Сейичи Моримура
Плюшеното мече (3)

2

Джони Хейуърд нямаше роднини и за тялото му се погрижи американското посолство. След кремирането останките му бяха погребани в Йокохама, в гробищата за чужденци, в парцела за покойници, които нямаха роднини.

Още в самото начало следствието попадна в задънена улица. Както откри Мунесуе, нощем ресторант „Облаците“ отдалеч много приличаше на сламена шапка. Но това обстоятелство не помогна разследването да се придвижи ни на йота напред. Без съмнение сламената шапка означаваше нещо много важно за Хейуърд, но какво — никой не можеше да се досети.

— А може би — предположи един от инспекторите — все пак е замесена онази жена, която са видели свидетелите? Излязла е от парка точно тогава, когато е било извършено престъплението.

Но според данните, с които разполагаше полицията, между познатите на Хейуърд нямаше такава жена, която да отговаряше на описанието.

— Ако непознатата не е замесена, мотивите за престъплението може би трябва да се търсят в родината на убития. — Постепенно почти всички следователи стигнаха до това мнение.

Тъй като убитият беше чужденец, още от самото начало най-правдоподобна изглеждаше версията, според която престъпникът също бе чужденец. Обикновено злодеянията, извършени от чужденци, се разкриваха сравнително леко. Винаги се знае броят на пристигащите в Япония и придвижването им из страната не минава незабелязано. Въпреки това в първия етап на следствието не беше заподозрян нито един чужденец, пък и свидетелите, които описваха жената от парка „Шмидзудани“, настояваха, че е била японка. И полицията се зае да търси убиеца първо сред японците. Но въпреки положените усилия не успяха да се доберат до нищо ново.

И отново се обърнаха към показанията на свидетелите. В тях имаше много неизяснени моменти, освен това не бяха посочени нито възрастта, нито някакви особени белези на жената. Твърдяха, че била японка, но за това нямаше никакви доказателства.

— Просто така им се е сторило, а всъщност твърде е възможно да е била и чужденка!

— Ами ако е била само наполовина японка? Родените от смесени бракове почти не се различават по фигура от японките.

— Не, трябва да търсим убиеца в Съединените щати.

И тъй, наложи се версията „престъпник-чужденец“, още повече, че полицията вече бе успяла щателно да провери всички обекти в Япония, които по един или друг начин бяха свързани с престоя на Хейуърд. Налагаше се издирването да продължи в родината на убития, но нямаха възможност да изпратят детектив в Съединените щати. Все пак престъплението беше извършено в Япония и тук трябваше да се проведе и разследването. Пък дори и да беше заминал японски следовател, от него не биха могли да очакват кой знае какви резултати: той нямаше право да провежда там разследване, щяха да му попречат и езиковата бариера, непознатата обстановка, чуждите обичаи и т.н. При подобни положения обикновено се обръщаха за помощ към Интерпол. И на японската полиция не оставаше нищо друго, освен да се обърне към Интерпол с молба да се започне издирване в Ню Йорк — родния град на Хейуърд: там може би щяха да се намерят някакви следи, които да разкрият мотивите за убийството и самоличността на престъпника.

Разследването напредваше много мудно. Всички бяха убедени, че то трябва да се прехвърли през океана.

 

 

Инспектор Мунесуе още няколко пъти посети „Токио бизнесмен хотел“.

— Там вече няма какво да се прави — настояваше инспектор Ямаджи.

— И все пак има нещо съмнително в този хотел — отвърна Мунесуе.

— Че какво съмнително може да има?

— Нали Хейуърд не е запазил предварително стая, а е пристигнал там неочаквано.

— Да, поне така твърди администраторът.

— А негърът откъде може да знае за „Токио бизнесмен хотел“?

— Ами например от летището или пък го е докарал таксиметровият шофьор.

— На летището препоръчват само по-известните хотели. А този е открит съвсем наскоро и неговият собственик още не е станал член на Асоциацията на хотелиерите. Да допуснем, че там го е закарал шофьорът на таксито. Но нали по пътя все щяха да срещнат някой друг хотел. От летището до Токио — и в Шинагава, и в Шинбаши, а и в самия център — ги има толкова много.

— Да, но шофьорът може да си е правил друга сметка. За него е по-изгодно да навърти повечко километри. А и Шинджуку също е в центъра. И там има големи хотели.

— Така е, но в „Токио бизнесмен хотел“ чужденци пребивават само от дъжд на вятър. А Хейуърд е чужденец, на всичко отгоре за първи път идва в Япония. Не, мисля, че предварително е знаел за този хотел.

— Предварително, казваш? Но нали за първи път отсяда в него.

— Да. Но той и в Япония е за първи път.

