Сейичи Моримура
Плюшеното мече (10)

1

„Отивам в Япония да видя «кисми»“ — беше казал Джони Хейуърд, когато заминавал. Съобщиха го в Токио, но дали японската полиция беше разшифровала тези думи и бяха ли й помогнали те, засега оставаше неизвестно.

Градската полиция на Ню Йорк изпълни молбата на токийското полицейско управление и следствието можеше да се смята за приключено. Двадесет и пети участък, който отговаряше за реда в Източен Харлем, всеки ден разследваше подобни дела. Историята с негъра, намерил смъртта си в столицата на далечната страна, тутакси беше забравена.

Забрави я и Кен Шефтън. От многобройните задачи не му оставаше време да помисли за това дело. Пък и той се залови за него просто защото му нареди шефът, без да изпитва особен интерес. За ентусиазъм не можеше и дума да става.

Кен беше убеден, че Ню Йорк се намира на ръба на гроб. В Манхатън се извисяваха небостъргачите, но непосредствено до тях започваха бедняшките квартали Харлем и Бруклин. Огромните здания, които символизираха богатството и процъфтяването на Америка, се надпреварваха по оригиналност и величие, но малко по-нататък, в Харлем, Бедфорд-Стайвезант, Браунсвил, Южен Бронкс хората се тъпчеха в схлупени къщурки, готови да рухнат всеки миг.

Жалкото съществуване което водеха, малко напомняше на нормален човешки живот. Порутени стени, разнебитени покриви, счупени прозорци. По улиците, задръстени от боклук, се разхождаха плъхове и бездомни кучета. Браунсвил държеше първо място в Ню Йорк по смъртност на новородените.

Хората нямаше с какво да си платят газта, водата и електричеството и те непрекъснато биваха спирани. Обитателите на тези вертепи разбиваха пожарните кранове, за да си налеят вода. Ако избухнеше пожар, не можеше да им помогне никаква пожарна кола.

Именно тук намираше убежище изметта на обществото: криминални престъпници, алкохолици, наркомани, проститутки, които разнасяха заразата на престъпността из целия Ню Йорк.

В този град съжителстват какви ли не светове. Небостъргачи, Уолстрийт, вестници, университети, литература, изкуство, музика, театри, мода, ресторанти, всевъзможни развлечения — всичко най-хубаво е събрано тук, а съвсем наблизо, от дъното на клоаките, протяга коварните си ръце порокът. Убийства, палежи, грабежи, изнасилвания, проституция, наркотици — няма престъпление, което да не е процъфтяло в Ню Йорк. Пропастта между бедните и богатите е поразителна, градът е разкъсван от противоречия.

Хората се чувстват като изгубени в огромния Ню Йорк, лутат се и се мятат в капаните, без да знаят какво искат. Няма ден по улиците да не се организират някакви демонстрации. На всеки ъгъл някой нещо проповядва, макар че почти никой не го слуша.

По различни поводи често биват устройвани и паради. Един милион и двеста хиляди души, петнадесет процента от населението на града, живеят от помощи за безработни, затова пък непосредствено до тях непрекъснато намират поводи да празнуват.

В Ню Йорк, казана за претопяване на нацията, има емигранти едва ли не от всички краища на света, пристигнали заради свободата и успеха. Какви ли само не се срещат тук: англосаксонци, ирландци, скандинавци, германци, французи, австрийци, италианци, руснаци, унгарци, араби, гърци, пришълци от Средна Азия, порториканци и, разбира се, негри.

Където има много хора, там съществуват и много възможности; вместо да вегетират в своята родина, не е ли по-добре да потърсят щастието си в чужбина, разсъждават те и потеглят на далечен път.

Но щастието спохожда само шепа късметлии. Затова е и щастие, я. На един спечелил — хиляда загубили, ето такъв е Ню Йорк, градът, където контрастът между бедността и богатството става все по-рязък.

Колкото повече хора пристигат, толкова по-ожесточена бива конкуренцията и за новопристигналите вече няма място. Преселниците получават само една свобода — свободата да гладуват. Но когато го осъзнаят, вече е късно. Те здраво са затънали в бездънното блато, наречено Ню Йорк. И в тази блъсканица нарастват техните неудовлетворени желания, натрупва се горчиво разочарование, готово всеки миг да избухне със страшна сила, която носи само злини.

