Сейичи Моримура
Плюшеното мече (33)

1

Издирванията в околностите на Киридзуми не доведоха до никакъв резултат, както впрочем и търсенията в по-широк обхват, предприети от местната полиция. В префектурата бяха склонни да приемат, че Тане Накаяма чисто и просто се е подхлъзнала и паднала от язовирната стена и не скриваха недоволството си: ако не се беше намесило полицейското управление, нямаше да пропиляват напусто и сили, и време.

В Токио градусът на ентусиазма малко поспадна. Но тук, както и преди, бяха убедени, че Тане Накаяма не е станала жертва на нещастен случай. Допускаха, че престъпникът е изпреварил полицията, примамил е своята жертва да дойде на стената и я е блъснал долу. Иначе оставаше необяснимо защо една старица над седемдесет години е отишла там в такова неподходящо време. Без съмнение тя е била подмамена тук от убиеца. И жертвата го е познавала, в противен случай не би се съгласила да тръгне с него. Излиза, че между нея и престъпника е съществувала някаква връзка.

Злополучната командировка свърши, но Мунесуе все още не можеше да се успокои. Пред очите му стоеше една и съща картина: обезобразеното тяло на старата О-Тане и вкопчилата се в него, ридаеща Шидзуе.

„Явно старицата е убита от същия човек, който е премахнал и Джони или от негов съучастник“ — размишляваше инспекторът. Тя се е запознала с убиеца, когато е дошъл в Киридзуми заедно с Джони Хейуърд. Старата жена е знаела, че този човек е свързан с негъра. Ако това беше известно на полицията, досега въпросът щеше да бъде приключен. И ето че те попаднаха тъкмо на тази следа, която беше най-опасна за престъпника.

Вероятно той е пристигнал в Киридзуми като гост. Но старата О-Тане се беше оттеглила на спокойствие преди много време. Би ли могла нейната отслабнала памет да запази спомена за един толкова отдавнашен гост? Освен ако се бяха срещали и по-късно, когато тя вече не е работела в странноприемниците.

И тогава Мунесуе обърна внимание на едно важно обстоятелство, което преди това не беше забелязал.

Тане Накаяма години наред беше работила на изворите в Киридзуми. Но дори след като бе напуснала, тя бе продължила да живее близо до селището. И, напълно естествено, всички смятаха, че тя е от местните жители. Ами ако не беше? Ако е родена на съвсем друго място? Сега да допуснем, че престъпникът е земляк на О-Тане. Версията за насилствената смърт просто задължаваше полицията да започне разследване в тази насока. Мунесуе незабавно направи запитване до полицейския участък Мацуида и изясни, че Тане Накаяма се беше омъжила за Сакудзо Накаяма от селището Мацуида и е била вписана в неговия семеен регистър през март хиляда деветстотин двадесет и четвърта година. Дотогава е живяла в град Яцуо, префектура Тояма.

„Яцуо…“ Мунесуе се замисли. Дали и убиецът не е роден там? О-Тане беше пристигнала от Яцуо преди повече от половин век. Какво я е свързало със Сакудзо Накаяма сега, разбира се, не можеше да се разбере. Инспекторът се опита да си представи какво е накарало младата девойка през онова далечно време да дойде в чуждото семейство, в непознатия край.

Да се преселиш от префектура Тояма в префектура Гумма преди петдесет години е все едно днес да заминеш за чужбина. А тя се е решила на тази стъпка, макар че там единственият близък човек, на когото е можела да разчита, е бил само нейният мъж. Кой знае колко я е мъчила носталгията, докато свикне на новото място. Преодоляла е несгодите, родила е деца, дочакала е и внуци, изживяла е един дълъг живот и ето че някаква злокобна ръка внезапно е прекъснала нишката на този вече угасващ живот. Да, ако убиецът е земляк на старицата, и смъртта ще бъде леко наказание за него.

Мунесуе реши да изложи своите съображения пред оперативната група още на първото съвещание.

 

 

На съвещанието взеха решение да се заемат с градчето Яцуо, родното място на Тане Накаяма. Ако тя наистина е била убита, ключът за престъплението трябва да се търси точно там: щом е живяла в този град, следователно в него са могли да възникнат и мотивите за убийството й. Но Тане Накаяма беше напуснала родното си място през хиляда деветстотин двадесет и четвърта година. И нейното заминаване само по себе си не би могло да бъде причина за това — нали оттогава беше минал половин век?

Вече бяха събрали всичко, което можеха да научат от Киридзуми и неговата околност, и щяха напразно да си загубят времето, ако продължаваха издирването там. Ето защо Йоковатари и Мунесуе получиха нареждане да заминат за Яцуо. Двамата вече имаха опит от предишното си пътуване, пък и до това градче се бяха добрали благодарение на техните усилия. Трудно можеха да се намерят по-подходящи хора.

