Сейичи Моримура
Плюшеното мече (12)

Кървавото петно

Щом попадна на следите на Кунио Морито, служител в „Тото кигьо“, Оямада незабавно пристъпи към действие.

Още на следващия ден се обади на телефонния номер, посочен във визитната картичка. Оказа се, че принадлежи на фирма, която търгува с канцеларско обзавеждане. На въпроса му да се свърже с господин Морито вежливо му отговориха, че може да го намери в службата всеки ден до пет часа следобед, и той, без да се колебае, реши още същия ден да го посети. Фирмата се намираше в района Минато-ку. Широка пететажна сграда, чийто първи етаж представляваше зала, където бяха изложени всевъзможни папки и класификатори, каталожни шкафове, етажерки за книги — с една дума, образци на стоките, с които фирмата търгуваше.

Оямада подаде на служителя старата си визитна картичка и попита може ли Морито да го приеме. Онзи, изглежда, го взе за клиент и много любезно го покани в приемната.

Работният ден вече свършваше. Някъде отгоре долиташе шумна гълчава. Оямада напрегна слух и дочу:

— Първо, необходимо е задълбочено познаване на предмета, второ — предприемчивост, трето — абсолютна добросъвестност.

Бяха нещо като „Правила на търговския агент“, които четяха на служителите в края на работния ден за укрепване на „бойния дух“.

Минаха десет минути. Изглежда, че всекидневната церемония завърши, защото изведнъж се вдигна врява и по стълбата се затрополи. Вратата на приемната се отвори.

Пред него стоеше мъж на около двадесет и пет години, който държеше в ръка визитката му картичка. Беше строен, облечен с модерен костюм — истински търговски агент.

— Извинявайте за безпокойството. Но трябва да поговоря за нещо с вас. — Оямада направи лек поклон.

— Мое задължение е да ви изслушам — отвърна Морито с приветлива усмивка, изглежда, го взе за клиент. И бързо добави: — Днес не успяхме да сключим нито един договор и началникът на отдела не е доволен. В нашата работа винаги е така: ту има приливи, ту отливи, но ръководството на фирмата не се съобразява с това.

— Позволете.

— Съвсем отскоро ме прехвърлиха в отдела за обзавеждане, което е предназначено за опазване на промишлените тайни. Засега у нас все още не се осъзнава важността на промишлената тайна и дори малко се подценява. Случаите на промишлен шпионаж непрекъснато се увеличават, но това тревожи само героите на романите и филмите. В много от фирмите цари такава неразбория, та все едно, че сами те подканват — откраднете от нас някоя важна тайна. И ето че хората крадат, а когато фирмите вдигнат шум, обикновено вече е късно. Защото никой или почти никой не схваща колко е необходимо да се опазват производствените тайни и да се вземат съответните контрамерки.

— Но аз идвам при вас, за да…

— Никой не приема това сериозно, затова нашето обзавеждане се продава извънредно трудно. Преди всичко трябва да се превъзпитат хората. Тайните на едно или друго предприятие могат да се разделят на три групи. Група „А“ ще наречем „тайна на фирмата“ Ако тази тайна излезе извън стените на предприятието, това ще нанесе големи загуби на акционерите. Тайната от група „Б“ е „поверителна“, разкриването й ще навреди на печалбата и ще спъва управлението на фирмата. Група „В“…

— Морито-сан, помните ли тази книга? — Оямада издебна момента, когато бърборещият като сврака млад човек млъкна за миг, за да си поеме дъх, и успя най-сетне да вземе думата. Извади книгата — „Специална стратегия за управление“ — и с вълнение я подаде на Морито.

— Каква е тази книга? — Лицето му не изразяваше абсолютно нищо.

— Ваша ли е?

Ако беше негова, значи той е любовникът на Фумие.

— Не, аз не чета такива книги. Те са за хора с по-висок ранг.

— А какво ще кажете за това? — И Оямада показа на Морито поставената между страниците визитна картичка.

