат нещичко от персонала за града.

Според плана на операцията първо трябваше да отидат в кметството, за да намерят семейния регистър на Тане Накаяма и да се помъчат да открият нейни роднини. Или поне някой, който още я помнеше. Почти не се надяваха на успех: Тане беше напуснала градчето преди повече от петдесет години.

И преди не бяха възлагали кой знае какви надежди на този град, но сега видът на празния площад пред гарата съвсем ги обезсърчи. Отначало отказаха да им сервират, но те настояха и в края на краищата постигнаха своето, въпреки че трябваше да чакат близо час.

— Защо сте дошли толкоз рано? — любопитно ги попита младата сервитьорка, докато застилаше масата.

— От Токио няма други влакове.

— Ах, значи сте от столицата!

Мунесуе не можеше и да предположи, че във века на телевизията споменаването на Токио е способно да предизвика такава възторжено наивна реакция. Телевизията мигновено пренася столичната мода и в най-отдалечените кътчета на Япония и тя се налага в провинцията едва ли не по-бързо, отколкото в големите градове. Дори и тази сервитьорка външно по нищо не се различаваше от момичетата по токийските улици.

— Какво чудно има в това? — усмихна се Мунесуе.

— Много ми се иска да отида в Токио. Или някъде другаде — само да се махна оттук.

— Защо? Вашето градче е толкова спокойно, хубаво. На мен например би ми било приятно да се заселя тук.

— Говорите така, защото никога не сте живели в провинцията. А аз бих искала да отида на такова място, където никой, ама никой да не ме познава. А то, излезеш на улицата — и срещаш само познати лица. Тъй живееш през целия си живот — сред едни и същи хора, скучна работа.

— Е, ще отидеш в някой голям град, ще се настаниш в голяма къща и какво? Ако се разболееш — няма кой да те погледне, ако умреш — никой няма да разбере. Няма да бъдеш нужна на никого, ще бъдеш сам-саменичка в целия свят. Ще ти хареса ли такъв живот?

— Не ми е приятно да живея тук. Градчето е една педя място, всички знаят и най-съкровените ти тайни. Какво от туй, че е тихо и спокойно? Затова пък не се случва нищо ново; дотегнало ми е. По-добре да си умра някъде по широкия свят, но поне да го видя. Ако някой изяви желание да ме отведе оттук, направо ще полетя след него.

Момичето говореше толкова разгорещено, че ако сега Мунесуе я поканеше, щеше да тръгне подире му, без да се замисли.

„Страшно е, страшно е да мислиш така“ — искаше да й каже той, но се сдържа. Нямаше смисъл, едва ли щеше да го чуе. Такива са днес младите: бълнуват за големите градове и докато не се опарят, не могат да разберат каква прелест се крие в техния роден край. Изкупваха младежките си мечти със собствения си живот. А ето че Шидзуе, внучката на Тане Накаяма, разсъждаваше по съвсем друг начин. Но кой знае, може би баба й е мислела също като тази сервитьорка, когато е напускала родното си място.

— Ох, разбъбрих се, а закуската ще изстине. Извинете, моля ви. — И тя смутено започна да сипва ориз в купичките. Апетитно замириса на соева супа. — Какво ви води насам? — неочаквано попита момичето.

— Трябва да изясним някои неща — рече Мунесуе. — Да ти говори нещо името Тане Тании-сан? Родена е в този град, но са минали вече петдесет години, откакто го е напуснала. Безспорно това е станало доста преди да се родиш, но може би си чувала за нея от родителите си, от дядо си или баба си?

Тании беше моминското име на старата Тане.

Мунесуе зададе този въпрос ей така, без да очаква отговор, но колкото и да бе странно, момичето изведнъж се усмихна.

— Нима си чувала за нея?

— Та аз също се казвам Тании.

— Не може да бъде!

— В нашия град мнозина носят това фамилно име.

— Току-виж сте излезли роднини?

— Половината град са ми роднини. Тук почти всички са в роднински връзки помежду си. Омръзнало ми е до смърт.

— Тогава трябва да ти е известно това име — Тане Тании?

— Не, май не съм го чувала.

Мунесуе и Йоковатари се спогледаха: не им оставаше нищо друго, освен да отидат до кметството.

