Сейичи Моримура
Плюшеното мече (13)

1

— Накъде караш? — попита Мичико Асаеда, без да откъсва очи от тъмната улица, осветявана само от тесните лъчи на фаровете.

— Направо — предизвикателно отвърна Кьохей Коори.

— Я гледай ти! — Тя едва не се разсмя.

Навред беше непрогледен мрак. Не се виждаше нито една кола — нито отпред, нито отзад. Върху таблото светеха само уредите, които отчитаха скоростта, количеството на бензина, налягането на маслото и температурата на водата. Също като в самолетна кабина. А може би имаха това усещане от скоростта, с която се движеха — все пак сто и двадесет километра в час не са шега работа!

— Не бива да караш толкова бързо.

— Изплаши ли се, а?

— Не съм се изплашила, но ако ненадейно изскочи някой, няма да успееш да спреш.

— Нямам никакво намерение да натискам спирачките.

— Да не си мръднал?

— Какво ти става, днес си много примерна.

— Колко е глупаво всичко!

— Кое по-точно?

Разговорът го поразсея и той неволно намали скоростта. Градските улици съвсем не бяха пригодени за лудешко шофиране.

— Та кое, казваш, било глупаво? — повторно попита Кьохей.

— Ами всичко. И това, че се скарах с майка ми и избягах от къщи, и това, дето сега съм с теб…

— Обясни ми, моля те, какви са тия приказки!

— Приказки като приказки. И изобщо — защо сме се родили?

— Не мога да ти обясня. Във всеки случай не съм молил родителите си за това.

— Че кой ли ги моли! Но има хора, които си живеят и за нищо не мислят.

— А ти мислиш ли?

— От известно време… Общо взето, по-добре да не се бях раждала.

— Що за щуротии!

Кьохей извади пакет цигари и пъхна една в устата си. Мичико взе от таблото електрическата запалка и му я подаде.

— Мама все ми повтаряше: „Ти се роди по погрешка. Мислех, че тоя ден няма никаква опасност да забременея, а излезе точно обратното.“

— Става ми тъжно, като те слушам!

Той запали цигарата, като въртеше волана със свободната си ръка.

— Да ти става тъжно. Виждаш ли, появила съм се на бял свят поради някакво глупаво стечение на обстоятелствата. И никой не ми се е зарадвал. Не съм като теб — мамино синче.

— За моя милост ли говориш! Не ме разсмивай! Майка ми благодарение на мен стана телевизионна звезда. А баща ми пък използва нейната популярност. Всъщност те ме експлоатират.

— Не е ли все едно — нали си живееш добре.

— Само на приказки — откакто се помня, все не ми върви.

— Най-малко ти имаш право да кажеш това! Че откъде можеш да знаеш какво означава на човек наистина да му е зле? От нищо не си лишен, а се правиш на нещастен!

— Аз ли от нищо не съм лишен?! Че какво му е хубавото — подхвърлят ти милостиня — като онези хиляда йени. Те си мислят, че като ме отрупат с пари и вещи, вече са изпълнили родителския си дълг. Кола и къща ми купуват! А това всъщност какво е? Същата оная банкнота от хиляда йени вместо закуската. Тебе са те родили по погрешка, а пък мен съвсем…

— Значи такъв ни бил късметът и на двамата…

— Добре го каза. Какво пък. Както те се отнасят с мен, така и аз ще се отнасям с тях. Ще прахосвам паричките им — ето какво съм измислил, за да им отмъстя.

— Какво е това отмъщение?

— Истинско. Синчето на най-образцовата майка в страната е непоправимо хипи. Каква комедия!

— Но нали само приятелите ти знаят, че си хипи. За да им отмъстиш както трябва, направи нещо изключително, та всички да научат за него. А докато се правиш на примерно момченце пред майка си и пред телевизионната камера… Ей, какво се умълча? Пък и какъвто и номер да им изиграеш, все едно, ще кажат, че това е една невинна лудория на доброто дете. Лесно е да полудуваш, скрит зад солидния родителски гръб. Имаш си къща, кола… Каквото и да направиш, роди телите ти ще те защитят. Ти си им под крилцето, както Сун Укун^[1] — под закрилата на Шакямуни.

— Според теб аз съм маймуна, тъй ли?

— Не виждам голяма разлика между вас.

— Ама че си мръсница!

В този момент колата излезе на права отсечка. Вбесен, Кьохей изплю фаса, втренчи поглед напред и натисна до краен предел педала на газта. Стрелката на спидомера подскочи. Двигателят изръмжа. Колата полетя като стоманена хиена. Моторът ревеше, в скоростната кутия нещо проскърцваше. Вятърът виеше подобно хищник, опитал кръв.

— Спри! — изкрещя Мичико, но Кьохей се престори, че не я чува. — Какво правиш! — отново като в празно пространство извика тя.

При такава бясна скорост мъчно можеше да се наблюдава пътят. Ненадейно точно пред тях, в осветеното от фаровете пространство, изникна някаква тъмна фигура. Кьохей рязко натисна спирачките. Колата изскърца. Гумите като че ли се впиха в асфалта, в мрака се виеше белезникав дим. Центърът на тежестта се пренесе върху предните колела, задницата мигновено се занесе наляво. Миг — и колата се завъртя, вече беше невъзможно да се спре. Загубила управление, тя се понесе в мрака, носейки смърт.

Изглеждаше, че всеки момент гумите ще се разлетят в различни посоки. Колата отново изскърца и в този стържещ звук ясно се различиха два страшни човешки писъка.