Сейичи Моримура
Плюшеното мече (27)

4

В неделя у Ниими дойде на гости по-малката му сестра Чийоко с мъжа си. Преди пет години тя се беше омъжила за Уодзаки, служител в една строителна фирма. Беше отишла на почивка в планината и там се бе запознала с него. Работел наблизо, на строежа на язовирната стена. Скоро след това се ожениха. Имаха тригодишно дете, което тази година щеше да тръгне на детска градина. Бяха дошли да се сбогуват: Уодзаки заминаваше за Бразилия, за да строи водноелектрическа централа.

— Толкова главоболия имахме, докато запишем детето в детска градина. Двамата с мъжа ми три денонощия поред чакахме на опашка, докато уредим тоя въпрос — не без гордост споделяше Чийоко с жената на Ниими, когато той влезе в гостната.

— За какво говориш? — полюбопитствува Ниими.

Сестра му започна да разказва отначало, вече специално за него, как тя и мъжът й с големи мъки успели да запишат сина си Тадаши в детската градина към университета Сент Фелис. Всеки, който успявал да се запише там, можел после да продължи образованието си в учебния комплекс към университета, а по-късно и в самия университет, затова броят на кандидатите от Токио и от близките префектури неколкократно надхвърлял броя на местата.

— Значи и Уодзаки си забъркала в тая идиотска работа? — упрекна я Ниими.

Чийоко се обиди:

— Не е идиотска! А много важно нещо: от това ще зависи бъдещето на Тадаши.

— Нали става въпрос само за детската градина. Защо намесваш бъдещето на детето? Всички детски градини са еднакви. И вие, майките, няма с какво да се занимавате. — Последните думи отчасти се отнасяха и до жена му.

— Братко, ти виждаш живота в розова светлина. А сега всичко започва от детската градина. Каквото възпитание получиш там, такъв и ще бъдеш. Днес всичко е много по-сложно. Не е, както беше някога.

— Разбира се, с всяка измината година става все по-трудно човек да си пробие път. Въпреки това от детската градина, а по-късно и от училището е още рано да се вади заключение ще преуспее ли той в живота, или не. В днешно време майките твърде много треперят над децата си. Не се знае кога и къде ще се проявят способностите им. Колкото и да ги пердашиш, докато са малки, накрая те ще се насочат натам, накъдето ги влече. Родителите от суета или от егоизъм непрекъснато пришпорват децата си. Принуждават ги да се стремят към високи бележки едва ли не от пелени. Всичко това твърде много ми напомня на дресиране на маймуни.

— Боже мой, какво приказваш! — Чийоко, прехапала устни, едва не се разплака.

— За бога — не се стърпя жена му, — защо говориш така, нали ще обидиш гостите!

Но мълчалият досега Уодзаки го подкрепи:

— Имате право. И на мен не ми харесва, дето днес всички се стремят да получат образование. И то на всяка цена. Родителите не са успели да постигнат нищо в живота си и прехвърлят амбициите си върху децата, иска им се да бъдат вундеркинди, да изпреварят другите. Това според мен е просто глупост.

— Ето че и ти си на неговото мнение — нахвърли се Чийоко върху мъжа си. — Нали уж се съгласи, че е по-добре да се постараем да запишем Тадаши в подходяща детска градина, отколкото после да се мъчим, а сега изведнъж…

— За образованието на детето ти имаш грижата — както искаш, тъй да бъде.

— Какво искаш да кажеш? Това е пълна безотговорност от твоя страна, та детето е на двама ни.

— Което е вярно — вярно е, както се казва, Тадаши е рожба на нашите общи усилия — усмихна се Уодзаки на младата си жена, когато видя, че тя му се разсърди не на шега.

— Защо се смееш? Не мога да те гледам!

— А да не мислиш, че на мен ми е приятно да те слушам? — Съпружеският спор заплашваше да свърши зле.

— Ама че сте буйни — с нотка на завист каза жената на Ниими. Думите й прозвучаха тъжно: в тях се прокрадваше горчивината от собствения й неблагополучен живот.

Неочаквано в стаята влетя Тадаши, а след него и най-малкият син на Ниими. Досега си играеха в съседната стая.

— Върни ми го, чуваш ли, върни ми го! — крещеше Тадаши, като тичаше след малчугана: той беше взел играчката му.

— Рюичи! Не бива да дразниш по-малките — сгълча сина си жената на Ниими.

Ниими погледна играчката и изтръпна. Беше плюшено мече, точно копие на онова… Само че съвсем ново.

— Откъде го имаш? Откъде е това мече?