— Мисля, че е моята визитна картичка — отговори той, като я погледна подозрително. — За какво става дума?

— Сега вижте какво пише от другата страна. Почеркът ваш ли е?

— Да, мой. Но как е попаднала у вас? — Морито го наблюдаваше с явно любопитство.

— А не си ли спомняте на кого сте я дали?

— Мога ли да се сетя изведнъж? В нашата работа раздаваме визитки наляво и надясно. А моята как се оказа у вас?

— Това е дълга история. Тия дни бях с една жена в хотел „Сумейсо“ И намерих в стаята същата тази книга, изглежда, предишният клиент я беше забравил. От разсеяност съм я прибрал. А когато я прелистих, открих много бележки с червен молив. Помислих си, че книгата е била ценен помощник за онзи, който я е загубил, и реших да потърся собственика й. Между страниците намерих и вашата визитна картичка.

— Само затова ли сте дошли при мен?

— Да.

Морито, изглежда, го разбра. Той отново погледна картичката.

— Ето какво… — Очите му заблестяха.

Оямада затаи дъх.

— Спомнихте ли си?

— Да. Дадох я на Ниими, началник-отдел във фирмата „Тойо токен“.

— Ниими от „Тойо токен“ ли казахте?

Оямада беше чувал тази фирма. Тя беше главен производител на оборудване за опазване на промишлени тайни.

— „Тойо токен“ работи активно в областта на апаратурата, предотвратяваща изтичането на информация, и Ниими е влиятелна фигура в нея.

— Сигурен ли сте, че сте дали визитната си картичка именно на него? — Оямада неволно повиши тон. Най-после се беше добрал до своя враг. Вероятно Ниими беше любовникът на Фумие.

— Абсолютно съм уверен. Той се интересуваше от машини за унищожаване на документи. Искаше да се запознае с новите модели. И аз отидох при него с няколко каталога. Но тъй като не го заварих, оставих му визитната си картичка. Струва ми се, че видях тази книга на бюрото му.

— Кажете ми нещо повече за Ниими — помоли го Оямада. Като разбра, че Морито е доста словоохотлив, реши да измъкне от него, колкото се може повече.

— Голяма клечка е. Само на четирийсет години е, а вече получи специално повишение — завежда отдел. Във фирмата, където работи, усетили, че изтича информация, и веднага създали отделна служба. Заели се сериозно с опазването на промишлената тайна и назначили Ниими-сан за шеф на този отдел. Напоследък интересът към машините за унищожаване на документи рязко се повиши и около деветдесет процента от водещите токийски фирми се снабдиха с подобни устройства. По принцип обаче те купуват една-две големи машини за всички отдели. Ниими-сан анализирал положението и разбрал, че трябва да се премине от системата „машина за няколко отдела“ към системата „машина за всяко бюро“ Колкото по-малко хора са запознати с тайните на фирмата, толкова по-сигурно. Разбира се, идеалният случай е, когато тайната се знае само от един човек. Ниими сега планира разпределянето на секретните документи. Много делови човек. Но той жъне успехи не само в службата си, говори се, че и с жените му върви. — Морито се усмихна. Последните му думи явно бяха камък в градината на Оямада, който беше намерил забравената книга в хотела.

— Много ви благодаря. Още утре книгата ще бъде в ръцете на своя собственик — каза Оямада, след като реши, че е узнал всичко необходимо.

— Защо си създавате главоболия? Скоро ще се срещна с Ниими-сан и ще му предам ръководството.

— Не, ще го направя сам. Сигурно не би искал някой от неговите колеги да научи, че е оставил книгата на такова място. Нали идеалният случай е, когато тайната знае само един човек.

— Да, вие сте съвсем прав. Да приемем, че аз нищо не знам — насмешливо рече Морито.

 

 

Оямада излезе от кабинета на Морито напълно уверен, че най-сетне е открил човека, който е отвлякъл Фумие. По всичко изглеждаше, че любовникът е Ниими, пък и инстинктът му подсказваше, че е на верен път. Може би това беше инстинктът на рогоносеца.

