Сейичи Моримура
Плюшеното мече (29)

6

Морито действаше бързо. Не мина и седмица и той съобщи на Ниими първите резултати.

— Нима вече сте разбрали нещо? — учуди се Ниими.

— Засега имам само предварителни сведения — гордо се усмихна Морито.

— Значи все пак някъде е потръгнало?

— Общо взето, да.

— Хайде, говорете по-бързо.

— Заради това издирване съвсем зарязах работата си във фирмата. Само с него се занимавам.

— Добре де. Ще ви осигуря поръчки, не се безпокойте — пресилено се засмя Ниими. Трябваше да си плати за услугата.

— Реших жените да оставя за по-късно, първо се заех с мъжете. Една жена едва ли би могла да вмъкне трупа в колата, а после да го откара някъде, за да го скрие.

— Човек не бива предварително да е убеден в нещо.

— Зная. Но първо ще изясня всичко за мъжете, а после ще премина към жените.

— Съмнявате ли се в някого?

— Не, всички са благонадеждни, послушни момчета, но един от тях съвсем скоро ненадейно е заминал за чужбина.

— И какво от това?

— Общо взето, нищо, макар и да е странно, когато някой ей тъй изведнъж решава да напусне страната без определена цел.

— Кой е той? Къде е заминал?

— Не бързайте, ще ви разкажа всичко поред. Името му е Кьохей Коори. На двайсет години е, студент в университета „Сент Фелис“ Заминал е преди седмица с някакво момиче. Лекциите още не са свършили, но той е богат безделник и пет пари не дава за това.

— Кьохей Коори ли? Да не би да става дума за сина на Йохей Коори и Кьоко Ясуги? — спомни си Ниими за списъка на родителите, който му показа директорът на детската градина.

— Точно така. Гордостта на Кьоко Ясуги. Голям артист, играе ролята на „образцово дете“, а всъщност е истински хулиган. Той е от онези, на които им викат „щурите“. Успял е да убеди майка си да му купи къща и върши там, каквото си иска. А сега е заминал за чужбина с едно момиче, също от „щурите“.

— Има ли кола?

— Да, „G. T. 6“, от втория модел. Доскоро беше в компанията на моторизираните хулигани.

— Сега напуснал ли ги е?

— Да, по молба на майка си. Едва е оставил мотоциклета, и неочаквано решава да отпътува за Америка. Купил е билети до Ню Йорк. Интересно, нали?

Морито гледаше Ниими като куче, донесло дивеча в зъбите си: ще го похвали ли господарят му?

— А научихте ли нещо за мечето? У него ли е?

— Доколкото разбрах, винаги го носел със себе си, макар че скоро ще навърши двайсет. Приятелите му дори го нарекли Кумахей^[1].

— А мечето къде е?

— Не знам. Кьохей е заминал за Съединените щати. Възможно е да го е взел със себе си. Сега не можем да проверим.

— Не е ли давал колата си на ремонт?

— Мисля, че не е.

— Къде я държи?

— На някой паркинг или в гаража у тях.

— Трябва да разберем дали няма по нея някакви следи. Ще можете ли да се справите с тази задача?

— Ако Кьохей е блъснал човек с колата си, едва ли ще я остави на паркинг. А ще ми бъде трудно да проникна в техния гараж. Татенцето се е заобиколило с телохранители.

— Може би все пак ще се опитате, а?

— Само заради вас.

— Гледайте да научите нещо.

Допустимо бе пътуването да е само една прищявка на богатото мамино синче. Въпреки че прибързаното му заминаване веднага след изчезването на Фумие Оямада будеше съмнение. Ако се наложеше, щеше да отиде след него и в Ню Йорк.