Сейичи Моримура
Плюшеното мече (2)

1

Мунесуе непрекъснато беше преследван от един и същ непоносим спомен. Искаше да го прогони от паметта си, но мъчителната сцена отново и отново изплуваше пред очите му. Сигурно, докато е жив, тя все така натрапчиво ще го измъчва. Може да се каже, че и в полицията постъпи само за да издири действащите лица в нея и ако станеше нужда, беше готов да жертва за това целия си живот. Той не искаше да си я спомня, ала не бе в състояние и да я забрави — тя се бе запечатала в сърцето му завинаги. И вероятно, ако не беше споменът за случилото се, едва ли щеше да доживее до днешния ден.

Коичиро Мунесуе беше изгубил вяра в хората. Мразеше ги. Всяко животно, наречено човек — който и да е той, — за него беше олицетворение на подлостта. Човек може да се представя за високоморален и благороден, изключително умен и праведен, да приказва за приятелство и самопожертвователност, но дълбоко в себе си, скришом от останалите, мисли само за собствената си изгода. Причината Мунесуе да ненавижда толкова много хора беше именно онази сцена, врязала се навеки в паметта му.

Той криеше от другите безверието и омразата си към хората. Но тези чувства се наслагваха в душата му и като не намираха отдушник, отново и отново го човъркаха като отворена рана.

Мунесуе не помнеше майка си. Не, не беше умряла от някаква болест. Когато беше съвсем малък, тя заряза и него, и мъжа си и избяга с любовника си. Бащата пое грижата за детето. Нито веднъж никой не чу от него лоша дума за бившата му жена. Роден в семейство на учител, той също беше начален учител. В онези смутни военни години баща му се раздаваше на децата, без да се щади. Навярно страдаше и тъгуваше за жена си, която толкова много обичаше всичко парадно. Баща му беше силно късоглед и затова не го бяха взели в армията, което на времето, когато милитаризмът разцъфтяваше като пищно цвете, вероятно също бе подразнило жена му. Защото съседите скоро взеха да шушукат, че тя доста често се среща с някакъв млад офицер, с когото се беше запознала по време на военни занятия. По-късно, когато него го преместиха на друго място, тя го последва.

Бащата с нищо не издаваше своето страдание пред Мунесуе, но с цялото си сърце преживяваше изневярата на жена си. Неговата болка се предаваше и на детето. В техния дом стана тъжно и пусто.

Войната в Тихия океан завърши, навсякъде цареше бъркотия. Никой не знаеше каква е съдбата на майката. Всеобщата суматоха почти не засегна Мунесуе. Той си спомняше смътно за този период от живота си — дали защото баща му се стараеше да го предпази от излишни вълнения, или пък всичко вече беше забравено… А може би мъката по майка му толкова го беше завладяла, че не забеляза разрухата наоколо. Но затова пък онова негово огорчение остана живо и досега. Завинаги се запечата в паметта му състоянието на пълна безнадеждност, което обземаше него и баща му по време на вечеря, мъждивата светлина на лампата, студената стая, оскъдната храна. Горчивината постепенно преля в гняв. Детето, което не помнеше майка си, но знаеше, че тя живее някъде под чуждо небе, изпитваше към нея и нежност, и омраза.

Докато баща му беше жив, те, поделяйки си мъката, устояваха заедно на жестоките житейски бури. Живееха в своя собствен мъничък свят, откъснати от обществото. Но много скоро Мунесуе остана без единствената си опора.

Това се случи през онази зима, когато момчето навърши четири години. Мунесуе чакаше баща си на гарата. Той всяка вечер се връщаше от работа по едно и също време и детето винаги го посрещаше. Рано сутрин, щом приготвеше закуската от картофи или царевица, баща му тръгваше на работа и до вечерта момчето оставаше само в къщи. Тогава нямаше било телевизия, нито книжки с картинки. В тъмната стая Мунесуе нетърпеливо го чакаше. Баща му не му позволяваше да ходи на гарата, страхуваше се, че може да попадне под колелата на някой влак, но за детето разходката дотам беше единственото развлечение. Едва съгледал баща си да излиза от контролния пункт, където проверяваха билетите, Мунесуе като кученце радостно се втурваше към него и увисваше на ръцете му. Той винаги му носеше по нещичко и макар че му забраняваше да идва на гарата, всеки път силно се вълнуваше, щом зърнеше сина си. Подаръците бяха повече от скромни: картофени питки или бобен хляб — но за детето те бяха същински лакомства, съхранили топлината на бащините му ръце. Момчето се чувстваше истински щастливо, когато двамата крачеха към къщи. По пътя разговаряха: бащата, присвил очи, изслушваше с умиление непринудените разкази на Мунесуе за случилото се през деня, за това, как прогонил вмъкналата се у дома улична котка, как се изплашил, когато на вратата потропал някакъв просяк и с какви вкусни сладки са го нагостили съседите. Ако се случеше баща му да закъснее, детето неизменно го чакаше на гарата. Стоеше, сгушено на студения вятър, и никой не му обръщаше внимание. По онова време имаше много бездомни деца и хората не се учудваха, че момченцето е само. При това всеки бе зает само от мисълта как да преживее и никой не се интересуваше от хорските работи.

