Сейичи Моримура
Плюшеното мече (11)

2

Дъното на Америка се крепи на негрите. Някои от тях със собствени сили получават добро образование и се измъкват от мизерията, но бремето на живота тегли надолу основната маса от черното население и я обрича на доживотен затвор на дъното.

Боклукчии, хамали, шофьори на товарни камиони и таксита, портиери в хотели и барове, обслужващи асансьорите, работници в крематориумите, чистачи — неквалифициран труд, от който белите бягат или за който не достига бяла работна ръка, само такава работа има за негрите. Получават, колкото да не умрат от глад, по-малко от сто долара седмично. А семейство с тези пари не може да се изхрани. Някои мъже, които не искаха да се мъчат като грешни дяволи и да водят полугладно съществуване, предпочитаха да се „изпарят“: остане ли семейството му без издръжка, ще получава социална помощ.

На всеки десет години в Съединените щати се извършва преброяване на населението. По данни на преброяването от хиляда деветстотин и седемдесета година от осеммилионното население на Ню Йорк един милион и седемстотин хиляди са негри, осемстотин хиляди са порториканци, а ако към тях се прибавят и останалите цветнокожи, ще излезе, че четиридесет процента от жителите на големия град не са бели.

Преброяването показа, че по равнището на благосъстоянието и образованието негрите и порториканците значително отстъпват на белите. Средният годишен доход на бяло семейство е десет хиляди долара, а на едно негърско — седем хиляди, на порториканско — пет и половина хиляди. Тринадесет процента от белите имат висше образование, при негрите този процент е четири, а при порториканците — само един.

Затова пък от гледна точка на официалния минимум (равняващ се през хиляда деветстотин и седемдесета година на четири хиляди и седемстотин долара годишно за четиричленно семейство) съотношението е обратно: лицата, чиито доходи не надвишават тази сума, сред белите са девет процента, сред негрите — двадесет и пет, а сред порториканците — тридесет и пет.

Семействата, останали без баща, при белите представляват четиринадесет процента, при негрите — тридесет и два, а при порториканците — двадесет и девет процента.

От един милион и двеста хиляди нюйоркчани, които получават социална помощ, три пети са негри и порториканци. Онези от тях, които имат временна неквалифицирана работа, са щастливци, но повечето са без работа и по цял ден висят в долнопробните кръчми или се шляят по улиците.

Кен трудно можеше да си представи, че негърът Джони Хейуърд — шофьор-надничар, е бил толкова богат, та изведнъж е решил да замине за Япония. Единствената мечта на нюйоркските негри е да се измъкнат от гетото, но бедността и расовата дискриминация здраво ги държат там дял живот. За тях заминаването в чужбина, разбира се, също е някакъв изход от тежкото положение.

Джони Хейуърд беше имал този късмет. Бягството от беднотията го срещна със смъртта, но можел ли е да предвиди това?

Седмичното възнаграждение на шофьор на камион в най-добрия случай е стотина долара. За да печели по седемстотин долара месечно, той трябва да рискува да кара с нарушения. Ако държи сметка на всеки долар, може да преживее някак си, ала е немислимо да събере пари за пътуване до Япония.

И изведнъж този Джони напуска дома си, като че ли някой го гони.

Е, да допуснем, че нещо го е накарало да замине за тази далечна страна, но откъде все пак се е сдобил с пари?

Съмненията на Кен се засилваха все повече и повече. Порториканката с детето слезе в Южен Бронкс, на станция „Мелоуз“ Вагонът се напълни с порториканци: заредиха се порториканските квартали. От време на време тишината бе нарушавана от груба испанска реч.

„Май си струва трудът да проверя как стоят работите“ — реши Кен, когато дойде време да слиза. Не можеше да проумее как тази отдавна забравена история така неочаквано завладя съзнанието му. Упоритостта на японската полиция във връзка с разследването нямаше нищо общо с това. По-скоро на него му беше интересно защо Джони Хейуърд е заминал за Япония.

 

 

Когато Кен отвори дума, че трябва да се изяснят някои подробности около случая Джони Хейуърд, инспектор Кенет О’Брайън искрено се учуди.

