Сейичи Моримура
Плюшеното мече (28)

5

— Кьохей, ей, Кьохей! — настойчиво го извика Мичико. Той трепна и се събуди. Целият беше в пот. — Какво ти е? Непрекъснато крещеше насън.

— Сънувах някакъв кошмар.

— Май твърде често взе да ти се случва…

— Все едно и също: уж бягам от някаква пещера, след мене хукват да ме преследват и аха да ме стигнат, ала не могат да ме хванат, само чувам тропот зад гърба си. И сега го чувам, сякаш още не съм се събудил. А краката ми затъват в земята, едва ги местя…

— Успокой се.

— Не мога.

— Трябва да предприемем нещо, инак съвсем ще откачиш. Защо да не заминем нанякъде?

— На пътешествие ли?

— Ами да. В чужбина. Напуснем ли Япония — и от неврозата ти и помен няма да остане.

— В чужбина, казваш?

— Разбира се, какво толкова? Само да е по-далеч. Аз никога не съм била зад граница.

— Аз също.

— Виждаш ли. Ще забравим тази история и вече няма да ти се присънват кошмари. — Мичико се въодушеви.

— Ами ако родителите ми не се съгласят?

— Какво те засяга тяхното мнение? Нали не зависиш от тях. Сам си си господар, имаш си къща.

— Не можем да заминем за чужбина без пари.

— Поискай от майка си. Книгата, с която се прочу, всъщност кой я написа? Ти. Тогава е длъжна да ти даде законния хонорар.

— Знаеш ли, това е идея…

— Не бъди мекушав. Ако откаже, продай къщата. Нали се води на твое име?

— Да продам къщата ли? — Кьохей не очакваше от Мичико такова предложение.

— Защо не? Къщата си я бива. А цените сега така отскочиха, че ще вземеш сума ти пари. С тях ще можеш да отидеш, където си поискаш.

— Но ако замина, майка ми ще остане с пръст в устата. Какво е тя без мен?

— Ти пак своето си знаеш! Не можеш да се откъснеш от полите на майка си. Само се перчиш, че си самостоятелен, а все гледаш да се намърдаш под крилцето на родителите си!

— Нищо подобно!

— Стига си умувал тогава. Майка ти няма да пропадне — нали сестра ти остава при нея. Време е да й предадеш щафетата. И после. — Мичико изведнъж се запъна.

— Какво „после“?

— Ако полицията попадне на следите ни, в чужбина няма да ни хванат.

— Мислиш ли, че могат да ни открият? — На Кьохей му прилоша.

— Нали и на теб все това ти е в главата, затова сънуваш кошмари.

— Но как ще ни намери полицията? — Едва не изпищя от ужас той.

— Не крещи, не съм глуха. А мечето забрави ли? Нали изчезна тогава!

— Все това мече ти е в ума!

— Трябва да заминем на такова място, където то да не може да ни стигне.

— Права си. Мечето не може да преплува океана — най-после взе решение Кьохей.