 

 

Докато закусваха, площадчето пред гарата видимо се оживи. Наближаваше най-напрегнатият час. Непрекъснато прииждаха хора. Едни пристигаха, други си заминаваха. Но тези, които се канеха да отпътуват — това бяха предимно студенти и чиновници, които отиваха до Тояма, — бяха повече. От площада един след друг потегляха автобуси, имаше и много коли.

Градчето най-после се събуди. Време беше да се отбият в кметството. Разпитаха сервитьорката как може да се стигне дотам, после тръгнаха по улицата с едноетажните къщи, излязоха на някакво кръстовище във формата на буква „Т“ и свърнаха към реката. Тук имаше разклонение. Левият път водеше към бетонен мост, където имаше стълб с надпис: „Мостът на тринадесетте камъка“. Реката им се стори доста широка. Камъчетата по дъното се виждаха съвсем ясно — човек спокойно можеше да ги преброи. Това беше река Ида.

Облаците се разнесоха, изгря слънце. Лъчите се отразяваха във водната повърхност и заслепяваха недоспалите пътници. Те спряха пред моста, за да се полюбуват на реката и града. Тук свършваше равнината Тояма и започваше планината. Градът беше разположен на границата между тях, досами подножието на планината. Река Ида го разделяше на две, а след това се насочваше на север, към залива Тояма.

Строгите редици от ниски, покрити с керемиди къщи, само тук-там прекъсвани от някоя съвременна многоетажна сграда, придаваха някакъв очарователно старомоден вид на града. Щом спре сутрешната суетня, и селището отново сякаш ще потъне в сън. Добрата стара провинция, забравена и забутана някъде в Япония.

— Гледай ти, оказва се, че все още има такива градчета — каза Йоковатари, примижал на слънцето.

— Навсякъде се чувствува машинната цивилизация, а тук и помен няма от нея. Почти не виждам коли.

— Цивилизацията се промъква къде ли не. Сигурно и в Яцуо колите с всеки изминат ден стават все повече и повече. Ако не днес, то утре ще отровят реката, ще унищожат цялата тази красота. Впрочем до известна степен това ще зависи и от местните хора.

В същия момент по моста преминаха няколко тежки камиона, буквално изригвайки кълба от дим. Това върна инспекторите към действителността. За кметството трябваше да минат по моста, сетне да завият надясно и да се изкачат по склона. То се помещаваше в малка красива сграда от железобетон. Беше един от редките случаи, когато съвременна постройка хармонично се вписваше в общия вид на старинния град — може би защото беше само на два етажа. Кметството приличаше по-скоро на вила, а не на държавно учреждение.

Влязоха в приемната и се насочиха към гишето с надпис „Регистрация на населението“. Зад него седеше млада жена, облечена с широка престилка, каквато в Токио вече почти не се коси. Мунесуе и показа служебната си карта и обясни защо са дошли.

— За Тане Тании-сан ли става дума? — учуди се тя, изглежда, малко смутена от полицейската карта и споменаването на двадесет и четвърта година. И по-скоро от полицейската карта, защото за нея не представляваше никаква трудност да прерови старите семейни регистри. — Почакайте за минутка. — Жената се обърна към картотеката с регистрационните книги и измъкна една от тях. — Ето. Тане Тании. Била е записана на улица „Камишин“ номер двадесет и седем, но на осемнайсети март двайсет и четвърта година се е омъжила и е заминала за префектура Гумма.

Тези данни съвпадаха точно със сведенията, които бяха получили от кметството в село Мацуида. Родителите на Тане бяха починали отдавна. Тя била единственото дете в семейството, което по онова време било рядкост, имала по-голям брат, който се разболял и умрял на седемгодишна възраст. Баща й също бил роден в Яцуо. Неговите братя и сестри, както беше записано, също бяха починали — нещо напълно естествено. Оказа се обаче, че в квартал „Фукудзима“ и досега живее дъщерята на по-малкия брат на баща й, тоест братовчедка на Тане. Казваше се Йошино, а по мъж Омуро. Дали да я потърсят? Ами ако знае нещо важно за Тане? Поискаха копие от семейния регистър на Тане, осведомиха се как да стигнат до улица „Камишин“, където бе живяла тя, и как да намерят Йошино Омуро и побързаха да напуснат кметството.