В пътеводителя пишеше, че град Яцуо е разположен в южната част на префектура Тояма, граничи с префектура Гифу и населението му възлиза на около двадесет и три хиляди души. На юг от него минава един от дяловете на високопланинския хребет Хида с връх Конгодо (хиляда шестстотин тридесет и осем метра над морското равнище), откъдето извират реките Муромаки, Нодзуми и Бессо. Като лъкатушат между планинските дефилета, те поемат на север, за да се слеят в центъра на Яцуо, давайки началото на река Ида.

Градът датира още от предисторически времена. При направените разкопки са били открити множество каменни и глинени съдове, които свидетелстват, че „културата Яцуо“ е била създадена в епохата Асука, тоест през VI-VII век. Градът израснал около крепостта, която била издигната на хълма Широгояма от феодалния владетел Сува-сакон. Яцуо е играл важна роля за търговските връзки между провинциите Еччу и Хида, впоследствие тук била настанена данъчната канцелария на феодалния клан Тояма, разцъфтяло занаятчийството: копринарството, производството на хартия. Някои паметници на великолепната градска култура от XVII-XVIII век и досега се пазят като изключително ценно културно наследство: такъв е например прочутият в цялата страна местен празник Овара-сецу.

До Яцуо можеше да се стигне със самолет или влак; железопътните маршрути се оказаха дори два, но и двата с прекачване. Полицаите предпочитаха новата магистрала Токайдо, по която се движеше удобен за тях нощен влак. Не очакваха да се доберат до кой знае какви резултати и затова не биваше излишно да губят и време, и пари. Все пак си взеха места в спалния вагон: на сутринта ги чакаше уморителна работа. Влакът тръгваше от гара Уено в 21,18 и пристигаше в Тояма на следващия ден в 5,10 сутринта. Леглата бяха вече оправени, но те не бързаха да се приберат в купето. Постояха малко до прозореца.

— Ако не беше това разследване, сигурно никога нямаше да видим Яцуо — замислено рече Йоковатари, когато прозвуча сигналът за тръгване и влакът плавно потегли.

— Йоко-сан, същото казахте и в Киридзуми — забеляза Мунесуе.

— Тъй ли? Не си спомням. — Йоковатари замълча, сякаш си припомняше нещо, а после каза: — Току-що ми дойде наум, че ако не бяхме ходили в Киридзуми, старата Тане щеше още да е жива.

— Кой знае. Може би убиецът на Джони няма нищо общо с това. Връзката между убийството на негъра и смъртта на старицата още не е доказана.

— Но и вие май сте убеден, че тя съществува.

— М-м-м.

— Тъй че ние с вас посетихме Киридзуми, където иначе никога нямаше да отидем, а Тане Накаяма е била убита тъкмо заради нас. Скъпа цена.

— Според мен вие преувеличавате.

— Много се тревожа за нейната внучка Шидзуе.

И Мунесуе мислеше за момичето. Беше загубило единствения си близък човек. Нали заради нея в крайна сметка се роди у него тази идея — да заминат за Яцуо.

— Може и да пипнем престъпника, но не е по силите ни да утешим момичето — продължи Йоковатари. По-рано никой не беше забелязал да се безпокои толкова за някого.

— Тане Накаяма е била доста възрастна. И да не беше умряла сега, тъй или иначе, дните й са били преброени.

— Завиждам на реалистичния ви поглед.

— Нямам нито роднини, нито близки. Свикнал съм да бъда сам. И после не току-тъй казват — всяка болка отминава. Все едно, човек е сам на тоя свят.

— Нямате ли намерение да се ожените?

Двамата не знаеха много един за друг, но Йоковатари веднъж беше чул, че Мунесуе е ерген.

— Някога може и да го направя, но засега нямам желание.

— Ще създадете семейство, ще ви се народят деца и тогава ще започнете да мислите другояче.

— Добре де, ще се оженя, ще се родят деца — но и те ще бъдат сами. Не мога цял живот да треперя над тях.

— Да, така е, хората рано или късно се разделят, но затова пък през по-голямата част от живота ти до теб ще бъде семейството.

— Именно до мен. А аз, както съм бил, тъй и ще си остана сам. — Знаете ли, роднините, приятелите — те са като ескадрила в полет.

— Ескадрила ли?

— Ами да. Ако с един самолет се случи нещо: я моторът му откаже, я ранят пилота — другите няма да му помогнат, не могат да седнат зад кормилото на чуждия самолет. В най-добрия случай ще летят до него и ще го окуражават.

— Е, какво пък, понякога и това е достатъчно!

— В случая не е така. Колкото и да повдигаш духа на пилота, свършено е и с мотора, и с него. Ако някой е в състояние да удържи самолета във въздуха, това е само той.

— Много жестоко разсъждавате.

— Откъдето и да го гледаш, животът е полет в едноместен самолет. Стане ли някаква авария, не можеш да се прехвърлили в кабината при другаря си.

Докато разговаряха така в коридора на вагона, светлинките навън се замяркаха все по-рядко и по-рядко. Вероятно навлизаха в префектура Сайтама. Всички пътници отдавна се бяха прибрали в купетата.

— Е, какво, да лягаме и ние. Че утре рано ще ставаме — прозя се Йоковатари.