Децата се стреснаха. Тадаши уплашено погледна чичо си, сетне побягна към майка си и се разплака. Сигурно беше решил, че чичо му се е разсърдил.

— Защо крещиш така? Изкара ума на детето — укори го жена му.

— Без да искам, извиках, просто играчката е доста интересна.

— Какво й е интересното, най-обикновено плюшено мече.

— Откъде го купихте? — обърна се той към сестра си.

— Не сме го купували, подарък е.

— Подарък ли? От кого?

— По случай постъпването в „Сент Фелис“ от детската градина подариха такива мечета на всички нови деца. Не безплатно, разбира се, цената на играчката влиза в таксата.

— Подарък за спомен? На всички деца, казваш?

— Да. „Сент Фелис“ е прочут със своите играчки-животни. Да знаеш само колко майки се мъчат да осигурят на децата си такъв талисман.

— Само мечета ли раздават?

— Не, случва се да бъдат кученца, маймунки, зайчета — всяка година различно. Сега бяха мечета. Кой знае защо, те най-много се ценят. Доколкото знам, играчките се повтарят през всеки пет години. Но защо се интересуваш?

— Много оригинално мече, затова полюбопитствувах. И ги подаряват само в „Сент Фелис“, тъй ли?

— Мисля, че да. В магазините не се продават, иначе всички щяха да се спуснат да ги купуват: казват, че носели щастие.

— А колко играчки раздават?

— Колкото са новопостъпилите деца. Не повече от петдесет. Но какво ти става, не си спомням някога да си се интересувал от играчки?

А сестра му очевидно се интересуваше само от тях.

На другия ден Ниими се запъти към детската градина при университета „Сент Фелис“. Той заемаше обширна територия в тих район на един от богатите квартали на Токио. Тук бяха събрани на едно място първокласни учебни заведения — от предучилищни до висши, — които осигуряваха на своите възпитаници солидно място в обществото.

Университетското градче беше потънало в зеленина. Учебните сгради почти се губеха в нея. Около тях се простираха тревни площи, които бяха на разположение на учащите се. Ярките дрехи на студентките пъстрееха като цветя.

На паркинга имаше доста спортни и чуждестранни коли. А и по облеклото си възпитаниците на „Сент Фелис“ далеч не приличаха на студенти: Личеше си, че не познаваха парични затруднения. Никакво повишение на таксите за обучение не можеше да разтревожи сериозно тези студенти, а от политика и идеология изобщо не се интересуваха. Вълнуваше ги само едно — как по-весело да прекарат мимолетните младежки години.

Ако все пак възникваха конфликти — а това ставаше изключително рядко, — причина за тях бяха студенти, случайно попаднали тук. Подкрепяни отвън, те разгръщаха бурна агитация. Но никой не искаше да ги последва. Призивите за борба, за преустройство на света бяха съвсем чужди на възпитаниците на „Сент Фелис“ „Златната младеж“ развиваше своя интелект и трупаше знания в светската атмосфера на този прочут университет. Възможностите на родителите им осигуряваха на студентите всякакъв комфорт и те трябваше само да вървят по предварително прокарания за тях коловоз, без да се отбиват встрани, за да не нарушат добре установения ред. Ето защо чуждите елементи не се задържаха дълго в „Сент Фелис“ Цялата страна беше разтърсвана от студентски вълнения, но тук цареше спокойствие.

В дъното на обширната университетска територия се намираше, детската градина. Колкото и да беше странно, но пред нея също имаше паркинг, задръстен от скъпи коли. С тях докарваха и откарваха децата. В тази луксозна детска градина имаше деца не само от Токио и предградията, но и от съседните префектури. За миг Ниими дори забрави целта на посещението си: обхвана го безпокойство — ще могат ли сестра му и съпругът й с доходите си да осигурят на сина си цялото му обучение?

Поканиха Ниими в приемната, където го посрещна директорът. Той учудено погледна мечето в ръцете му и потвърди, че то наистина е спомен от детската градина към „Сент Фелис“.

— Всъщност какво ви интересува? — попита той напрегнато.

— Виждате ли, изглежда, притежателят на тази играчка е бил премазан от кола — отговори Ниими, като съзнателно изопачи истината.

— И какво от това?

— Тъй като досега не успяхме да го открием… — И Ниими му обясни, че случайно е попаднал на мястото на катастрофата, където намерил играчката. Но не разполага с други доказателства и полицията няма да иска да започне разследване. Петната по мечето очевидно са от кръвта на пострадалия. Дори и да не успее да раздвижи полицията, той би искал поне да върне мечето на семейството на потърпевшия, но за тази цел първо трябва да го издири.