В двадесет и пети участък работеха петдесет и един детективи и седем инспектори. Повече от половината от тях бяха „двуезични“, тоест от латиноамерикански произход. Работеха на четири смени, но имаха толкова много задължения, че обикновено не успяваха да ползват почивните си дни и отпуските.

Въпреки това работата в двадесет и пети и двадесет и осми участък, които се намираха в негърската и източната част на Харлем, привлича младите полицаи. В тукашните свърталища престъпността е най-висока, наркотиците се търсят най-много, тежките престъпления са често явление — следователно съществуват повече възможности човек да се издигне. Всеки детектив разследва средно по десет дела, при това половината от тях завършват с арести.

Но Кен помоли да го назначат в двадесет и пети участък не за да прави кариера, а защото, както вече знаем, беше роден в този район.

Днес дежури от два часа през деня до десет вечерта. През това време на 121-а улица стана едно сбиване, а на 125-а — две обикновени кражби и една с взлом.

За градската полиция на Ню Йорк такъв род кражби вече не се смятаха за престъпление. Но тъй като можеха да прераснат в нещо по-сериозно, в сила беше неотменимото правило: постъпи ли сигнал — трябва да се разследва.

Кен не бе приключил още случаите по сбиването и кражбите, когато в участъка съобщиха, че някаква пияна млада жена се разхождала гола по улиците.

„Стриптийз? По дяволите, нека се разхожда“ — би махнал с ръка Кен, още повече, че дежурството му свърши. Но сигналът беше получен и той нямаше право да го пренебрегне.

На местопроизшествието разбра, че жената е наркоманка. Останала без марихуана, в пристъп на лудост се беше съблякла.

Кен я натика в патрулната кола и я откара в участъка. Беше порториканка на малко повече от двадесет години. Кожата й бе суха и бледа, по ръцете и краката й се виждаха следи от убождания. Зениците й бяха разширени, бръщолевеше нещо несвързано. По пътя се съпротивяваше и на Кен се наложи да я поусмири. Не за първи път я арестуваха като непоправима наркоманка. Трудно се лекуват такива болни, могат да ги откъснат от наркотиците само ако ги затворят в специализирани психиатрични болници. Но щом свърши лечението, те отново се пристрастяват към тях. За да се сдобият с пари за опиати, жените стават проститутки. Проституцията за тях е нищо — готови са на всичко, само и само да получат доза наркотик.

Кен предаде момичето на полицая, който се занимаваше с наркоманите, и неговото безкрайно и тъжно дежурство свърши. Сега ще се прибере у дома в Бронкс и ще легне да се наспи. Живееше сам. Някога беше женен, но докато той гонеше престъпниците, жена му избяга с един млад безделник. Оттогава остана съвсем сам. Напоследък все не успяваше да си почине през нощта, а преди смяташе, че единственото, с което можеше да се гордее, е доброто му здраве. Ала годините лека-полека го похабяваха. А самотата само ускоряваше този необратим процес.

Двадесет и пети участък се намираше в центъра на Източен Харлем, на 119-а улица. Дори полицаите бързаха да се махнат оттам, щом свършеше дежурството им. Откакто пазителите на реда и спокойствието взеха да се преместват заедно със семействата си в предградията, по-далеч от центъра, за по-голяма безопасност, престъпността в Ню Йорк рязко нарасна. И гражданите, разочаровани от полицията, започнаха да създават отряди за самоотбрана. По-богатите си наеха телохранители. В помещенията на големите предприятия на всяка крачка поставяха пазачи. По улиците не може да се види полицай, а частни детективи и телохранители — колкото щеш.

Само за една година в Ню Йорк бяха извършени хиляда триста и петдесет убийства, хиляда осемстотин и три изнасилвания, четиридесет и девет хиляди двеста тридесет и осем грабежа, двеста деветдесет и три хиляди кражби. Не е трудно да се пресметне: на ден се падаха по три убийства и пет изнасилвания.

Обираха дори полицейски участъци, най-разумно беше личните вещи да се пазят само в сейфове. В помещенията на участъците се промъкваха бездомни кучета. Сега вече не се смееха, когато някой подхвърлеше на шега, че и полицията трябва да наеме пазачи. Ето защо нямаше нищо чудно, че дори и полицаите гледаха да избягат по-далеч от Ню Йорк.

