Сейичи Моримура
Плюшеното мече (19)

1

Мунесуе и Йоковатари се качиха във влака на гара Уено и към един часа на обед пристигнаха в Йокогава. Златната есен беше отминала, но по околните хълмове ту тук, ту там все още парваше погледа червеният листак на кленовете. До Киридзуми трябваше да отидат пеш; в най-добрия случай можеха да се доберат с кола до селцето Роккаку, но оттам все пак трябваше да извървят още около километър.

За съжаление на площада пред гарата нямаше свободно такси. Застроен от всички страни и напомнящ по-скоро малък двор, той никак не приличаше на характерните за тези провинциални селища просторни площади. Над покривите стърчеше цяла гора от телевизионни антени. Телевизията придаваше стандартен вид дори на такива отдалечени от големите градове селища.

Този ден площадчето беше задръстено от коли и от това изглеждаше още по-малко. Беше делник и на гарата освен тях слязоха само неколцина местни жители. В сградата на самата гара се намираше таксиметрова кантора, потърсиха услугите й, но се оказа, че тя разполага с една-единствена кола и сега това такси за беда беше заминало за Такасаки.

— Трябва да се обадим в Киридзуми, оттам ще изпратят микробус — рече служителят от кантората, след което любезно се зае да свърши тази работа. След малко им съобщи: — Имате късмет. Микробусът тъкмо идва насам. След десетина минути ще бъде тук.

Инспекторите въздъхнаха облекчено. Професията им изискваше да ходят пеш, но три часа по планински пътеки — това вече беше прекалено.

След малко микробусът пристигна. От двете му страни беше написано: „Извори Киридзуми“. От него слязоха няколко младежи и девойки.

— Вие ли сте Йоковатари-сан и Мунесуе-сан от Токио? — повика ги шофьорът, мъж на средна възраст. Те кимнаха. — Обадиха се за вас от Токио. Заповядайте, качете се — покани ги той и взе пътните им чанти.

— Не се притеснявайте, моля ви — запротестира Йоковатари.

Когато изпращаше колегите си, инспектор Насу им каза: „На гарата сигурно имат своя кола“. Очевидно микробусът беше тази кола.

Потеглиха бързо и с настроение. Отначало шосето вървеше успоредно с железопътната линия. След около пет минути се показа малко курортно градче. Издадени напред, покривите на къщите стърчаха и надвисваха над улицата. По прозорците на някои от тях се виждаха потъмнели от времето старинни решетки. Това бяха странноприемници, построени преди двеста-триста години. Някъде далеч величествено се извисяваше планината.

— Това е Сакамото. Казват, че някога тук е имало квартали с увеселителни заведения — рече шофьорът.

Градчето се беше разположило надлъж по шосето и на инспекторите все им се струваше, че от тъмните прозорци иззад дървените решетки към тях всеки миг ще се протегнат зовящите ръце на обитателките на публичните домове.

Спряха някъде в покрайнините, за да вземат няколко ученици и един възрастен мъж — трудно можеше да се кажеше дали беше от местните жители. Беше облечен като гражданин. Той поздрави шофьора като стар познат. В ръката си държеше малка кожена чанта. Децата, изглежда, живееха в някои отдалечени села и микробусът ги закарваше до училището, а после ги връщаше.

— Почти всички стари къщи са срутени — дружелюбно започна разговор новият пътник, когато забеляза, че Мунесуе с интерес разглежда древните улички.

И наистина между старинните постройки се виждаха доста нови сгради. Но покривите и фасадите им бяха построени в старинен стил, тъй че общата атмосфера не беше нарушена. Паркираните в малките улички коли не се набиваха в очи. Белият безлюден път минаваше между два реда къщи с издадени покриви.

— Някога в тия странноприемници е кипял живот, а сега всичко е запустяло. От онова време не е останала и следа — тъжно рече пътникът. Очевидно той все пак беше местен жител.

Може би не толкова старинните постройки, а мъртвата тишина, която цареше в градчето, създаваше впечатлението за архаичност.

— Всички фасади са еднакви, забелязахте ли? Градът е бил построен тю нареждане на правителството… Отпуснали на всички желаещи еднакви парцели. На времето тук е имало странноприемници, публични домове, бани — продължаваше да обяснява словоохотливият мъж.