Преди да се срещне с Ниими лице в лице, Оямада реши да проучи противника си. И външните белези, и възрастта — всичко съвпадаше с описанието на прислужницата.

Когато видя Ниими, Оямада разбра, че не греши. Той принадлежеше към онзи тип мъже, които най-много допадаха на Фумие. Набит, широкоплещест, добре сложен, той беше два пъти по-едър от Оямада. Сигурно на младини доста беше спортувал. Но имаше нещо неприятно в почти квадратното му лице, върху което биеха на очи гъстите вежди и насмешливите очи. В него по странен начин се съчетаваха мъжествеността и жестокостта. Ниими беше пълна противоположност на болния, нещастен и заслепен от ревност Оямада. Загубил вяра в живота, изцяло издържан от жена си и едва свързващ двата края, Оямада, не ще и дума, губеше в сравнение с Ниими, който се чувстваше господар на живота.

Навярно Фумие, когато прегръщаше този як самец, изнемогваше от страст, която Оямада дори не можеше и да си въобрази. Той си представи как тя все по-здраво се притиска към съперника му и целият пламна.

Обезумял от ревност, Оямада започна внимателно да следи Ниими. Той беше много силен, затова бе необходима грижлива подготовка.

Според сведенията, които събра, Ниими беше на четиридесет и една година. След като завършил Токийския машиностроителен институт, постъпил на работа във фирмата „Тойо сейко“ (така преди това се наричала „Тойо токен“). По-късно се оженил, и то с помощта на директора на фирмата. Имаше две деца: петнадесетгодишна дъщеря и седемгодишен син. Способен и енергичен, Ниими бързо спечелил благоразположението на началството си, издигнали го в ръководството на фирмата и пред него се открили чудесни перспективи. През март тази година бил командирован в Америка, а през юли — в Съветския съюз. Двете пътувания обясняваха произхода на бижутата, които Оямада беше видял у жена си.

Но той не успя да научи нищо за любовните похождения на Ниими. Сигурно беше доста предпазлив, още повече, че се беше оженил чрез посредничеството на самия директор. Само Оямада, на когото бе отнел жената, познаваше неговите изтънчени методи. На Ниими, началник-отдел по опазване на информацията, така да се каже, професионалист в тази област, нищо не струваше умело да прикрива любовните си връзки. Беше извънредно трудно да бъде хванат на местопрестъплението.

И ето че Оямада най-после беше готов да се срещне лице в лице със своя враг. Той се колебаеше, не знаеше какво да предприеме: дали да потърси съперника си у дома му, или да го причака във фирмата, където работеше. Реши, че ако се появи в службата му, това ще създаде по-големи главоболия на Ниими, и решително пое към „Тойо токен“.

Фирмата се намираше в старинна къща, облицована със светлосини плочки. В десет часа сутринта Оямада вече стоеше във фоайето на сградата. Не знаеше със сигурност дошъл ли е вече Ниими, или още го няма. Обикновено тръгваше за работа в осем и половина — Оямада предварително се беше осведомил, че не е в командировка.

В десет часа редовно се провеждаха сутрешните съвещания и учреждението гъмжеше от служители.

— Вие за господин Ниими ли чакате? А имате ли предварителна уговорка? — попита го секретарката. Но той беше готов за този въпрос.

— Всъщност господин Ниими не ми е определял среща. Но аз трябва да му предам спешно съобщение от господин Морито от „Тото кигьо“. Няма да му отнема много време.

— А-а, от господин Морито.

Оямада се боеше, че секретарката познава лично Морито, затова реши да се представи като негов пратеник. От разговора с него разбра, че Ниими е благосклонен към Морито, и предположи, че неговото име ще му помогне да влезе при Ниими без предварителна уговорка.

Секретарката го заведе в приемната. Ниими трябваше да пристигне всеки момент. И така Оямада преодоля първото препятствие. Той чувстваше страшно вътрешно напрежение.