— Май започна да фантазираш. Може шофьорът, който го е взел от летището, случайно да е знаел този хотел и да го е завел именно там.

— Виждаш ли, в такъв случай Хейуърд като чужденец, който не знае езика, щеше да изпрати шофьора при портиера, за да разбере има ли свободни стаи. Нали обикновено така се постъпва? Но той лично е отишъл до рецепцията.

— Все пак Хейуърд е знаел малко японски.

— Въпреки това, ако човек е за първи път в някоя страна, по-лесно е да се довери на таксиметровия шофьор.

— Може би, може би — Ямаджи явно не беше съвсем съгласен с разсъжденията на Мунесуе, ала при все това тръгна заедно с него за „Токио бизнесмен хотел“.

Но макар Мунесуе да беше толкова сигурен, че ще попаднат на следа, там не научиха нищо ново. Оскъдният багаж на Джони Хейуърд бе предаден на посолството на Съединените щати и така изчезнаха и последните следи от пребиваването му на японска земя.

— Види се, напразно сме се надявали да намерим нещо тук — съчувствено рече Ямаджи, но Мунесуе, съвсем разстроен, нищо не отговори. Може би Ямаджи е прав и Хейуърд случайно е попаднал в „Токио бизнесмен хотел“?

Като реши, че това негово посещение е последно, Мунесуе слезе във фоайето. В същото време пред входа спря разкошна лимузина. Шофьорът отвори вратата и от колата излезе елегантно облечена жена.

— Гледай ти! — Мунесуе направи път на дамата, а после рязко се обърна.

— Какво има? — попита Ямаджи.

— Нищо. Струва ми се, че някъде съм я виждал.

— Ами да. Та това е Кьоко Ясуги.

— Тъй ли…

Мунесуе спря и внимателно я изгледа. Кьоко Ясуги беше коментатор по въпросите на семейството и брака и се ползваше с огромна популярност. Редакциите на редица списания и телевизионни компании се надпреварваха да я канят. Тя изведнъж се превърна в знаменитост, когато публикува станалия супер бестселър „Дневник на възпитанието“, който представляваше един вид „кореспонденция“ между майка и двете й деца и анализираше проблемите на възпитанието на децата, намиращи се в деликатната преходна възраст.

Книгата беше преведена на английски, за нея научиха и в чужбина. Елегантният стил на Ясуги и нейното прелестно личице я направиха истинско откритие за телевизията.

В това, че Мунесуе позна Кьоко Ясуги, естествено, нямаше нищо учудващо: нейното лице му беше известно от снимките в списанията и от телевизионните предавания — но той се развълнува съвсем не от срещата със звездата.

Когато Кьоко, леко навела глава, мина покрай Мунесуе, у него се събуди някакъв стар спомен. Импулсът обаче не беше толкова силен, за да пробие през пластовете на паметта. Сякаш леки вълнички пробягаха по вода — и отново всичко стана спокойно. Твърде внушително изглеждаше тя сега и смътният му спомен остана някъде назад. Но дълбоко в паметта му се беше запечатал образът не на прочулата се в цяла Япония журналистка Кьоко Ясуги, а на една друга жена, с която си приличаха като две капки вода и която бе свързана с Мунесуе с нещо съвсем лично. Но за да се освободи споменът от плена на забравата, беше необходим по-силен тласък.

Той разбираше това и се ядоса, че не може да си спомни.

— Ей, какво ти стана? — попита го Ямаджи. Мунесуе стоеше като закован, потънал в размишления. — Да не си се влюбил, а?

— Какво ли прави тук тази Кьоко Ясуги? — промърмори Мунесуе, когато дойде на себе си.

— Нима не знаеш? — Ямаджи го погледна учудено.

— Какво да знам?

— Та нали тя е жена на Йохей Коори.

— На Йохей Коори? — Мунесуе си спомни, че съгледа това име на една табелка във фоайето на хотела. — Кьоко Ясуги… Коори… Вярно ли е?

— Наистина ли не знаеше? Имат две деца.

— Чувал съм, че тя има деца, но че са деца и на Коори…

— Един полицейски инспектор е длъжен да проявява по-голям интерес към обществения живот — подметна му шеговито Ямаджи.

Мунесуе се съмняваше, че този факт има непосредствено отношение към обществения живот, но щом беше известен на Ямаджи, значи го знаеше и цяла Япония.

Йохей Коори заемаше важен пост сред младото офицерство на управляващата „Партия на приятелите на народа“, оглавяваше групата на „новите десни“ в политическия лагер на консерваторите, а също така беше известен и като публицист, който защищава идеалите на своята партия. Хората имаха различно мнение за него. Едни смятаха, че следвайки принципа „и с нашите, и с вашите“, той винаги преминава на страната на по-силните, други — че е тактик, който с лекота сменя курса, трети виждаха в действията му активността и решителността на водач — качества, които рядко се срещат у младите.