— А местното население с какво се занимава? — попита Мунесуе. Спомни си, че по уличките, през които бяха минали, не се мяркаха дори кучета. Градът изглеждаше съвсем пуст.

— Откакто построиха прохода Усуи, всички се препитават от него.

— Как да разбирам — „препитават се от прохода“?

— Ами от железопътната линия. Едни работят на гарата, други пък са кантонери — кажи-речи, всички от градчето са железничари.

Останаха назад, и последните къщи на Сакамото. Микробусът свърна от шосето и пресече железопътната линия. Децата се размърдаха и залепиха носове в прозорците: „Маймуна! Маймуна!“ По склоновете на планината в изсъхналата трева наистина се мярна някаква черна точка, но преди да успеят да я разгледат както трябва, тя се скри от погледите им. Инспекторите знаеха, че тъдява често могат да се срещнат цели стада от по петдесет-шестдесет маймуни.

Асфалтът свърши и микробусът силно заподскача по неравния път.

Отдясно се появи голяма язовирна стена. Това беше язовирът Киридзуми. Шофьорът ги осведоми, че дължината на стената е триста и двадесет метра, а височината й е шестдесет и седем метра. Започнали строежа преди четири години и скоро щели да го завършат. Засега водохранилището не беше запълнено и под мощния бетонен корпус тук-там унило стърчаха изоставени къщички и малки горички.

В това настъпление на човека към природата се чувствуваше нещо тревожно и тъжно.

— По-нататък пътят е още по-разбит, дръжте се здраво — предупреди ги шофьорът. Навлизаха в планината. — Ако бяхте дошли малко по-рано, щяхте да останете възхитени: цялата планина беше обагрена в червено — продължи шофьорът с такова съжаление, като че ли не те, а той не бе имал възможността да се полюбува на есенната гора.

— И сега е прекрасно. — Йоковатари гледаше нагоре, към гребена на планината, където още се бяха запазили есенните багри. Когато с години не си виждал нищо друго освен сивия градски пейзаж, всяко кътче на природата, а още повече с такава буйна растителност гали погледа. Планината, която ги заобикаляше, не потискаше със своята суровост, а сякаш обгръщаше уморените от градския живот пътници с нежност и спокойствие.

Микробусът пълзеше по, нанагорнището, като следваше брега на реката. Отдясно и отляво на пътя бяха пръснати малки горички.

— Отдавна ли живеете тук? — обърна се Йоковатари към шофьора, като очевидно реши, че е време вече да го поразпита за онова, което го интересуваше.

— По-рано работех в предачната фабрика в Мацуида, но парите не стигаха и преди година се преместих тук.

— Преди година ли казвате? — Инспекторите се спогледаха: нямаше никакъв смисъл да го питат за отдавна минали неща.

— Естествено, преди тук не са минавали коли — рече Мунесуе. — Знаете ли, има едно „Стихотворение за сламената шапка“ В него се казва приблизително следното: „Какво стана с моята сламена шапка, мамо? Шапката, дето отлетя в дефилето, когато вървяхме по планинския път?“ Сигурно, когато го е писал, поетът е имал предвид пътя от Усуи до Киридзуми, а не този.

— Шосето го прокараха през седемдесета година. А дотогава идваха пеш от Йокогава. Тук имаше само една странноприемница — „Кинтокан“ — и гостите отсядаха в нея по за месец-два.

— А сега са построени и други, нали?

— Не, само две са. Собствениците им са едни и същи. Новата се нарича „Киридзумикан“ и се намира в края на пътя. А старата е „Кинтокан“.

— Новата откога е?

— От седемдесета година.

— До „Кинтокан“ може ли да се стигне с кола?

— Не, дотам се отива само пеш. Трийсетина минути път е до планинската пътечка.

— Половин час по планински път?! — недоволно присви устни Йоковатари.

— Някога се вървеше три часа от гарата. А на гостите сега и половин час им се вижда много и затова отсядат в новия хотел. Стария предпочитат туристите, които са дошли да се катерят по планината.

Увлечени в разговора, те не забелязаха кога са навлезли в планинския пущинак. Доскоро отдясно на микробуса бълбукаше реката. А сега пътят взе да криволичи по склона и тя остана ниско долу.