Него ден баща му пристигна половин час по-късно. Беше краят на февруари — всичко бе сковано от мраз. И когато баща му се показа на контролния пункт, Мунесуе вече се беше вкочанил от студ.

— Пак си дошъл! Колко пъти ти казвах — не идвай… — Той силно прегърна премръзналия си син. Ръцете му бяха студени, но на детето му се струваше, че в него преминава топлината на бащиното му сърце. — Днес имам голяма изненада за теб — тайнствено рече баща му.

— Каква е тя? Кажи ми!

Бащата измъкна някакъв пакет, увит в хартия:

— Хайде, отвори го!

— Колко са хубави! — възхитително извика Мунесуе, като разгърна пакета.

— Действително са хубави. В тези питки има истинска бобена паста!

— Вярно ли? — Детето дори ококори очи.

— Да. Купих пи на черна борса, затова закъснях. Да вървим по-бързо в къщи и там ще вечеряме. — Бащата го хвана за ръка, за да стопли студените му пръстчета.

— Благодаря ти, татко.

— Това е наградата ти за дългото чакане. Но да се разберем — от утре вече не искам да ме посрещаш. Всичко може да ти се случи — ласкаво го убеждаваше той.

Когато се разигра онази драма, те вече бяха близо до къщи. В единия край на гаровия площад се вдигна някаква олелия. До редицата от плакати, в които предлагаха разни неща за ядене, ставаше нещо. Натам започнаха да се стичат хора. До тях достигнаха отчаяните викове на някакво момиче: „Помощ! Помощ!“

Стиснал здраво ръката на Мунесуе, баща му бързо го поведе нататък. Когато си пробиха път през тълпата, видяха, че за момичето се бяха лепнали пияни американски войници. Без да обръщат внимание на обкръжилите ги хора, те се кикотеха и подхвърляха цинични думи, които японците не разбираха, макар че смисълът им явно беше международен. До измършавелите граждани на страната, загубила войната, тези юначаги изглеждаха толкова охранени, та на човек му се струваше, че изпод изопнатата им червена кожа всеки миг ще изригне насъбралата се у тях зла сила.

Клетото момиче се мяташе като мишка, нападната от котки. Дрехата й беше разкъсана, в погледа й се четеше отчаяние. И всичко това ставаше пред очите на минувачите, но по лицата им беше изписано само жестокото любопитство на зяпача, случайно попаднал на интересно зрелище. Те предпочитаха да се позабавляват, вместо да се намесят. Пък даже и да се намереше някой смелчага, който да се застъпи за момичето, с войниците от окупационната армия не би могъл да излезе наглава.

Сега те управляваха Япония — воините от страната победителка. Бяха разформировали прославената японска армия, бяха погазили божествената власт на императора — най-висшия и абсолютен авторитет на японеца. С една дума, американците властваха в Япония, поставяйки себе си над японските богове. Заставили императора да им се подчини, през онези години те станаха новите богове за японците. Полицията също не смееше да се противопостави на окупационната армия, на „войнството на боговете“. За окупаторите японците не бяха хора, те ги имаха едва ли не за животни и това според американците оправдаваше всяко тяхно злодеяние.

Момичето, станало играчка в ръцете на войниците, нямаше от кого да чака помощ. Нито един от зяпачите не би си помръднал и пръста, за да я отърве. Никой не би повикал и полицията. Пък и да беше я повикал някой, това надали щеше да промени нещата.

Най-неочаквано бащата на Мунесуе разбута навалицата, излезе напред и каза нещо на войниците. Знаеше малко английски. На тях, изглежда, и през ум не им беше минавало, че един японец може да прояви подобна смелост, и те изумено го зяпнаха. Хората наоколо, затаили дъх, се опитваха да разберат какво става. Укротилите се за миг юначаги, щом видяха, че противникът им е някакъв мършав японец, при това с очила, отново станаха нагли.

— You, yellow monkey!^[1]

— Dirty Jap!^[2]

— Son of a bitch!^[3]

Баща му търпеливо се опитваше да ги усмири, но войниците, обхванати от садистична ярост, започнаха да го бият с жестокостта на силен звяр, решил да измъчи до смърт изтощено животно. Те изпитваха един вид удоволствие да изтезават противника си, неспособен да им окаже съпротива. В стремежа да помогне на баща си, Мунесуе се вкопчи в един от тях, който му приличаше на червен дявол. Войникът вероятно беше ранен — на ръката му се виждаше пресен белег като от изгорено. Между червеникавите петна стърчаха сребристи косъмчета. Косматата ръка рязко се дръпна и Мунесуе се намери на земята. От пазвата му се изсипаха и се търкулнаха в краката му донесените от баща му питки. Тежък войнишки ботуш яростно стъпка една от тях.