Кен излезе от участъка. Навсякъде се въргаляха хартийки, книжни чаши. Улиците бяха ужасно мръсни, такива са сутрин след почивен ден в някой квартал с увеселителни заведения. Но никой не обръщаше внимание на това. Кен пое към станцията на метрото пеш. В Харлем не е за кола. Дори да я оставиш точно пред участъка, веднага ще я повредят. Я гумите ще надупчат, я ще счупят антената. А може да разбият фаровете и стъклата или да сипят пясък в резервоара. Когато постъпи на работа в двадесет и пети участък, Кен престана да кара кола. До тротоара стърчеше скелетът на изгорял автомобил. Собственикът му, явно незапознат с тукашните нрави, го беше оставил на паркинга и тука го бяха запалили.

— Сър, дайте ми десет цента! — протегна ръка някакво момченце пред входа на метрото.

Кен не му обърна внимание и продължи надолу по стълбата. Зад гърба му хлапето продължи да проси — този път искаше цигара. По стълбата се бяха натъркаляли наркомани или пияници — не можеше да се разбере живи ли са, или мъртви.

Нагоре се изкачваше шумна компания от чернокожи младежи. Щом забелязаха Кен, те престанаха да вдигат врява и го заследиха с очи. В тукашните станции на метрото често не се срещаше бял човек.

Кен мина покрай тях, все едно, че не ги забелязваше. Впрочем те се досещаха какво търси той тук. Един от тях се изплю в краката му. Кен така го изгледа, че младежът мигновено забърза, а после хукна нагоре по стълбата.

„Някой от тези нехранимайковци, ако не днес, то утре навярно ще забърка някаква каша и ще попадне при нас в участъка“ — помисли си той.

За да слезеш в метрото тук, се изискваше смелост. Шестдесет процента от телефоните ги повреждаха нощем. И колкото и да ги поправяха, пак ги чупеха. Сутрин, когато човек отива на работа — телефонът работи, а вечерта вече е развален. Дори Кен, който беше роден тук, никога не знаеше кой от телефоните още работи. Забъркаш ли се в Харлем в някаква история — телефонът не може да ти помогне.

Кен излезе на перона. Мръсотията, избълвана от някого, която забеляза сутринта, още не беше изчистена. Трябва да си гледаш в краката, че току-виж си настъпил някоя гадост. Кофите са препълнени с боклук и са преобърнати.

Влакът все не идваше. Върху циферблата на часовника се мъдреше надпис: „Повреден“ Кен неволно изцъка с език: вече месец, откакто е счупен. И автоматът за дъвка не работи.

Най-после влакът пристигна. И отвън, и отвътре вагоните бяха изподраскани единични надписи. Качваха се и слизаха предимно негри, порториканци и италианци.

Пътниците бяха малко. Седяха мълчаливо, на разстояние един от друг. Влакът потегли, колелата затракаха и тишината във вагона стана още по-осезателна.

Мъждивите голи лампи примигваха, течението гонеше из коридора стари вестници, които се закачаха в обувките на пътниците, но те не им обръщаха внимание.

Тук никой не се интересува от нищо. Всеки е сам. У хората се е загнездила безизходната самота на големия град. Но те са толкова уморени, че дори не го чувстваха.

В предната част на вагона дремеше възрастен негър, още малко и щеше да се свлече от седалката. В ръцете си държеше бутилка евтино уиски. Беше почти празна. Когато се изплъзваше от ръцете му, той се стряскаше и я стискаше още по-здраво.

Близо до него седеше негърка на средна възраст, вероятно чистачка или работничка в някоя фирма. Изтощена от умора, тя отпуснато се поклащаше в такт с движението на вагона. Малко по-нататък, притиснати един до друг, пътуваха майка и син, порториканци. Момченцето беше на около осем години, на рамото му се люлееше ваксаджийска кутия. Ако се съдеше по възрастта му, трябваше вече да е ученик, но сигурно не ходеше на училище. Личеше, че бяха бедни, пък и едва ли говореше английски.

До тях седеше друга негърка на неопределена възраст с вид на проститутка. По професионален навик Кен наблюдаваше незабелязано пътниците.

Изведнъж го озари една мисъл. Той дори се учуди, че все още си спомняше за това.

Убитият в Токио Джони Хейуърд беше работил като шофьор на товарен автомобил. „Откъде ли е взел пари, за да отиде в Япония?“ — запита се Кен.