Скоро след това на малка поляна сред кленови, букови, габърови и кестенови дървета зърнаха двуетажна зеленикава постройка с червен покрив. Микробусът спря досами входа й. Когато слязоха, Мунесуе и Йоковатари видяха, че се намират на дъното на долчинка: от всички страни бяха заобиколени от планината.

Влязоха в странноприемницата и веднага попаднаха в красиво подредено фоайе с дивани. Посрещна ги прислужницата, приветлива жена на средна възраст.

— Господата Йоковатари и Мунесуе, нали? Очаквахме ви.

Тя взе чантите от шофьора и ги помоли да я последват, за да им покаже стаите. Но Мунесуе я спря:

— Още не сме решили, може да отседнем и в „Кинтокан“.

— Добре, по-късно ще ви заведа дотам. А сега си починете от пътя — рече тя и ги заведе в една стая в дъното на коридора.

Навън аленееха последните листа на окапал вече клен. Макар че все още беше ден, тук цареше мъртва тишина.

— Ей сега ще ви донеса чай — каза жената, остави чантите в нишата на стената и излезе.

Отвориха прозореца и изведнъж остро почувствуваха, че са в планината.

— Каква тишина само!

— Сякаш са ти запушени ушите.

— Просто не сме свикнали и за това ни се вижда странно.

— Нищо чудно, след като животът ни преминава сред грохота на големия град.

— Каква ли връзка може да има между Джони Хейуърд и това затънтено място? — палейки цигара, недоумяващо присви рамене Йоковатари.

В коридора се чуха стъпки и в стаята влезе жената, носеше чая.

— Добре дошли в Киридзуми — още веднъж рече тя и се поклони учтиво.

И маниерите, и начинът й на изразяване подсказваха, че тя е съдържателката на странноприемницата, а не прислужница, както им се стори отначало.

— Тук е прекрасно — искрено изказа възхищението си Йоковатари. — Дано прочистим белите си дробове, че са пълни с пушек и сажди.

— Наистина е прекрасно — съгласи се тя, — всичките ни гости харесват това място.

— Извинете, вие ли сте собственицата? — реши да се увери Йоковатари.

— Да, имотът ни е малък, опитваме се да се справим със собствени сили.

— А как смогвате да се оправяте едновременно и с двете странноприемници?

— През активния сезон наемаме помощници. Ако ги държим постоянно, трябва все да ги следим, пък и те не обслужват както трябва гостите.

— Значи обслужването при вас е поставено на домашни начала в буквалния смисъл на думата.

— Абсолютно вярно.

— А какво ви съобщиха за нас по телефона от Токио? — с невинен вид полюбопитствува Йоковатари. Стори му се, че жената се досеща какви са.

— Нищо. А нима вие лично не ангажирахте стаите?

— Фирмата имаше тази грижа — уклончиво отвърна той.

Когато водиш разследване, по-добре е да не се разкриваш, иначе събеседникът ти може да се изплаши и да млъкне. Наистина с някои хора е точно обратното: по-добре би било, ако веднага откровено признаеш, че си от полицията — тогава те разказват всичко най-подробно и съвсем искрено.

— Какво ви води насам, може би имате някаква работа?

— Откъде знаете? — учуди се Йоковатари. Въпреки хитруването съдържателката все пак се беше досетила за тяхната професия.

— Как да ви кажа. Тук идват обикновено групи, семейства или двойки, а да пристигнат двама мъже просто ей тъй, заради водата — това рядко се случва.

— Ясно. Ех, как не се сетихме, трябваше да вземем и момичетата с нас — разочаровано махна с ръка Йоковатари.

— Искате ли да отгатна какви сте? — сдържайки усмивката си, предложи жената.

— Нима можете да познаете?

— Отначало помислих, че сте журналисти, но май не сте… а сте детективи, тъй ли е?

Инспекторите смутено се спогледаха.

— Тъй е — призна Йоковатари. Вече нямаше смисъл да играят на криеница. Жената явно беше от бъбривите. Навярно по-добре беше веднага да разкрият картите си и да я помолят за съдействие. — А как се досетихте?

— Журналистите обикновено носят фотоапарати. А вашите чанти са малки. И после, вестникарите винаги са облечени изискано.

— Ама че комплимент! — разсмя се Йоковатари.

