Куно С. Щойбен
Към златните извори на фараоните (8)

8

Колкото и да изглежда невъзможно, трудностите непрекъснато се увеличаваха: един подир друг следваха големи наклони, запенени, подскачащи бързеи и различни водопади.

Веднъж бях изхвърлен във водата, когато салът ми се блъскаше в стърчащите скали на буен бързей. Попаднах във водовъртеж, измъкнах се от него и за щастие, когато изплувах в спокойния вир след бързея, салът се оказа съвсем близо до мен. Друг път се спънах на брега, докато прекарвах през редица малки прагове вързания за котвеното въже сал — с целия багаж върху него. Краят на въжето се изплъзна от ръцете ми и салът заподскача сам надолу по реката с голяма скорост. Без екипировката си бях загубен. Без сал, пушка и сечива изобщо не можех да се измъкна от каньона. Щеше да бъде най-добре да се застрелям веднага, но пушката ми се намираше здраво завързана на сала. Започнах да тичам. Салът беше по-бърз от мен и разстоянието помежду ни постоянно се увеличаваше. Ето, салът се изгуби зад следния завой. Аз бягах през храсти, спъвах се и падах. Тръни разкъсваха кожата ми, клони шибаха лицето ми. Катерех се и прескачах през скали, газех през плитка вода и обрасли в тръстика блата. Достигнах завоя само за да видя как салът се понесе по следващия бързей. Не можех да си поема дъх. Бях толкова изморен, че ми идеше да се тръшна на земята. По лицето ми се стичаха сълзи.

— Защо? — питах се аз. — Защо трябваше да ми се случи и това? С какво го бях заслужил?

Ако пушката се намираше при мен, щях да се самоубия на място!

Окопитих се и побягнах нататък. Рамата ми отново започна да кърви. Нямах вече надежда да настигна сала, но продължавах да тичам — сега не отчаяно, а почти с безразличие. Не мислех за нищо, само следвах инстинкта си. Някак си се бях примирил с положението.

Усещах как кръвта се стича по крака ми. На триста метра пред мен салът се скри зад някакви скали. Пак ме завладя възбуда. Аз, само аз бях виновен, че попаднах в тази безизходица — идеше ми да крещя, да се набия от яд.

Изведнъж зад близкия завой видях, че салът ми беше застанал по средата на един бързей, заклещен между две скали и полупокрит с пяна. Трябваше да скоча в реката на известно разстояние преди сала, да преплувам до него по течението през бързея, да се кача върху му и да го освободя от прегръдката на скалите.

Но преди още да бях скочил във водата, салът сам се освободи. Понеже бързеят беше дълъг и плитък, той спира и тръгва още няколко пъти. Аз тичах подир него, без да мога да си поема дъх. Вирът след бързея беше дълъг най-много сто метра и после отново следваха редица малки прагове. Когато стигнах средата на вира, бях изпреварил вече сала, който, тъкмо преминал бързея, сега плуваше към мен по средата на реката. Скочих с дрехите във водата и заплувах напряко към него. Случайно бях определил точно скоростта на течението и достигнах сала десет метра преди следващия бързей — точно преди силната струя на водата да го всмукне. Когато погледнах назад, видях, че двата крокодила, които преди малко лежаха на отсрещния бряг, бяха изчезнали. Качих се на сала и той се понесе надолу по бурната вода. В сравнение с последния половин час всичко, което сега евентуално можеше да се случи, щеше да изглежда като детска игра! Бях прещастлив. Струваше ми се, като че ли салът ми беше върнал отново живота. Макар че нито имах сила да го управлявам, нито да го отблъсквам от скалите — чувствувах се сигурен! Спасен!

Новата ми увереност постепенно се изроди в лекомислие. Не се придържах повече към правилото предварително да проучвам особеностите на реката, което досега правех най-добросъвестно. Чуех ли пред себе си бучене на вода, определях само по силата на шума дали мястото е опасно или не. Обикновено в повечето случаи се впусках направо и преминавах. Понякога осеяните с каменни блокове, разклонени и пълни с водовъртежи бързеи изглеждаха просто непроходими. Тогава затварях очи и предоставях на сала да избира пътя си. С никоя лолка на света не бих се решил на подобен експеримент. Със сала обаче се случваше същото, както и с малките платноходки, с които през миналите години предприемах по-дълги пътувания: той се справяше с всичко. И аз започнах да го обичам и да му се доверявам като на изпитан приятел.

