Сейичи Моримура
Плюшеното мече (20)

2

До „Кинтокан“ водеше тясна горска пътечка. Слънцето вече преваляше зад планината и на небето пламтеше залезът. Извървяха около седемстотин метра по едно не много стръмно нанагорнище и стигнаха до превала, откъдето вече се виждаше старата странноприемница. Йоковатари и Мунесуе едва си поемаха дъх, а жената явно се чувствуваше прекрасно. „Кинтокан“ се гушеше в затънтена падина. Над него се виеше лек дим, който много приличаше на пара; отначало се издигаше нагоре, а после, след като раздадеше топлината си на студения въздух, се разстилаше нашироко и от тази мъглявина забутаното в планината убежище за любителите на топли бани изглеждаше още по-закътано. Слънцето се скри и само гаснещата вечерна заря осветяваше падината с призрачна светлина.

Когато наближиха странноприемницата, видеха някаква воденица.

— Привлича много гости от града и затова решихме да я оставим — поясни съдържателката.

Влязоха вътре. Осветлението в странноприемницата вече беше запалено. Посрещна ги един доста невзрачен наглед мъж на средна възраст. Беше собственикът. Жената му прошепна нещо и той покани Йоковатари и Мунесуе в стаята:

— Много се радваме, че ни удостоихте с присъствието си. Сигурно сте уморени от пътя и с удоволствие ще се изкъпете в басейна.

Сравнен с новата странноприемница, „Кинтокан“ веднага правеше впечатление със своята старинност. Потъмнелите от времето греди се бяха изкривили, а в подвижните преградни стени зееха дупки. Дюшемето в коридора се беше изкорубило и страшно скърцаше.

— Това не е славеев под^[1], а петльов — остроумно забеляза Йоковатари, без ни най-малко да се стеснява от присъствието на хазяите.

— И тук трябваше да направим ремонт — с извинителен тон рече съдържателят, — но всичките ни пари отидоха за „Киридзумикан“.

— Не, така дори е по-добре. Повярвайте ми, това си има своята прелест, лъха на старинност. Придава своеобразно очарование на странноприемницата, което опиянява като старо вино — снизходително утеши собствениците Йоковатари.

Всъщност, ако на човек наистина му се е приискало да бъде съвсем сам в някое глухо място, напълно откъснат от света, той не би намерил по-удобно убежище от тази странноприемница.

— Трудно е да се повярва, че все още съществуват подобни кътчета, и то само на няколко часа път от Токио! — въодушевено отбеляза Мунесуе. Той отдавна не беше предприемал такова пътуване и сега се чувствуваше подмладен с цели десет години.

Заведоха ги до един павилион, който самотно стоеше встрани от основната постройка. Под прозорците на малката стая, подредена в традиционен японски стил, ромонеше вода: там минаваше воденичният улей.

Когато влязоха в павилиона, навън вече се спускаше мрак. Догаряха последните отблясъци от залеза и от дъното на падината се вдигна нощна мъгла, гъста като туш. Съдържателят запали лампата и зад прозорците напълно се възцари нощта. В средата на стаята имаше котацу^[2].

— Жена ми ей сега ще донесе чай — рече той и се запъти към вратата, но Мунесуе го спря.

— Първо искаме да ви зададем няколко въпроса. Ние разпитахме вашата съпруга…

— Тя ми каза, но се страхувам, че и аз няма да мога да ви помогна.

— Става дума за този човек. Погледнете снимката. — И Мунесуе му показа фотографията на Джони Хейуърд.

— Не, никога не съм го виждал. Иначе непременно щях да го запомня: външността му е твърде интересна. Може да е идвал някога, тогава баща ми трябва да го помни. Щом се нахраните, ще го доведа.

Колкото и съблазнителна да беше перспективата веднага да приключат с въпросите, трябваше да се съобразяват и с домакините. Ето защо решиха първо да се освежат в басейна. Банята беше разположена в пристройката от другата страна на странноприемницата. В дългия коридор, който съединяваше основната сграда с банята, ги лъхна миризма на готвено и стомасите им болезнено се свиха.

