Сейичи Моримура
Плюшеното мече (14)

2

Колата излезе от невероятната въртележка, завъртя се още веднъж около оста си и най-после се закова. Мичико и Кьохей не можеха да се помръднат. Парализирани от безумен страх, те имаха чувството, че сърцата им са спрели да бият.

Първа дойде на себе си Мичико.

— Слушай, май се ударихме в нещо. — Той не отговори. — Ей, съвземи се! Преди да спрем, отпред се мярна нещо черно. Видя ми се, че колата се блъсна в някакъв предмет.

— Блъсна ли се? — най-сетне прошепна Кьохей.

— Нали колата загуби управление. Трябва по-скоро да видим какво има там.

Побутван от нея, той се надигна. Но не можа да отвори вратата.

— Излез от другата страна — извика му вече изскочилата от колата Мичико.

Кьохей се измъкна навън. Бронята и радиаторът бяха леко изкривени. Нямаше съмнение: колата се беше врязала в нещо. Разбира се, при тази скорост жертвата не бе за завиждане. Щеше да бъде добре, ако беше бездомно куче. Ами ако беше човек? По гърба на Кьохей полазиха тръпки.

— Тук има нещо — рече Мичико и изведнъж закрещя: — Това е човек! Ти си прегазил човек!

Кьохей замря от уплаха: беше станало най-лошото, което можеше да се случи. На тревата до пътя лежеше човек. Приличаше на вързоп парцали.

— Жена е.

Когато очите им привикнаха към слабата разсеяна светлина, която идваше някъде отзад, те видяха, че от „вързопа“ се подаваха два мъртвешки бледи крака. Жената беше съвсем млада.

— Ранена е. Цялата й глава е в кръв. — Гласът на Мичико потрепера. — Още е жива!

Пострадалата едва-едва дишаше. По-точно, още не беше умряла.

— Веднага трябва да потърсим лекар!

— Наблизо няма телефон, как ще извикаш „Бърза помощ“?

Някъде в далечината блещукаше светлинка. Наоколо нямаше жива душа.

— Какво ще правим? — попита Мичико, която вече беше изпаднала в отчаяние.

Кьохей повдигна жената.

— Защо я вдигаш?

— Ще я закараме в болница. Хвани я за краката.

Внимателно положиха пострадалата на задната седалка. Макар че Кьохей беше сигурен, че вече и в болницата няма да могат да й помогнат. Жената беше така премазана, че дори и да останеше жива, едва ли щяха да успеят да възстановят здравето й. И за всичко беше виновен само той, Кьохей. Караше с пълна скорост и блъсна човек. Какво оправдание можеше да намери? Когато насочваше колата към осветеното кръстовище, той изведнъж осъзна какво беше сторил.

— Умря — изстена Мичико, която през цялото време наблюдаваше жената ма задната седалка.

— Какво?!

— Вече не диша.

— Сигурна ли си?

— Провери сам.

Кьохей спря и се наведе над окървавеното тяло.

— Май наистина е умряла — объркано кимна той.

— Значи трябва да отидем в полицията, а не в болницата — промълви Мичико.

Думите й му подействаха като отрезвителен душ, той се обърна към волана, рязко потегли, набра скорост и със свистене зави.

— Накъде? — изплаши се Мичико. Колата се понесе в мрака, оставяйки назад осветеното място. — Натам ли е полицията?

— А ти къде мислиш, че е?

Загледан напред с обезумели от страх очи, Кьохей натискаше педала на газта. Сърцето на Мичико се сви, обзеха я лоши предчувствия.

— Ще кажеш ли най-после накъде си се понесъл?!

— Затвори си устата — процеди Кьохей.

— Нима се каниш?…

— Какво „се каня“?

— Да не си решил, да избягаш?

— Никой не ни видя. И ако скрием тялото…

— Престани! Какъв ужас! Ако я закараме в полицията, част от вината ще падне от нас. Но да прегазиш човек и да скриеш трупа — това вече е престъпление!

— Какви ги дрънкаш? Нека първо да го намерят. Така ще го скрия, че никой няма да се досети къде е!

— Само това не! Обръщай назад!

— Млъкни! Щом много знаеш, ще ти кажа: не е прилично една млада жена да се разхожда по това време. Сама си е виновна. Търсила си го е. Тъй че не виждам защо трябва да бъда обвиняван за смъртта й?

— Да не си полудял?

— Мисли, каквото щеш. Но не забравяй, че си ми съучастница.

— Аз — твоя съучастница?

— Точно така. И ти си била в колата. Дори може да си я карала.

— Какво искаш да кажеш?

— Никой не е видял кой от двама ни е бил на волана.

— Страхливец!

— Все още не съм, но мога и да стана. Затова кротувай.

Думите на Кьохей сломиха Мичико. Отпред се стелеше непрогледен мрак. Сякаш ги забулваше огромна сянка — може би наближаваха планината.