„Камишин“ беше търговска уличка. Родната къща на Тане отдавна я нямаше, на нейно място беше построен паркинг. Мунесуе и Йоковатари разпитаха неговите собственици за семейството на Тане Тании, но не успяха нищо да научат. Парцелът, върху който някога се е издигала къщата, беше сменил няколко пъти притежателите си. Сега тук беше един от най-оживените райони на Яцуо, но за хората, живели на старата уличка преди половин век, вече никой не си спомняше. В малкото сънливо градче, както и навсякъде, животът си течеше, едни умираха, други се раждаха и техните дела и грижи безпощадно унищожаваха следите на живелите преди тях. Днешните хора нямаха време да мислят за онези, които отдавна бяха напуснали този свят.

Йоковатари и Мунесуе изведнъж остро почувствуваха колко жестоко е устроен животът.

Не им оставаше нищо друго, освен да навестят Йошино Омуро, единственият човек, който може би още помнеше Тане. Квартал „Фукудзима“ беше нов жилищен комплекс, израснал близо до гарата. Ако се съдеше по номера на къщата, братовчедката на Тане живееше някъде до странноприемницата, където закусиха сутринта. Инспекторите видяха един полицай и веднага се насочиха към него, за да ги упъти. Оказа се, че странноприемницата беше на същия номер, който търсеха.

— Ресторантът се нарича „Мията“, а собственикът му се казва Омуро — обясни полицаят. Гостите от Токио явно му станаха симпатични, защото той си предложи услугите да ги съпроводи дотам.

— Какво, свършихте ли си работата? — учуди се сервитьорката. Преди да си тръгнат, те я бяха предупредили, че може би ще пренощуват тук, но още нямаше и дванадесет.

— Не. Я ми кажи, живее ли тук Йошино Омуро-сан?

— Йошино ли? Да не би да питате за баба ми?

— Вероятно.

По възраст братовчедката на Тане наистина можеше да бъде баба на това момиче. Значи тя не беше никаква сервитьорка, а роднина на собственицата.

— Баба ли ви трябва?

— Бихме искали да поговорим с нея.

— Ще я намерите в задните стаи. А по каква работа я търсите?

— Те са инспектори от Токио. Извикай по-скоро стопанката — разпореди се полицаят.

Изгаряйки от любопитство, момичето хукна да я доведе. Тя не ги накара дълго да я чакат.

— Да не е направила някоя пакост нашата баба? — изплашено попита собственицата. Появата на детективи беше изключително събитие за едно такова градче като тяхното.

— Не, просто искаме да я попитаме нещо, не се тревожете, моля ви — успокои я Мунесуе.

— Слава богу. Сигурно работата е важна, щом сте дошли чак от Токио при нея? — В гласа й все още се долавяше страх и напрежение.

— Ами, нищо особено. В кметството ни казаха, че вашата баба е братовчедка на Тане Тании-сан — рече Мунесуе, като внимателно следеше изражението на лицето на жената.

Но името не й направи никакво впечатление.

— Баба недочува, но иначе е здрава — обясни тя, докато ги водеше към задните стаи. Вежливият тон на Мунесуе, изглежда, й помогна да преодолее уплахата.

Йошино Омуро се приличаше на слънце в стаята си, в скута й лежеше котка. Имаше вид на кротка, добродушна старица. Помещението беше светло и чисто, личеше, че добре се грижеха за нея.

— Бабо, имаме гости от Токио — обърна се към Йошино стопанката, като премълча, че са от полицията.

Явно възрастната жена доживяваше дните си спокойно и щастливо. Колко различна беше нейната съдба от тъжната участ на Тане, прекарала живота си сред чужди хора и умряла от ужасна смърт. Уж роднини, а толкова различни съдби…

— От Токио? При мен? Наистина ли? — оживи се Йошино.

Инспекторите се представиха и много внимателно я попитаха за Тане Накаяма.

— А, О-Тане-сан! Как е тя? — зарадва се старата жена.

— Значи познавате О-Тане-сан? — уточни Мунесуе.

— Как да не я знам, нали сме отрасли заедно, като сестри бяхме. Но отдавна нямам вест от нея, как е тя, жива ли е, здрава ли е?

Йошино не знаеше, че Тане е починала, и инспекторът реши, че не бива да й казва.

— Всъщност искаме да разберем защо братовчедка ви е заминала за Гумма? — попита той.

— Ох, тя беше толкова палава, все нещо не й достигаше. Затова реши да замине. Не че тук не й харесваше, просто мечтаеше да отиде на ново място.

— Как се запозна с мъжа си, Сакудзо Накаяма?

— Не знам точно. Започна работа във фабриката в Тояма и май там се запознаха.