— Делото е приключено, какво има да се изяснява? — започна той, но спря: лицето на Кен изразяваше твърда решимост.

„Е, щом смята така, значи няма да ме остави на мира.“ Кенет знаеше това от личен опит. Кей нямаше страх от началството, пък и беше толкова упорит, че всички се оплакваха от него. Ако О’Брайън не изпитваше добро чувство към него, навярно отдавна щяха да го уволнят или отстранят от оперативна работа.

Не беше лесно да се намери общ език с Кен, но никой от участъка не притежаваше такова тънко професионално чувство и не познаваше толкова добре обстановката: нали беше израснал в този район. Предпочиташе да остане в сянка, но точно на такива детективи се крепеше нюйоркската полиция. Повечето от днешните полицаи са просто чиновници и хора като Кен нямаха цена.

Но шефовете забелязваха у него преди всичко само онова, което не се побираше в обичайните административни рамки: нали те нямаха неговия опит, а се осланяха само на теорията. За тях най-важното беше човекът да бъде сигурно винтче в голямата система. Затова Кенет О’Брайън непрекъснато повтаряше на Кен: „Гледай да не изпъкваш, иначе онези отгоре ще те намразят“.

Щом получи разрешението му, Кен незабавно пристъпи към действие.

Първо реши да поговори с един човек на име Лайънъл Адамз, който заемаше важен пост — началник на отдел кредитиране в „Ню Йорк интърнешънъл сити банк“.

Знаеше съвсем малко за него. Кажи-речи, нищо. Мислеше, че няма да е трудно да се срещне с Адамз, но секретарят му насрочи среща едва след месец. Кен не можеше да чака толкова време и упорито подчерта, че се касае за полицейско разследване. И успя: обещаха да го приемат след три дни. Поканиха го да се яви в жилището на Адамз по обед.

„Ню Йорк интърнешънъл сити банк“ беше една от петте най-големи банки в големия град и Съединените щати. Човек не можеше да си представи икономическия живот на Ню Йорк без нея. А да играеш ръководна роля в този живот означава да господстваш над финансите на цяла Америка. Какво ти цяла Америка — на целия свят. Който се разпореждаше в Ню Йорк, можеше да влияе дори на Вашингтон, откъдето се определя икономическата политика на Съединените щати.

Кен можеше да бъде доволен: не всеки имаше този късмет да се добере до един от ръководителите на една от най-влиятелните банки, при това да поговоря с него в домашна обстановка.

„Десет минути — не е много щедър“ — измърмори недоволно Кен, като сядаше в патрулната кола. Точно толкова Адамз отдели за разговора си с него. При това секретарят му даде да разбере, че подобно внимание шефът му проявява само заради полицията — обикновено мистър Адамз отделя на посетителите не повече от пет минути.

Колата напусна Манхатън и пое по Медисън авеню, после покрай Сентрал парк и резиденциите на най-богатите хора в света.

На две крачки от мизерния Харлем бяха разположени свръхлуксозни жилища, побрали в себе си всичкия разкош, който човек дори не можеше да си представи. Още един от контрастите на многоликия Ню Йорк.

Апартаментът на Лайънъл Адамз се намираше на последния етаж на една тридесететажна сграда на 68-а улица, в източната част на Сентрал парк. Беше центърът на града, но благодарение на гъстата зеленина тук се дишаше леко.

— Не е като харлемския въздух — промърмори Кен. Той беше израснал в бедняшките квартали, дълго време заемаше ниски полицейски чинове и не изпитваше симпатия към богатите. При това смяташе, че богатството или бедността се определят от фактори, които не зависят от способностите и трудолюбието на човека.

— Изглежда, че хората от този район плащат дори за въздуха, който дишат — подхвърли Маг, младият полицай, който караше патрулната кола.

— Значи ние крадем безплатно от въздуха, за който те плащат в брой.

— Излиза, че е така.

Докато двамата разговаряха, колата приближи сградата, която търсеха.

— Почакай ме някъде наблизо. Скоро ще се върна.

Едва ли ще му отделят повече от десет минути.