Скоро вратата се отвори. И с думите: „Отдавна ли ме чакаш?“ — влезе Ниими.

Сигурно беше решил, че го чака Морито, и когато не го откри в стаята, учудено повдигна вежди.

— Вие сте Ниими-сан, нали? — Втренчил очи в съперника си, Оямада бавно се надигна. За първи път виждаше отблизо своя враг и доста осезателно чувстваше превъзходството му.

Ето с кого беше поделял своята жена. Ето кого бе прегръщала тя, а Оямада й вярваше, мислеше, че е само негова. Ето кой се бе наслаждавал на прекрасното й тяло. Не, те дори не бяха я поделяли. Ниими изцяло беше завладял и плътта, и сърцето на Фумие. Силните му ръце бяха галили красивото й тяло, пръстите му бяха се плъзгали по нежните гънки на кожата й, докато е пил мед от нейните устни…

Сподавил раздразнението си, Ниими пристъпи към Оямада.

— Да, аз съм Ниими, а вие кой сте? — По лицето му беше изписано учудване.

Вместо отговор той му подаде визитната си картичка.

— Господин Оямада? — Учудването не изчезваше от лицето на Ниими. Изглеждаше искрено, той явно не свързваше името на Фумие с името от визитната картичка. Сигурно му се беше представила като Наоми.

— Виждам, че не разбирате. Аз съм съпругът на Наоми.

— Ах…

Самоувереността избяга от лицето му. Само този факт вече говореше много. Първата стрела, пусната от Оямада, попадна в целта.

— Познавате жена ми, нали?

— Бегло. Запознах се с нея в бара, където работи. Вие значи сте съпругът на госпожа Наоми? — Ниими леко се олюля. — И какво ви води насам?

— Не се преструвайте, Ниими-сан! Вие поддържате тайна връзка с моята жена!

— На какво прилича това! Няма да допусна някой си да бръщолеви по мой адрес, каквото му дойде на езика!

Окопитил се от първоначалния шок, той се овладя и сега, изглежда, искаше само едно — да унищожи невзрачния Оямада.

— Каквото ми дойде на езика ли, казвате? А може би трябва да доведа тук прислужницата от „Семейсо“?

Ниими отново трепна. Лицето му пребледня.

— И тази книга ли не е ваша? — продължаваше атаката Оямада.

Когато Ниими съгледа „Специална стратегия за управление“, устните му потрепериха, но не каза нищо. Оямада с един удар проби незащитения фланг.

— Забравили сте я в хотела, където сте се забавлявали с жена ми. Е, какво, още ли ще отричате?

Мълчанието на Ниими вече беше признание на връзката му с Фумие.

— Ниими-сан, вие — имате семейство. И после, вашето положение… С една дума, ако дам гласност на всичко това, работата ви е спукана. Но ако оставите жена ми на мира, няма да вдигам шум.

Оямада побърза да изложи своето искане, докато противникът му не се беше опомнил. Искаше му се да каже още толкова неща на този съблазнител на чужди жени, но най-важното сега беше да си върне Фумие.

— Оямада-сан, много съм виновен пред вас. — Ниими беше известен със своята способност бързо да се ориентира в обстановката. Но в този случай никакви извинения нямаше да го спасят. Той наведе глава. За него, човека от избраното общество, ползващ се с пълното доверие на директора на фирмата, подобно разобличение щеше да бъде равносилно на пълен крах.

— Щом смятате, че сте виновен, върнете жена ми.

— Но сега с Наоми… тоест с жена ви, вече не се срещам. Кълна ви се, че от тази минута слагам край на нашата връзка. И мисля, че не си заслужава да даваме гласност на тази работа.

Ниими беше готов да падне на колене. Сега този господин мечтаеше само за едно — да спаси кожата си. Такава лисица, пък да изпадне в толкова неприятно положение.

Оямада почувства известно облекчение.

— Върнете жена ми — повтори той.

— Знам, че нямам право да се надявам на вашето снизхождение. Но съм готов да изкупя вината си по всякакъв начин.

