Сейичи Моримура
Плюшеното мече (25)

2

В същото време Йоко Коори, смъртно бледа, беше застанала насред стаята си, втренчила безсмислен поглед пред себе си. От широко отворените й очи се търкаляха едри сълзи. От време на време от треперещите й устни се отронваше по някоя дума. Сегиз-тогиз шепотът й се превръщаше в несвързано мърморене, почти стон.

— Какъв ужас, боже мой, какъв ужас! Каква мръсотия! — ридаеше тя, като се мъчеше да сподави риданията си, за да не я чуят отвъд, зад стената. Но това не помагаше, плачът й ставаше още по-силен.

На масата имаше портативен радиоприемник. От него тя току-що бе чула целия този „ужасен разговор“ Йоко беше подслушала родителите си случайно: като въртеше копчето, тя неочаквано хвана сигнала на миниатюрния предавател, който Кьохей беше монтирал в спалнята на майка им.

Чувствителното подслушвателно устройство й откри истината за нейните родители и по този начин потвърди всичко онова, което й беше казал брат й.

Колко го молеше Йоко да не напуска дома им. Ала той не я послуша. Само я посъветва с подигравателна усмивка:

— Ти също трябва да се измъкнеш по-скоро от тук. Старите се отнасят към нас като към домашни кучета.

— Не си прав! Толкова ни обичат.

— И ти на това обич ли му викаш? Я си спомни кога татко те е прегръщал за последен път? Или мама? Не помниш, нали? Та ние още от раждането си сме предоставени на грижите на бавачката. Двамата и пръста си не са помръднали, за да ни отгледат. Единственото, което тези празни дърдорковци са направили за нас, е, че са плащали за „възпитанието“ ни.

— Не смей да наричаш мама и татко така! — едва не се разплака Йоко.

— А как ще заповядаш да ги наричам? Другояче не мога — не са заслужили!

— Чакай, чакай, но защо тогава участваш в телевизионните предавания на мама?

— Помагам й да прави бизнес. А ти вярваш ли на всичките тия скалъпени разговори? Ако вярваш, далеч няма да стигнеш. Кое е най-важното в живота? Парите. При нас няма любов, затова пък има пари. Без тях не може да се живее. А за да ги има и занапред, трябва да съдействам на мама да ги печели. Нали и ти й помагаш — участваш в една добре платена игра на дъщеря и майка, разбираш ли?

— Игра на дъщеря и майка! Как можеш да говориш така?

— Отдавна съм разбрал какви са. Те не са никакви родители, а самохвалковци — това е. Само дето живеят под един покрив с нас, а ако трябва да кажем истината, почти и не живеят.

— Нарочно говориш така, ти просто не ги обичаш.

— Нарочно ли?! Ама че майтап! Обичам?! — И Кьохей се засмя истерично. Мина доста време, докато се успокои. — Добре, щом не ми вярваш, ще ти докажа какви са всъщност.

— Какво се каниш да правиш?

— Ще поставя в стаите им едни апаратчета. Ще мога да ги слушам по УКВ. Щом ги чуеш — ще разбереш какво представляват.

— Моля те, недей, много е подло — отчаяно завика Йоко.

— Подло ли? Мама първа започна. Сигурно знаеш и това: бестселърът, който я прослави, е копие на дневника ми. Мама го чела скришом от мен в продължение на цяла година, а после написа книгата. Тя се прослави, а моите тайни станаха известни на целия свят. Все едно да седя в тоалетната и да си въобразявам, че никой не ме вижда, докато в същото време са ме показвали по телевизията. Тогава всъщност я разбрах каква е. Изключителна майка, предана и умна съпруга, красавица — с една дума, не жена, а мечта. А в действителност е вампир, мошеничка, собствените си деца е готова да продаде заради славата. Когато още не беше известна, тя така представяше нещата, та човек да си помисли, че уж заради баща ми се старае, а фактически още тогава е гонела собствените си интереси. Между другото сигурен съм, че отдавна чете и твоите дневници и писма.

Думите на брат й накараха Йоко да се позамисли. Тя не си водеше дневник, но си спомни, че майка й много пъти я беше съветвала да си води дневник. „Свикнеш ли веднъж да си записваш всичко, вече няма да ти е тежко — казваше й тя, — а напротив: щом пропуснеш само един ден, и ще се чувстваш неспокойна. Нали това ще увековечи важни мигове от твоя живот, в който нищо не се повтаря.“ Ето значи каква цел е преследвала.

Йоко се сети и нещо друго. Тя имаше навика да преписва писмата си на белова. Няколко пъти се случи да потърси черновата в кошчето за хартии, но не я намери. А прислужницата се кълнеше, че не е изхвърляла боклука оттам. Нима майка й е вземала черновите? Ето защо в прословутите си предавания така често използваше любимите изрази и думи на Йоко, което винаги я беше учудвало.

— Във всеки случай не е излишно да се пазиш — продължи брат й. — Щом се влюбиш, бъди сигурна: мама по някакъв начин ще използува това в своята поредна книга за сексуалните проблеми на подрастващите. Нито за миг не бива да забравяш, че у нас има шпионин. А аз повече не искам да ме шпионират. Майка, естествено, се изплаши, че такъв „ценен материал“ се изплъзва от ръцете й. Тогава сключихме сделка.

— Каква сделка?

— Обещах й, че ще продължа да й давам дневника си. Да беше видяла каква физиономия направи, когато й то казах! Но в края на краищата се съгласи. В неин интерес е. Та тя в никакъв случай не може да измисли онова, дето го пиша в него. Но после ми писна. Щом дневникът не е истински, не е ли все едно кой го пише? И тогава започнах да й давам драсканиците на приятелите си, като ги представях за свои. Те припечелваха по нещо и бяха доволни. Пък и аз не се оплаквам, получавам добри парички, без да си мръдна и малкия пръст. Но сега майка ни няма кого да „наблюдава“. Освен теб. Тъй че бягай по-скоро оттук.

И Кьохей си отиде. Йоко дълго не можа да забрави думите му, но мина време и се успокои. И ето че днес най-неочаквано подслуша родителите си.

Случилото се в спалнята преди това вече беше достатъчно да подрони родителския им авторитет и да омърси чувствата на младото момиче. Но последвалият го разговор нанесе на Йоко смъртоносен удар. Брат й беше прав. Те бяха „инструменти“ в ръцете на своите родители.

Йоко даде воля на сълзите си. А когато те изсъхнаха и в душата й настъпи покой, тя разбра: нещо завинаги се беше откъснало от сърцето й, оставяйки там неизмерима празнота.