Да, в сравнение с журналистите те наистина изглеждаха като провинциалисти. И кой им обърна внимание на това? Съдържателката на една забутана в пущинака странноприемница. В днешно време, когато някои престъпници летят със самолети и карат спортни автомобили, потъна в миналото фигурата на детектива с оръфано сако и изкривени обувки. От пръв поглед трудно можеше да се различи един млад детектив от високопоставен служител в първокласна фирма. Те, разбира се, нямаха чак такива претенции, но все пак не се причисляваха и към детективите с „изкривените обувки“.

— Извинявайте, съвсем не исках да кажа това — смутено се опита да заглади неволната си грешка жената. — Макар че са елегантно облечени, вестникарите, тъй да се каже, доста се перчат.

— И през ум не ни е минавало да се обиждаме. Впрочем, щом сме разкрити, налага се да ви разкажем всичко. Дойдохме тук по нареждане на полицейското управление, за да разследваме едно дело. Това е инспектор Йоковатари, а моето име е Мунесуе. Бихме искали да поразпитаме за някои неща вас и съпруга ви. Ще ни помогнете ли? — попита Мунесуе и й показа служебната си карта.

— То се знае, че ще ви помогнем, стига да можем. Прощавайте, ако съм казала нещо не на място.

Тя явно изпитваше чувство на вина и искаше да я заглади. Инспекторите побързаха да се възползват от това.

— Често ли ви посещават чужденци? — започна Мунесуе с най-важното.

— Не много често, нашият край е малко отдалечен.

— Но все пак идват, нали?

— Само през активния сезон.

— А не си ли спомняте скоро да са ви гостували някакви негри от Съединените щати?

— Негри ли? Не, не си спомням.

— Между тринайсети и седемнайсети септември? — Мунесуе я погледна право в очите. Според документите Джони Хейуърд е бил за първи път в Япония. Значи само през тези четири дни е имал възможност да дойде в Киридзуми: от деня на пристигането си на тринадесети септември до деня на своята гибел в хотел „Роял“ на седемнадесети септември. В „Токио бизнесмен хотел“ им съобщиха, че се е връщал всяка вечер, но до Киридзуми е можел да прескочи и през деня.

— През септември все още пристигаха много гости, но негри — не, не сме имали.

— Интересува ни именно този негър. Може и да не е идвал тук, но по някакъв начин е свързан с тия места. Всъщност той не прилича много на чернокож, а чертите му по-скоро са азиатски. — И Мунесуе показа на съдържателката ретуширана снимка на убития Джони Хейуърд и копие от снимката в паспорта му. Фотографиите не й направиха никакво впечатление.

— Щом вие не си спомняте, очевидно и съпругът ви не знае нищо?

— За негъра ли?

— Да.

— Ако ви интересува дали е отсядал в странноприемницата, мога съвсем точно да ви кажа, че не е. Но какво му се е случило? — разтревожи се жената.

— Нищо особено, събираме сведения за него във връзка с едно произшествие. Не се вълнувайте, моля ви — побърза да я успокои Мунесуе.

Ако беше чела вестници, навярно щеше да знае, че Джони Хейуърд е убит в един токийски хотел. Но човек трудно можеше да си представи, че тази добродушна жена, погълната от многобройни грижи, ще проявява интерес към такива кървави истории. Пък и да се интересуваше, едва ли би могла да познае на снимката лицето, което бегло е видяла във вестника.

— Някога случвало ли се е вашият съпруг да е оставал сам в странноприемницата?

— Разбира се. Когато наближаваше да раждам, отивах при родителите си — и двата пъти по за месец. Сега децата ходят на училище.

Вероятно двама от учениците, с които пътуваха в микробуса, бяха нейните деца.

— Възможно ли е през това време да са идвали негри?

Кой знае, може пък някой от роднините на Джони Хейуърд да е посещавал преди това Киридзуми?

— Не, мисля, че не са идвали. Такова нещо не се случва всеки ден и мъжът ми щеше да ми каже.

— Колко време пазите регистрационните книги?

— Обикновено след една година ги унищожаваме.

Докато разпитваше съдържателката, Мунесуе все повече и повече се убеждаваше, че няма да научи нищо от нея. Наистина оставаше мъжът й. Може би той щеше да им помогне?

— Къде е вашият съпруг?

— В старата странноприемница. Да го повикам ли?

— Не, ние ще отидем при него. Там и ще пренощуваме. Извинете, а откога живеете тук?