— Тогава върнете жена ми, друго не искам от вас.

— От днес прекъсвам всякакви отношения с нея.

— А къде сте я скрили?

— И през ум не ми е минавало такова нещо.

— Пак ли се преструвате?

— Готов съм да ви броя, колкото кажете. Ако сумата не превишава разумните граници, ще ви платя незабавно.

— Пари ли? Не, лъжете се. Пари не ми трябват. Искам да върнете жена ми.

— Какво, вашата съпруга не си ли е у дома?

— А вие как мислите?

Най-после и двамата забелязаха, че разговорът взема някакъв странен обрат.

— Що се отнася до мен, отдавна нямам вести от нея. Дори започнах да се притеснявам. Наистина ли я няма?

— Що за шеги? Как може да е у дома, щом е избягала с вас!

— Почакайте, почакайте! Наоми… извинете, вашата съпруга наистина ли е изчезнала от къщи?

— Да, изчезна. Преди десет дни излезе и оттогава не се е връщала.

— Не може да бъде.

Върху лицето на Ниими беше изписано искрено учудване. Сърцето на Оямада се сви в тъжно предчувствие.

— Значи не сте я скрили? — продума той.

— Разбира се, че не съм. Отдавна не се е обаждала, бях отчаян, опитвах се да я намеря…

— Лъжец!

— Не лъжа. Имаше дни, когато не успявахме да се срещнем в бара, но винаги намирахме начин да се свържем. А ето вече минаха десет дни, а тя нито е идвала в бара, нито ми е телефонирала. Исках да й позвъня, но не посмях: страхувах се, че вие ще вдигнете слушалката. Какво можех да направя? Известно време обикалях около къщата ви и разбрах, че я няма там. Тогава си помислих, че сте научили за нашата връзка и нарочно сте я завели някъде, където да не мога да я намеря.

Ниими говореше искрено, сякаш беше забравил кой е пред него. Собствената му съдба, изглежда, вече не го вълнуваше — той беше потресен от изчезването на Фумие.

Оямада започна да се досеща, че работата е много по-сериозна, отколкото му се струваше. Щом и любовникът на жена му, когото той с такива усилия успя да открие, не знае нищо за нея! Къде ли е изчезнала?

— А не допускате ли, че е решила да ви напусне? — попита Ниими. Двамата като че ли изведнъж обединиха усилията си, за да я търсят.

— Кога я видяхте за последен път? — на свой ред го запита Оямада.

Онзи назова деня, в който Фумие не се върна в къщи. Ако не лъжеше, следите на жена му се губеха в нощта, когато се бе прибрала след срещата с него.

— Не забелязахте ли нещо странно в поведението й?

Сега не беше време за упреци. Излизаше, че последната среща на Фумие с Ниими беше единствената нишка и само ако успееше да се хване за нея, можеше да се надява, че ще размотае цялото кълбо.

— Не. Както винаги, се връщахме в дванайсет и половина в „Сумейсо“ Към два часа през нощта прислужницата извика такси и аз изпратих Наоми до колата.

— Не запомнихте ли шофьора?

— Винаги викахме един и същ шофьор, струва ми се, че се казваше Осуга. Но аз проверих, по пътя всичко е било наред, нищо не се е случило.

И Оямада вече бе успял да се увери в това. Значи с Фумие е станало нещо, когато е излязла от колата и е тръгнала към къщи. Досега той си мислеше, че за всичко е виновна злата воля на Ниими, но щом той не е замесен, в такъв случай е имало още някой, за когото Оямада не знаеше нищо.

Кой е този Хикс? И защо му е дотрябвало да крие Фумие?

Фактът, че и Ниими не беше виждал Фумие от десет дена, а и не бе получавал вест от нея, напълно го изненада. И неговото положение не беше за завиждане. Ниими, съблазнителят на чужда жена, не криеше отчаянието си: някой беше откраднал любовницата му и може би се бе погаврил с нея. Излизаше, че и двамата са станали жертва.