Пътем ми се удаде възможност да убия една млада дива свиня. Следователно храната ми за следните три или четири дена беше осигурена. Отделните дни отдавна вече не играеха никаква роля. Само изминатите километри имаха значение. Никога не знаех къде точно на картата трябваше да нанеса мястото на моя лагер, при все че мащабът й беше извънредно едър. Много рядко бях действително наясно за точното си местонахождение. А от записките в дневника ми, що се отнася до редовността, имаше още много да се желае.

Пътуването се беше превърнало вече единствено в мъчение. Чувствувах, че няма да издържа още дълго, чувствувах, че бях на края на силите си.

Кога и къде най-после рухнах окончателно, не мога да кажа. Веднъж трябва да съм изпаднал в безсъзнание, плувайки по реката. Когато дойдох на себе си, намерих се ведно със сала изтласкан до брега. Спомням си, че тогава имах треска, но аз не й обръщах внимание. Бях извънредно много уморен и изтощен, за да се грижа за себе си. Обаче пред погледа си постоянно виждах една цел: да изминавам колкото се може повече километри на ден!

Ставах все по-лекомислен. Колко дни щяха да ми бъдат необходими, за да изляза от каньона? Може би само седмица? Може би месец? Беше ми все едно. Времето летеше. Всичко ми се струваше като лош сън. Нощем отново имах кошмари — сънувах туземци, змии, крокодили и огромни чудовища, които ме преследваха. Два или три пъти видях лешояди. Дали в моето трескаво въображение — не се решавам да кажа точно. Те кацаха по дърветата около мен и, изглежда, чакаха. Какво? Моята смърт естествено. Струваше ми се, че ги чувам как се смеят и разговарят. Затова предполагам, че наистина е било съновидение.

Една сутрин не прибрах палатката си и вече не продължих. Останах да лежа там, където бях, като пресмятах какви възможности имам още да се измъкна и да оживея. Беше ми ясно, че не можех да продължавам повече така. Не биваше да се оставям на сала просто да ме носи по течението и неоснователно да се надявам, че до крайната си цел — Судан — нямаше повече да срещна опасни водопади. Това вече нямаше да бъде лекомислие, щеше да бъде лудост!

Трябваше да очаквам по-големи падове, падове, през които никога не можех да преведа сала на късмет.

Не можех да разчитам и на помощта на американския хеликоптер. Наистина американците в Адис Абеба ми обещаха, че ще ме потърсят, ако след определено време не пристигна в Судан. Но можех ли да бъда сигурен, че в този случай ще имам сили да привлека вниманието на пилота върху себе си? Да опна палатката си на широко, открито място, да направя знаме от прът и риза?

Несъмнено с тези средства щях да примамя и всички обикалящи наоколо туземци. Освен това извивките на каньона ограничаваха видимостта, а бучащата вода можеше да заглуши шума от мотора на хеликоптера. По всяка вероятност щях да чуя машината едва в последната минута и ако тогава се намирах далеч от брега, хеликоптерът щеше да прелети, без да ме забележи. Даже и с изстрел по всяка вероятност нямаше да го върна обратно…

Реших да се откажа от пътуването по реката, да зарежа сала и да потърся път за връщане през високото плато на Годям.

Тъкмо това беше най-грешното, което можех да сторя. И днес още никак не мога да проумея как стигнах до това решение. Трябва да бях изгубил разума си. Друго обяснение няма! По това време нямах сили даже да се държа и няколко часа на крака, камо ли пък да издържа някакъв поход или стръмно изкачване.

Да, трябва да съм се намирал в делириум от треската, когато направих този грешен ход…

Подир обеда на този съдбоносен ден се качих за последен път на сала. Исках да потърся някоя широка странична долина, по която бих могъл да изляза от каньона и да се изкача на платото. Какво се беше случило по-нататък — никога не ще науча. Допускам, че съм изпаднал в безсъзнание.

* * *

Когато се свестих, лежах в една туземна колиба. Наблюдаваха ме две малки момчета и две жени. Щом видяха, че отворих очи, те побягнаха навън и в колибата веднага нахлуха други туземци. Както тогава, така и днес не съм в състояние да обясня как се бях озовал от брега на реката в селото, което се намираше на най-горния ръб на пропастта. Опитах се да разбера нещо от туземците. Но не знаех как да разговарям с тях, а и те не разбираха какво исках. Самият аз днес си спомням смътно някои дребни подробности, обаче не смея да твърдя дали те бяха действителност или фантазия.

Когато се събудих в колибата, видях в един ъгъл натрупано всичкото си имущество: палатката, спалния чувал, бельото, даже котвеното въже.