Разказът му прозвуча съвсем правдоподобно. Директорът, изглежда, му повярва.

— Играчката е била подарена на някое от нашите деца през петдесет и осма година — рече той.

— Откъде знаете? — попита Ниими.

— Раздаваме пет вида играчки: мечета, катерички, зайчета, маймунки и кученца. През всеки пет години те се повтарят. Мече се пада през годините, които завършват на тройка и осмица. Носовете на първите са бели, а на вторите — черни.

— А защо казахте, че това мече е от петдесетте години?

— Има на шията си пет бели петна. А това означава петдесетте години. Всяко поколение играчки има свой цвят на ноктите, зъбите, ушите и тъй нататък.

— Ясно. А бихте ли ми показали списъка на приетите в детската градина през петдесет и осма година?

— Как да ви кажа.

— Ако семейството на пострадалия подаде молба в полицията, мечето вероятно ще помогне на разследването.

— Е, щом е така, добре — каза директорът. Хитроумната версия на Ниими подейства. Хрумването му да обяви притежателя на играчката за пострадал излезе сполучливо. Ако беше споменал, че мечето принадлежи на престъпника, не само че нямаше да му позволят да види списъка, но и веднага щяха да му посочат вратата: „Сент Фелис“ с неговата безупречна репутация не би могъл да възпитава престъпници.

През хиляда деветстотин петдесет и осма година в детската градина бяха приети четиридесет и три деца. Сега те бяха на деветнадесет-двадесет години. Както очакваше Ниими, в списъка фигурираха само наследници на високопоставени семейства. Родителите им бяха предимно предприемачи, лекари, адвокати, писатели, известни артисти, художници. Измежду четиридесетте и три деца двадесет и шест бяха момиченца. По-нататъшното си образование в „Сент Фелис“, включително и в университета, бяха продължили само тридесет.

Засега кръгът на заподозрените се ограничи с тези четиридесет и трима. Наистина някой от тях е могъл да подари мечето на друг човек. Но ако възпитаниците на „Сент Фелис“ пазят през целия си живот играчката като талисман, тогава най-вероятно е престъпникът да бъде открит измежду тях.

Тъй или иначе, сега им предстоеше да търсят вече не в необятното човешко море, а сред доста ограничен кръг от хора и това само по себе си беше огромен успех. На Ниими му се струваше, че през цялото време Фумие го насочваше по верния път.

— Но най-важното тепърва предстои — каза той на Оямада, когато се срещнаха. — Не можем да питаме всеки един от тези четиридесет и трима къде е неговото мече.

Дори и да откриеха престъпника, той просто щеше да се измъкне и с това щеше да свърши всичко. Двамата нямаха право да започнат разследване и никой не беше длъжен да отговаря на въпросите им.

— Какво ще правим сега? — попита Оямада.

— А не може ли да разгледаме незабелязано колите им? Ако някоя от тях е блъснала Фумие, по нея непременно са останали следи.

— Ръцете ни са вързани, нищо не можем да предприемем без разрешението на полицията.

— Ние, разбира се, ще ги уведомим, че ще започнем издирване на собственика на играчката. Но тъй като на местопроизшествието не са открити следи от катастрофа, най-вероятно е полицията да не иска да започне разследване. В края на краищата не разполагаме с никакви доказателства, че между мечето и колата има някаква връзка.

— Ами кървавото петно?

— Не се знае какъв е произходът на тази кръв. За кръвната група да не говорим — ще кажат, че е съвпадение. Тъй че не бива да твърдим, че кръвта е от жена ви.

— Значи никога няма да намерим убиеца…

— В ръцете ни е мечето — талисманът на престъпника, който сега стана и наш талисман. Ако съдим по това, че то се въргаляше на местопроизшествието и е доста протъркано, можем да извадим заключение, че притежателят му непрекъснато го е мъкнел със себе си. Трябва да направим справка за всеки един от четиридесет и тримата и да разберем кой от тях скоро е загубил играчката.

— Но те са много! Да разпитваме за всеки един от тях… Дали ще се справим?

— Ще се справим, аз имам личен детектив.

— Кой е той?

— Морито от „Тото кигьо“.

— Какво искате да кажете?

— Морито притежава рядък нюх. В негово лице се похабява един истински талант на детектив. Сигурен съм, че ще ни помогне.

— А дали ще вземе присърце тази работа?

— Стига да го помоля. Сега ще ви съобщя нещо, което трябва да си остане между нас. Морито работи за мен, събира промишлена информация. А пък аз в отплата купувам от него обзавеждане. Тъй че трудно може да се намери по-подходящ човек от него.