При сегашното правителство Йохей Коори беше избрал позицията да следва „основното течение“, но се предполагаше, че ако се появят извънредни обстоятелства; ще действа изцяло по лична преценка — както е известно, посоката на ветровете в центъра на тайфуна се изменя по особени закони. Девизът на Коори беше разтуряне на фракциите в името на партийните реформи, но той често блъфираше, като спекулираше с чара си, и така печелеше нови и нови привърженици от опозиционните и неутралните групировки.

Той с нищо не показваше, че има претенции за депутатско място в следващото правителство, но беше повече от вероятно, че щом укрепи позициите си в основната партийна фракция, ще влезе в управляващата коалиция на сегашното правителство на Асоо, а после, лавирайки умело в партийните кръгове, ще стане „непредвиденият съперник“, който ще оспорва лидерството в бъдещото правителство.

Произхождаше от селско семейство, от префектура Ямагата. В учението проявяваше невероятно упорство. След като завърши университета, участва в изграждането на стоманолеярен завод. За начало на кариерата му можеше да се смята времето, когато получи достъп до сферите на военното командуване, но сведенията за този период от неговия живот бяха твърде мъгляви. На тридесет и четири годишна възраст постави за първи път кандидатурата си и беше избран в Долната камара на парламента. Тогава беше независим депутат.

Сега бе на петдесет и пет. Като председател на комисията за развитие на националното стопанство през последните години си беше създал много тесни контакти с финансовите кръгове.

Имаше две деца: деветнадесетгодишен син и седемнадесетгодишна дъщеря, които бяха студенти. Говореше се, че откакто съпругата му Кьоко Ясуги издаде своя супер бестселър, популярността на Йохей Коори се бе увеличила. Въпреки това вероятно от тактически съображения на конференции и обществени форуми той се стараеше да не афишира, че Кьоко е негова жена. И в пресата, и по телевизията тя беше известна като Кьоко Ясуги, а не като съпругата на Йохей Коори.

— Не ще и дума, бива си я… — въздъхна Ямаджи.

— На колко ли е години?

— На четирийсет, но изглежда на трийсет.

— Нима е на толкова?

— Трудно е да се повярва, нали? И жена ми е на същата възраст, ама изглежда къде-къде по-стара. Този Коори е късметлия по всички линии.

— Отдавна ли са женени?

— Какво значи „отдавна“?

— Ами може би за някой от тях това е втори брак?

— Не ми е известно, но щом имат син и дъщеря студенти, трябва да се женени от доста време.

— Ако Кьоко сега е на четирийсет, а децата й са вече в университета, значи се е омъжила доста рано.

— Може и да скрива нещо, но във всеки случай отдавна е омъжена за Коори.

— А други деца има ли?

— Не съм чувал. Ама ти какво толкова си заразпитвал за нея?

— Знаеш ли, тази жена с нещо ме развълнува.

— Нищо чудно, Кьоко Ясуги вълнува всички мъже.

Следствието за убийството на Хейуърд тъпчеше на едно място. От Интерпол също не идваха никакви сведения. На американската полиция беше възложено да направи оглед на дома на негъра, но тъй като престъплението беше извършено отвъд океана, в Япония, нюйоркските следователи не бяха наясно какво именно трябва да търсят.

Между другото имаше основания да се предполага, че напоследък Хейуърд е живял в нюйоркския Харлем, но досега там не бяха открити никакви следи от него, поне в донесенията от Съединените щати не се споменаваше нищо такова. За тази държава — членка на ООН, изглежда, съвсем не беше важно, че някъде в чужбина са убили неин поданик. В Ню Йорк насилствената смърт не е повод за сензация. Американската полиция явно се беше заразила от всеобщото равнодушие към този факт — убийството на свободен гражданин на Съединените щати. Но не беше изключено убиецът да е японец. Нека в родината на Хейуърд да проявяват безразличие, но разследването не бива да се прекратява. И японската оперативна група пристъпи към издирването на таксито, което на тринадесети септември беше докарало негъра от летище Ханеда в „Токио бизнесмен хотел“.

В Токио имаше двадесет хиляди държавни таксиметрови коли и шестнадесет хиляди частни. При това нямаше никаква гаранция, че Хейуърд бе дошъл от летището именно с такси. И все пак това беше единствената следа, по която можеха да тръгнат.

Защо е отишъл точно в „Токио бизнесмен хотел“? Може би шофьорът, който беше качил негъра, знаеше нещо, ако той изобщо бе пристигнал с такси.