Температурата на водата в извора беше тридесет и девет градуса. Някога е била по-ниска — тридесет и седем градуса: водата станала по-гореща, след като пробили нов сондажен кладенец. В басейна бяха монтирали шахмата дъска и гостите, блажено отпуснати във водата, по цели часове играели японския шахмат „шоги“.

— Поне да си починем малко — рече Йоковатари, като се изтегна в басейна. Зад стените на банята цареше непрогледен мрак. Тъмните корони на дърветата му придаваха някаква особена плътност.

— Ако не беше тая история, нямаше и да знаем, че съществува такова райско кътче.

— Да благодарим за това на убития негър.

— Йоковатари-сан, какво мислите за следствието?

— В какъв смисъл?

— Ами убитият е чужденец и както ми се струва, никой не взема присърце това разследване. Май нашата група е създадена формално, само защото е засегната честта на японската полиция.

— А вие да не сте на друго мнение? — попита Йоковатари, като изгледа под око събеседника си. Погледът му беше враждебен. Мунесуе повтори твърдението, което той още в началото беше изказал.

— Откъде ви хрумна? На мен, откровено казано, ми е все едно. Убитият не ме интересува. Единственото, което искам, е да пипна убиеца.

При тези думи в очите на Мунесуе сякаш лумнаха пламъчета. Или така му се видя през парата? Май не току-тъй, преди да тръгнат за Киридзуми, Ямаджи подхвърли за него: „Прекалено много се старае. Хукне ли из планината — не можеш го стигна.“ И вместо сам да отиде, изпрати Йоковатари.

Омразата, която Мунесуе изпитваше към престъпника, беше от съвсем друго естество. Напълно обяснимо е полицаят да се отвращава и същевременно да ненавижда убиеца. Но Мунесуе пренасяше върху престъпния свят своята лична омраза към злодеите, убили баща му. Сигурно затова толкова се дразнеше от поведението на колегите си от оперативната група. Те гледаха през пръсти на разследването, но едва ли фактът, че убитият е чужденец, беше единствената причина за тяхното нехайство. Тъкмо обратното: това обстоятелство би трябвало само да ги подтикне към разкриване на престъплението. И все пак някъде дълбоко у тях навярно се беше загнездила мисълта, че не е чак толкова важно това разследване на убийството на някакъв си негър. Мунесуе пък смяташе, че дори и да не изпитва симпатия към жертвата, трябва да положи всички усилия да залови убиеца.

Йоковатари също беше обезпокоен от усърдието на Мунесуе. Групата на Несу се състоеше от ветерани, но той беше най-старият измежду тях, в архива си имаше почти толкова дела, колкото и Ямаджи. Но Мунесуе надминаваше дори и него по ентусиазъм и упоритост.

„Ако старанието му се насочи в правилна посока, от него ще излезе отличен полицай — мислеше Йоковатари, потапяйки се в горещата вода. — Иначе енергията му кой знае накъде може да избие: току-виж почне да изтезава последствените. А разследването е подчинено на строги правила и в него няма място за насилие.“

Йоковатари се досети защо Ямаджи изпрати с Мунесуе именно него. На един по-млад човек щеше да му бъде много трудно да го удържа.

„Виж ти какво било — помисли си той и изведнъж усети, че е много гладен. — Стига съм се излежавал. Време е да похапнем.“

В стаята масата вече беше подредена. Оризът и супата бяха съвсем топли. Имаше още сашими^[3] с шаран, темпура^[4] с гъби и зеленчуци, всевъзможни салати.

— Чудесно! — възкликнаха Мунесуе и Йоковатари в един глас. Изобилието и разнообразието от ястия на масата биха направили чест на всеки луксозен ресторант.

— Тук, в планината, имаме затруднения със снабдяването, не знам дали всичко това ще ви хареса — скромно рече домакинята, но гостите едва-едва промърмориха нещо в отговор и лакомо се нахвърлиха на вечерята. Сега не им беше до служебните работи.