А баща му вече лежеше проснат на земята. Биеха го, ритаха го, храчеха отгоре му. Счупените му очила бяха излетели някъде встрани.

— Спасете татко! Помогнете му! — молеше се Мунесуе. Но възрастните, към които се обръщаше, извръщаха очи или се усмихваха накриво.

Момичето, за което се застъпи баща му, вече беше изчезнало, без да се интересува за съдбата на своя спасител. А той жертваше живота си, за да му помогне. Ако някой се поддадеше на естественото си чувство за справедливост и му се притечеше на помощ, щеше да бъде новата жертва. Хората мълчаливо наблюдаваха разигралата се драма, като страхът по-силно и по-силно ги завладяваше.

— Спасете татко! — със сълзи на очи молеше детето, но лицата на насъбралите се оставаха равнодушни. Изглежда, не се решаваха да избягат. Бояха се да протегнат ръка за помощ, но с любопитство наблюдаваха побоя, както се гледа пожар от другия бряг на река. Неочаквано американците се закикотиха. Мунесуе се обърна и видя, че един от войниците пикае върху неподвижното тяло на баща му. Беше същият онзи, с червения белег на ръката. Сетне друг последва примера му. Навярно баща му вече беше в безсъзнание и не разбираше какво става. В тълпата от зяпачи също се разнесе смях.

Това, че се смееха не само американци, но и японци, предизвика у момчето силна омраза към всички наоколо. По бузите му се стичаха сълзи, но на него му се струваше, че това не са сълзи, а кръв, бликаща от сърцето му. И той разбра, че никога не ще забрави видяното.

Запомни за цял живот тази сцена, все едно, че я беше запечатал под клепачите си, за да разпознае враговете си, когато настъпи часът на отмъщението. А негови врагове бяха и американците, и любопитните японци, и онова момиче, което баща му спаси, а то избяга, като го остави в ръцете на своите мъчители.

Когато им омръзна да бият баща му, американците просто си отидоха. Разпръснаха се и зяпачите. Едва тогава дойде един полицай.

— Намесена ли е окупационната армия, ние сме безсилни да направим нещо — равнодушно рече той, сякаш искаше да каже: бъдете благодарни, че не са го пречукали — и състави протокол. Тогава Мунесуе включи в списъка на своите врагове и полицая.

Баща му беше целият в синини, имаше счупени ключица и едно ребро. Прегледаха го отгоре-отгоре и не забелязаха сериозната рана на черепа. След три дни изпадна в безсъзнание и през нощта почина. Оттогава майка му, изоставила семейството си, и лекарят, поради чиято небрежност умря баща му, също станаха негови смъртни врагове. Безверието и омразата растяха у него с всеки изминат ден. Той, разбира се, не помнеше лицата и имената на своите врагове и дори не можеше да си представи как изглежда майка му. Затова негов враг стана цялото човечество, американските войници, зяпачите японци, избягалото момиче, полицаят, лекарят и майка му бяха за Мунесуе олицетворение на подлостта на всички хора.

Беше му все едно на кого пръв ще отмъсти и той не бързаше да действа. Животът щеше още доста да го поблъска, преди да възмъжее и да постъпи в полицията. Мунесуе избра професията си съвсем съзнателно. Като полицай той щеше да има — па макар и само формално — официални пълномощия и щеше да може да преследва престъпника. За него престъпникът и врагът се сливаха в едно лице. Прикрит зад закона, да преследва човека — ето как си представяше той работата в полицията.

Мунесуе стана полицай не за да защищава социалната справедливост, той си мечтаеше как ще докарва хората до безизходно положение, от което не ще могат да се измъкнат, как ще наблюдава хладнокръвно техните напразни опити да се спасят. Ще издири всеки един от онези, които наблюдаваха равнодушно как до смърт пребиват баща му, и нека никой да не чака пощада.

Ако само заради това Мунесуе беше станал престъпник, дълго нямаше да издържи. Рано или късно щяха да го пипнат. Но ако действаше по законен начин, като полицай, щеше чак до пенсионирането си да се наслаждава на удоволствието да преследва враговете си. Да, Мунесуе постъпи в полицията не за да защищава социалната справедливост, а за да отмъсти на човечеството. А щом това е отмъщение, то, колкото повече бъде измъчван преследваният противник, толкова по-сигурно ще бъде постигната целта.