Беше напълно допустимо, Джони да е влязъл във връзка с местните жители или преди нейното идване тук, или когато я е нямало.

— Омъжих се през шейсет и пета и оттогава не съм мърдала от Киридзуми.

— Значи през ваше време чернокожи не са идвали?

— Поне аз не съм виждала негри тук.

— А какви чужденци са ви посещавали?

— Предимно американци. Войници от базите. И студенти. Освен тях французи, германци, англичани.

— Кой от тукашните хора живее в Киридзуми от войната насам?

— Родителите на мъжа ми, тях трябва да разпитате.

— Здрави ли са?

— Да, и двамата са над седемдесетте, но се държат.

— А все тук ли са живели?

Да, откакто са наследили имота, никъде не са ходили.

— Наследили ли, казвате?

— Свекърът ми е получил странноприемницата от чичо си. Впрочем не съм много веща в тия неща, по-добре попитайте него.

От думите й се разбираше, че мъжът й е собственик на двете странноприемници, а баща му се е оттеглил и живее на спокойствие в „Киридзумикан“ Едва ли двадесет и четири годишният Джони Хейуърд е бил свързан с някого от старите жители на Киридзуми.

— Познати ли са ви тия стихове? — Мунесуе прехвърли разговора на друга тема и показа на жената стихосбирката на Ясо Сайджо. — Намерихме я сред вещите на Джони Хейуърд. Когато тръгвал за Япония, казал, че отива в Киридзуми. — Нямаше смисъл да й обясняват как „кисми“ ги е довело до „Киридзуми“. — Тези стихотворения са били много важни за него. В тях се говори за Киридзуми. И той пристигнал в Япония, за да посети точно тия места. А какво се канел да прави? Твърде вероятно е отговорът да се крие в тези стихотворения. На вас те не ви ли говорят нещо?

— Знам, че в тях Ясо Сайджо разказва как някога като дете е идвал с майка си в Киридзуми. Чувала съм, че моят свекър издирил тези стихове и ги отпечатал на рекламна диплянка и по салфетките.

— Случайно да сте запазили някоя от тия диплянки?

— Не, било е отдавна.

— Жалко — рече Мунесуе, без да крие разочарованието си, а после попита: — Докога използувахте тези салфетки и диплянки?

— Само мъжът ми и свекър ми могат да ви отговорят.

— Как мислите, какво в стихотворенията на Ясо Сайджо е могло да бъде важно за Джони Хейуърд? — Най-после Мунесуе изплю камъчето и й зададе въпроса, който го измъчваше, макар че почти не се надяваше да получи отговор: какво ли можеше да му каже тази жена, която никога през живота си не бе виждала Джони Хейуърд?

— Знаете ли, все пак под Киридзуми не трябва да се разбира само мястото, където живеем.

Последните й думи, изглежда, заинтересуваха Йоковатари, защото той едва чуто промърмори: „Точно така, Джони може да е имал предвид не само изворите…“

Когато в оперативната група обсъждаха какво може да означава тази дума „Киридзуми“, която откриха в едно от стихотворенията на Ясо Сайджо, всички веднага я свързаха с топлите извори, но нали можеше да става въпрос и за цялата местност.

— Кажете ми, някъде другаде наоколо живеят ли хора? — попита Йоковатари. Ако наблизо имаше друга къща, възможно бе Джони да е искал да отиде тъкмо там. Или на него не са му били нужни хората, а земята на Киридзуми? Е, в такъв случай няма да успеят да изяснят нищо.

— По-точно местните жители все близо до изворите ли са живели? — уточни Мунесуе, подхващайки мисълта на колегата си.

— Някога съществуваше и селцето Юносава, но, сега то е запустяло.

— Юносава ли? Къде се намира то?

— Когато сте идвали насам, сигурно сте видели язовирната стена. Селцето е малко над нея. Скоро ще го залеят и почти всички хора са се изселили оттам.

— Отдавна ли?

— Кажи-речи, три години минаха оттогава. Но Юносава само по себе си не е Киридзуми.

Ето че стигнаха до задънена улица. Трябваше колкото се може по-скоро да отидат в старата странноприемница.

— Извинете за безпокойството. Ще идем до „Кинтокан“.

— Ще ви придружа.

— Благодаря, не е необходимо. Нали дотам има само един път?

— Така е, но аз и без това имам работа там. — И жената с готовност стана.