Кен влезе във фоайето на зданието. Подът беше застлан с дебел килим и затова великолепният, но съвсем безлюден хол малко напомняше на хотел.

Тук, се намираха асансьорите. Той погледна светлинните табла — на всички се виждаха бутони само до двадесет и деветия етаж. Апартаментът на Адамз беше на тридесетия. Тъкмо реши, че асансьорът ще го закара до двадесет и деветия етаж, а нагоре ще трябва да върви пеш, когато погледът му попадна на табелка с надпис: „Само за Лайънъл Адамз“.

„Дори има собствен асансьор“ — каза си Кен и чувствайки как нараства раздразнението му, натисна копчето. От малкото прозорче в горната част на вратата се чу глас:

— Кой е?

— Инспектор Шефтън от двайсет и пети участък. Определена ми е среща в един часа.

Вратата плавно се отвори.

— Влезте, моля — покани го гласът.

Навярно сега го оглеждаха с някаква скрита телевизионна камера.

Кен влезе в кабината и вратата сама се затвори след него. Подът беше застлан с толкова пухкав килим, че краката му потъваха в него. Отнякъде се носеше приятна музика, запълвайки малкото пространство на асансьора. Стори му се, че се пренася в друг свят.

Музиката замлъкна, асансьорът безшумно спря. Но сега вратата се отвори от противоположната страна. Това наистина беше един нов свят.

Пред него стоеше, почтително навел глава, слуга в смокинг. Зад него бликаше разноцветен фонтан. От светлината на кристалния полилей на тавана и от специалните осветителни устройства в самия фонтан водата непрекъснато менеше цвета си. Кой знае защо, на Кен му се стори, че слугата е изскочил от фонтана. Дебелият килим на пода поглъщаше напълно шума от стъпките. Обичайната гълчава по оживената Медисън авеню почти не достигаше дотук.

Изведнъж го лъхна аромат на цветя. В центъра на фонтана имаше градинка. Няма какво да се каже — толкова изискан свят, и съвсем изолиран от нюйоркския шум.

— Добре дошли. Мистър Адамз ви очаква — каза слугата и го поведе покрай фонтана. В градината цъфтяха редки за това време на годината цветя. Сигурно бяха пресадени от някоя оранжерия. „За едно такова цвете и месечната ми заплата няма да стигне“ — мина му през ума и той неволно се почувства като буболечка.

Лайънъл Адамз го очакваше в гостната, от прозореца на която се откриваше целият Сентрал парк. Той седеше на дивана в доста непринудена поза. Беше на около петдесет години, видът му беше внушителен и напълно съответстваше на неговото положение. Прошарени коси, сини очи, широко чело, орлов нос, волеви, здраво стиснати устни.

— Мистър Шефтън? — попита той, протегна ръка и се представи: — Адамз. Моля, седнете. — Държеше се уверено и свободно като човек, преуспял в живота.

После се изправи и застана с гръб към прозореца. В Ню Йорк имаше малко зеленина и големият прозорец беше пресметнат така, че гледката, която се откриваше от него, да поразява със своята грандиозност. Зад Адамз се виждаше Сентрал парк, по-нататък — сградите на Уест Сайд, а още по-далеч подобно на море се бяха ширнали градските райони от другия бряг на Хъдзън.

Адамз беше застанал с гръб към светлината и Кен не можеше да види лицето му, но имаше чувството, че онзи внимателно го изучава, а това беше твърде неприятно. Вероятно така посреща всеки новодошъл в дома си?

— И тъй, мистър Шефтън, какво ви води при мен? Знаете ли, денят ми е разпределен по минути… — каза Адамз и погледна часовника си, като по този начин му даде да разбере, че ще трябва да се задоволи само с обещаните десет минути.

Кен не беше сигурен, че това време ще му стигне. Но щом веднъж се беше добрал дотук, реши да действа направо.

— Всъщност искам да ви задам само няколко въпроса във връзка с един човек на име Уил Хейуърд.

— Уил Хейуърд ли? — Както и очакваше, Адамз се учуди.

