Сейичи Моримура
Плюшеното мече (26)

3

Макар експертизата да установи, че кръвта по мечето е от Фумие Оямада, издирванията, предприети в град К. и на местопроизшествието, не дадоха никакъв резултат. Имаше всички основания да се предполага, че Фумие е била блъсната от кола и че трупът й е заровен някъде. Не разполагаха обаче с никакви доказателства, а и никой не знаеше къде да ги търси. Полицията прекрати разследването. Оямада и Ниими останаха сами, безсилни да предприемат каквото и да било.

— Оямада-сан, какво ще правим сега? — попита Ниими.

— Не знам — отговори Оямада, вперил безнадежден поглед в пространството.

— Не бива да се предаваме.

— Какво друго ни остава?

Като не знаеше какво да му отговори, Ниими повтори:

— Най-важното е да не се предаваме. Кой друг ще търси жена ви, ако не ние? На мен все ми се струва, че тя ме вика някъде отдалеч.

— Вас може и да ви вика — изтърси Оямада, вече изпаднал в отчаяние.

— Оямада-сан, напълно ви разбирам, но не трябва така да говорите. Наоми-сан зове и вас. Не оставайте глух за нейния зов — утешаваше го Ниими, макар че самият той се нуждаеше от утеха. Загубил завинаги Фумие, своята Наоми, той сякаш беше загубил душата си.

Ала Оямада не биваше да го знае. Ниими нямаше право открито да скърби за Фумие. И поради тази причина мъката му беше още по-безутешна. За обществото неговата любов беше греховна и той трябваше да я крие от всички. Никога преди това Ниими не беше обичал толкова силно една жена. Благодарение на Фумие той за първи път разбра какво е любов. Същото казваше и тя.

Ниими се беше оженил по сметка. И не сбърка, без особени усилия достигна до сегашното си обществено положение. Но цената излезе твърде висока. В семейството му беше студено, неприятно. Двамата с жена си просто живееха под един покрив, нищо повече. И децата, които дойдоха по-късно, не бяха плод на любовта им. Ниими не изпитваше към жена си нито страст, нито нежност — нищо друго освен обичайното влечение на мъж към жена.

Тогава се появи Фумие. Двамата сякаш бяха създадени един за друг. Все едно, че някакъв вихър ги подхвана и понесе към неизвестното. Отначало се опитаха да се съпротивляват, но много скоро разбраха, че са безсилни. Колкото по-силно влечение изпитваха един към друг, толкова по-тежка им се виждаше неизбежната раздяла. Мисълта, че един ден няма да бъдат заедно, ги довеждаше до полуда.

И ето че Фумие изчезна. Сигурно беше умряла, защото ако беше жива, непременно щеше да намери начин да му се обади.

„Наоми, къде си?“ — непрекъснато повтаряше Ниими, когато оставаше сам. Тя все го зовеше някъде отдалеч. „Скъпи мой, помогни ми! Спаси ме!“ — съвсем ясно чуваше той гласа й. „Къде си, Наоми, къде си?“ — питаше той загадъчния глас, който толкова жално го викаше на помощ. Нощем той звучеше още по-мъчително и безпомощно. Ниими не можеше да си намери място. „Наоми, ако не си жива, нека душата ти да ми подскаже къде си. Ще дойда и ще те прегърна и ти ще заспиш спокойно“ — шепнеше Ниими, притиснал ухо към възглавницата, а после потъваше в тежък сън. Сякаш не му беше съдено да заспи спокойно, докато не намереше своята любима.