Оямада влизаше в положението на съперника си. Дори омразата му към него изведнъж се изпари. И двамата съзнаваха, че трябва да обединят усилията си, за да намерят Фумие.

— Ниими-сан, споменахте, че сте търсили жена ми, когато е престанала да ви се обажда… — вежливо започна Оямада.

— Че я търсих, търсих я.

— А не попаднахте ли на някаква следа?

— Именно…

Ниими смутено отпусна глава. Възцари се тягостно мълчание. Взаимната омраза отново пламна. За да преодолее това чувство, Ниими реши да наруши тишината:

— Не знам доколко това може да се приеме за следа, но…

— Нима сте открили нещо? — извика Оямада, зарадван не толкова от чутото, колкото от това, че между тях отново се установи атмосфера на доверие.

— На следващия ден след изчезването на Наоми, когато се навъртах около вашата къща, намерих доста странна вещ.

— Каква вещ?

— Една играчка, мече. Горе-долу такова — и той показа с ръце големината му.

— Мече ли, казахте?

— Не знам дали има някакво отношение към изчезването на Наоми, то се въргаляше близо до мястото, където е слязла от колата. Прибрах го, разбира се.

— Може да са го изгубили съседските деца?

— Едва ли. Мечето е доста охлузено. Всъщност то е тук, в библиотеката. Ей сега ще го донеса.

Ниими излезе. Види се, не му беше удобно да държи играчката в къщи и затова я беше донесъл тук. Скоро се върна с една протъркана плюшена играчка в ръце. Плюшът върху гърба на мечето беше съвсем протрит, дори прозираше основата. Изглежда, това мече е било любимата играчка на някое дете — цялото беше измърляно от пипане. Беше само за боклука.

— А къде го намерихте?

— В тревата край пътя. Не го забелязах веднага.

— Как мислите, колко ли време е стояло там?

— Нямам представа. Но и вие виждате, че не се е търкаляло дълго. Ако са го изхвърлили, това е станало ден-два преди да отида.

— Ами ако това мече е свързано по някакъв начин с изчезването на Фумие? — Очите на Оямада блеснаха.

— И аз си помислих същото, затова го прибрах.

— Ниими-сан, и вие ли смятате, че играчката е изгубена от същия човек, който е отвлякъл жена ми?

— Не мога да твърдя със сигурност, но напълно е възможно да е така.

— А защо?

— Знам ли. Може той случайно да е изтървал мечето и не е забелязал, че го е изгубил.

— Не е забелязал ли, казвате?

— Разбира се, ако този, който е вървял подир жена ви, е държал играчката в ръце, едва ли щеше да забрави за нея. Но ето какво ми идва наум: дали тая играчка не е била в някаква кола?

— В кола ли? Вие допускате, че неизвестният е бил с кола?

— Да. Тя му е била необходима, за да може в този късен час по-бързо да откара жена ви на сигурно място. А когато е разчиствал седалката за Наоми, сигурно е изхвърлил мечето.

— Ниими-сан! — неочаквано извика Оямада, като внимателно разглеждаше играчката. — Вижте, тук има някакво петно!

— Наистина. А аз не обърнах внимание. Мечето е толкова мръсно, че трудно можеш да го забележиш.

— Според мен това е кръв!

— Тъй ли? — Ниими се вторачи в Оямада.

— Мъчно може да се определи на око, но ако това е кръв, и то човешка…

— Оямада-сан, нима допускате, че кръвта е на жена ви? — с мъка изрече Ниими, като не искаше да повярва в думите му.

— Не знам как тази мисъл ми дойде в главата, но колкото повече размишлявам, толкова по-правдоподобна ми се вижда.

— Ако кръвта наистина е от Наоми, какво ли се е случило с нея?

— Ниими-сан, ще ви задам един деликатен въпрос и ви моля да ми отговорите откровено. Вярвахте ли на Фумие?

— Какво искате да кажете?

Въпросът му го постави натясно и той не можеше да разбере какво цели Оямада с него.