— Накаяма-сан в същата фабрика ли работеше?

— Да, да. Когато двамата се залюбиха, чичо и леля побесняха — и сега ме хваща страх, като си спомня: как така, викат, какъв е тоя, чужд човек. И те избягаха.

— Избягаха ли?

— Не бяха се оженили още, а тя чакаше дете. Как да каже на родителите си? Ще вземат да я разпитват от кого е, от какво семейство е. И тя пристана на Накаяма — бременна.

Вероятно това дете по-късно беше станало баща или майка на Шидзуе.

— Значи са заминали за Гумма и там са се оженили, тъй ли?

— Отначало родителите й не искаха и да чуят за нея, бяха решили да я лишат от наследство, но щом научиха, че дъщеря им е родила дете, тяхно внуче беше все пак, й простиха. А оттук се отписа след време, чак след година-две. Сега на младите всичко им е позволено, ала тогава каква смелост беше необходима.

Йошино не знаеше какъв край беше имала героинята на тази любовна история. И говореше с възхищение за братовчедка си, последвала своята любов, без да се обръща назад.

— Казахте, че отдавна нямате вест от О-Тане-сан. А преди пишеше ли ви?

— Сегиз-тогиз, като се сетеше.

— А често ли се случваше?

— За последен път получих вест от нея преди десет години. А може да има и двайсет… — Тя се замисли, припомняйки си своя дълъг, но едва ли богат на събития живот.

— Какво ви писа тогава?

— Как да ви кажа, вече не си спомням, сигурно за своя живот.

— Навярно не сте запазили писмото? — попита Мунесуе по-скоро, за да спази етикета. Тъй или иначе, бяха минали десет години. А може и много повече. Ала Йошино не се учуди на въпроса му.

— Възможно е и да съм го запазила. Трябва да се поровя в скрина. Откакто остарях, пазя всичко, нищичко не изхвърлям.

— Потърсете го тогава, много ви моля.

— Ще има ли някаква полза от тая стара хартийка?

— Ще има. Затова сме дошли.

— Почакайте тогава, ей сега ще се върна. — Йошино изпъди котката и стана с изненадваща пъргавина. Седнала на стола, изглеждаше прегърбена, но се оказа, че годините почти не са я превили. — О-Шин-чан, помогни ми — извика тя момичето. Застанала зад гърба на стопанката, тя през цялото време с нескрито любопитство следеше техния разговор. Изглежда, професията на гостите не само че не я плашеше, а напротив, дори разпалваше въображението й.

— Нека аз да го потърся — обади се О-Шин, страшно доволна от факта, че с молбата си Йошино узакони нейното присъствие в стаята.

Отидоха в съседната стая, чу се шумолене и след малко възрастната жена се върна с връзка стари писма в ръка.

— Ето ги — радостно съобщи тя.

— Ами? Намериха ли се? — Полицаите неволно затаиха дъх. Току-виж открият в тях някакви сведения за Джони Хейуърд или убиеца.

— Тук съм запазила най-скъпите за мен писма — обясни Йошино. — Между тях трябва да има и нейни. Вече не виждам добре и трудно чета.

Листата бяха пожълтели, струваше им се, че всеки миг ще се разпаднат.

— Може ли да ги видя?

— Гледайте, гледайте…

Мунесуе раздели връзката на две, даде половината на Йоковатари и двамата започнаха да ги преглеждат.

— Последния път писмо или картичка изпрати? — попита Мунесуе.

— По-често пращаше картички.

— А пишеше ли адреса си?

— Да, почеркът й е ясен, ще разберете.

— Колко от тези писма са нейни?

— Три-четири. Имаше още, но се изпогубиха.

Ако се съдеше по датите, писмата във връзката бяха отпреди двадесет-тридесет години.

— Когато бях млада, момчетата често ми пращаха сърдечни послания, но щом се омъжих, всичко изгорих — потъна в спомените си старицата.

— Бабо, какво каза, че са ти изпращали? — попита О-Шин.

— Гледай я ти, да не знае какво означава сърдечно послание — учуди се Йошино. — На теб кавалерите никога ли не са ти писали?

— А-а, любовни писъмца! Кой ще се занимава сега с това? Нали има телефон.

Докато двете водеха този разговор, Мунесуе и Йоковатари внимателно преглеждаха адресите на подателите, а купчинките в ръцете им все повече и повече намаляваха.