— Забравихте ли? Това е онзи старец, когото сте блъснали с колата си преди шест месеца.

— Аз ли съм го блъснал? — Лицето на Адамз, както и преди, изразяваше пълно недоумение.

— Възрастния негър. Починал от получените рани.

— Негър ли? Ах, да, сега си спомням.

„На него му е все едно дали е прегазил негър, или куче“ — помисли си Кен и въпреки раздразнението си колкото се може по-спокойно добави:

— Исках да науча някои подробности около произшествието.

— Какви подробности? Та аз не съм карал колата…

— Но в следствието като ответник фигурирате именно вие…

— Ответник?! Да не съм престъпник! Аз платих обезщетението и всичко беше уредено!

Адамз започна да се вбесява. Любезното изражение на лицето му беше сменено от надменната усмивка на господар, свикнал да се задоволява всяко негово желание.

— Платили сте обезщетение?

— Да. И въобще какво общо имам с това? Негърът сам си беше виновен.

— Значи вие сте невинен, тъй ли?

При пътните произшествия ответникът и потърпевшият винаги прехвърляха вината един на друг.

— Разбира се. Той сам се навря под колата. Имам отличен шофьор. За двадесет години не е направил нито едно произшествие. А когато онзи негър изскочи изневиделица пред колата, беше невъзможно да се избегне катастрофата.

— Казвате, че Уил Хейуърд е изскочил изневиделица?

— Точно така. Ама че тип — сигурно беше от онези, чиято цел е да получат обезщетение. Нали беше възрастен. А за мен парите не са толкова важни. И аз му броих, колкото искаше. Неприятна история… — Адамз свъси вежди. — „Подробностите“ ги знае Ваго, моят шофьор. Тогава го упълномощих да уреди тази работа.

Влезе слугата. Свел глава в лек поклон, той се приближи до господаря си и му пошепна нещо на ухото. Онзи важно кимна.

— Извинете, но вече ме чакат. Принуден съм да приключа разговора. Ваго все още е на служба при мен, можете с него да изясните всички подробности. — С тези думи той се изправи.

Кен се срещна с Ваго, но шофьорът само повтори думите на Адамз. Карал, без да превишава позволената скорост, когато неочаквано на пътя изскочил човек, и то на такова място, където нямало пешеходна пътека. Ваго натиснал спирачките, но не успял да спре. Негърът сякаш нарочно се напъхал под колелата. Ваго смятал, че щом той, шофьорът, не е виновен за случилото се, за обезщетение и дума не можело да става, но Адамз се страхувал от неприятностите и освен застраховката платил на стареца и солидна сума като обезщетение.

— Каква беше цялата сума?

— Застраховката бе две хиляди долара и Адамз даде още две.

— Значи четири хиляди.

Тази сума беше напълно достатъчна, за да се отиде до Япония.

— Разбира се, не може да се търси застраховка, ако човек сам се осакати или иска да се самоубие, хвърляйки се под колата. Но ние убедихме застрахователната компания и тя плати. Не че скрихме истината, просто казахме, че не беше самоубийство. Шефът поддържа делови връзки с тази застрахователна компания и думата му се чува там.

Ваго явно се боеше да не навреди на своя господар, като изтърве неволно нещо, затова педантично обясняваше всяка дреболия. За Кен обаче беше важно друго: Уил Хейуърд, изглежда, сам се беше хвърлил под колата на Адамз и благодарение на това бе получил четири хиляди долара. А скоро след смъртта на стареца синът му беше заминал за Япония.

Човекът, под чиято кола се беше напъхал Уил, дори за нюйоркските мащаби беше доста влиятелна фигура. Може би, преди да се реши на тази постъпка, старият негър беше разучил всичко за него? И бе избрал именно Адамз?

Ако попаднеше под колелата на някой, който не е богат, нямаше да получи обезщетението. А богаташът повече от всичко на света гледа да избягва усложненията. И го прави с помощта на парите си. Може би Уил наистина се бе хвърлил под колата заради обезщетението?

— Имате ли още въпроси към мен? — обърна се с безпокойство в гласа шофьорът към потъналия в размишления Кен.