— Вярвахте ли, че тя наистина ви обича?

— М-м-м…

— Не крийте. Нямам намерение да ви упреквам.

— Честно казано, тя ме обичаше искрено. И аз нея. Не беше възможно да се оженим, разбирате ме, нали, но изпитвахме силни чувства един към друг.

— Следователно тя не би могла така безпричинно да изчезне, без да ви каже нито дума?

— Не мога дори да си го представя! Аз действително много се разтревожих, по цели нощи не можех да заспя!

Когато се видяхте последния път, уговорихте ли се за следващата среща?

— Да.

— За кога?

— След три дни, по обичайното време и на обичайното място.

— И тя не дойде. Не ви ли се струва, че е станало против волята й?

— Искате да кажете, че е извършено насилие над нея?

— Точно така. Иначе щеше ли да го направи, без да ви уведоми? Едва ли. Нали сте разговаряли по телефона всеки ден?

Ниими кимна.

— Следователно са я отвели насила. Пък и това мече с кървавото петно. Вероятно, когато са я натикали в колата, играчката е изпаднала оттам. Само тогава е могла да бъде изцапана. Значи Фумие е изгубила много кръв.

Мозъкът на Оямада сега работеше със страшна бързина, мислите му следваха една след друга. Разбира се, всички се основаваха на предположението, че петното върху играчката е от кръвта на Фумие.

— Чуйте ме, Оямада-сан — простена Ниими, като усети накъде бие събеседникът му.

— Но нали вие пръв се досетихте, че мечето може да е било в колата, с която е отвлечена жена ми!

— Оямада-сан, нима предполагате, че Наоми е мъртва?

— Страшно ми е да го произнеса, но вече не се съмнявам в това. Нещастието е станало точно преди десет дни. Ако беше в болница, досега щяха да ми се обадят.

— Ами ако е била в безсъзнание?

— Нали по документите, които е носела, със себе си, щяха да разберат коя е — спокойно разсъждаваше Оямада, сякаш не ставаше дума за неговата жена. А Ниими, напротив, не искаше да повярва.

Способността му да разсъждава трезво в подобно положение, колкото и тежко да му беше да го приеме, свидетелстваше само за неговото поражение. И все пак той беше длъжен да доведе делото си докрай. Оямада искаше на всяка цена да издири жена си и да я погребе в името на тяхната минала любов.

Сега, когато изводът се налагаше от само себе си и оставаше единствено да се изкаже с думи, Оямада и Ниими се изплашиха — нали това би означавало, че приемат своите предположения за свършен факт.

И така, в непрогледната нощ някаква кола е блъснала Фумие. Вероятно не е било нарочно, а от невнимание. А когато неизвестният шофьор се е съвзел от шока, е решил да откара Фумие с колата си, за да спаси кожата си.

Дали е била мъртва тогава, или още е дишала — не е толкова важно. Наоколо е пълен мрак, свидетели няма. Достатъчно е трупът да се скрие, и вече няма да може да се установи дори мястото на престъплението. И така, неизвестният е откарал и скрил някъде тялото на Фумие. Единствената му грешка е изгубената играчка.

Оямада и Ниими стигнаха до това заключение.

— Макар че, докато не е изследвано петното, мъчно може да се твърди, че е било именно така — отбеляза Ниими.

— Не ще и съмнение, че вече не са останали никакви следи от престъплението, но все пак трябва още веднъж да претърсим мястото, където сте намерили мечето — рече Оямада. — Ако експертизата установи, че кръвта е от жена ми, полицията ще се размърда. Ниими-сан, моля ви да ми помогнете.

— Не е нужно да ме молите. Аз съм на ваше разположение. Веднага ще се свържа с един специалист, мой познат, и ще поискам да направи анализ на петното.

Странен съюз беше техният. Двама мъже, делили една жена, се обединиха срещу неизвестния похитител. Сплоти ги общата загуба. И може би съюзът им беше толкова здрав поради доскорошното упорито съперничество.