Беше невъзможно да съм мъкнал дори и стотина метра всички тези неща. Затова допускам, че туземците ме бяха намерили край реката и ведно с целия ми багаж ме бяха пренесли в тяхното село. Срещу подобно предположение говореше споменът ми за това как се изкачвах сам по страничната долина, без багаж, само с пушката, как достигнах горе, как видях стада говеда и туземци и как отидох при тях…

По-възможно и повече за вярване ми изглежда все пак предположението, че нещата се бяха развили така: преди да напусна сала, аз наистина бях замислил изкачването. Но впоследствие съм изпаднал в безсъзнание. Болната ми фантазия е заработила и аз насън съм се видял — сам, без чужда помощ, да изкачвам каньона. Иначе не можеше да бъде. При състоянието, в което се намирах, считам за невъзможно да съм преодолял разлика във височината от хиляда или хиляда и двеста метра, изминавайки без път двадесет, двадесет и пет или тридесет километра.

В съзнанието ми е останала и друга една сцена. Не мога обаче да преценя доколко тя отговаря на действителността. Спомням си, като че ли се бях събудил край брега и гледам — около мене туземци. Те приличаха точно на онези, които ме бяха нападнали. Помислих, че още веднъж съм попаднал в ръцете на ловци на трофеи, и поисках да се защитя. Но се чувствувах много слаб — не можех дори да стана. Като светкавица се стрелна през главата ми, че е най-добре да насоча оръжието срещу себе си. По този начин щях да избягна всякакви мъчения или болки. Посегнах към пушката си, но около мен всичко отново притъмня. Единственото, на което още бях способен, беше да изпадна в безсъзнание.

Ако бях в състояние да свържа правилно едно с друго всички тези мними или действително преживени, или пък сънувани събития, предполагам, че щях да стигна съвсем близо до истината. Но тъй като в моя дневник не намерих никакви записки, които биха могли да хвърлят светлина върху случилото се през тези решителни дни, а нямах и снимки, то спасението ми ще остане завинаги мистерия. Една нерешима както за другите, така и за мен загадка.

Това, което най-малко мога да си обясня, са мотивите, които бяха накарали туземците да ме отнесат в селото си, да превържат раната ми, да се грижат за мен и да ме хранят. Туземците от тази област са обикновено всичко друго, но не и самаряни. По-скоро трябваше да очаквам, че ще ме убият, ограбят и ще ме хвърлят в реката. Считам за невъзможно да изпитваха съчувствие към мен поради моята слабост. Не мога да твърдя, но допускам, че бяха научили за нападението върху мен. Може би моите нападатели принадлежаха към някое враждебно на тях племе и благодетелите ми се бяха загрижили за мен, понеже бях ранил или дори убил някой от техните врагове.

Най-възрастният от моите доброжелатели беше главатар и врач. Той лекуваше раната ми. В него аз имах неограничено доверие, защото напълно очевидно той ми спасяваше живота. С мене той никога не правеше някакви фокуси, нито пък използуваше тайнствени лекарства. Мехлемът, с който намаза раната ми през първия ден, се състоеше от най-различни счукани билки и както показа резултатът — помогна отлично и бързо. За дезинфекция врачът използуваше женска урина, която често се употребява от примитивните туземци — не само в Африка, а навсякъде по света — като антисептично средство. За превръзка служеше дълга, тясна, ръчно тъкана памучна кърпа. Освен това старият разбираше и от една от нашите най-модерни, но в основата си прастара терапия: сугестивната (внушението).

Една стилизирана рисунка на моята рана играеше главна роля в неговото лечение. На гърба на кожа, голяма около три четвърти квадратен метър, беше нарисувана яркочервена, подобна на риба фигура, с бял лъчист венец и кафявочерни петна. Две зигзагообразни защриховани линии обграждаха фигурата. Старият човек продължи да сочи ту фигурата, ту раната ми, докато разбрах, че рисунката на кожата представляваше моята рана, уголемена почти три пъти. След това врачът започна с двете си ръце да прави заклинания върху рисунката. Трябва да призная, че след много кратко време започнах да виждам как фигурата се движи — точно както вероятно се отваряше и затваряше раната ми. Изглеждаше като че ли обграждащите рисунката линии от време на време се отваряха и затваряха. Раната започна да ме боли и аз заспах.

Когато на другата сутрин се събудих, установих, че белите линии около фигурата върху животинската кожа бяха изчезнали. При всяко събуждане след процедурите през следващите дни от рисунката липсваше по някой детайл. На третия ден центърът на фигурата беше се стеснил и придобил червено-кафява окраска. Същия ден ми свалиха превръзката и за мое удивление раната изглеждаше точно такава, каквато беше на рисунката. Дължината и ширината на истинската рана съответствуваха пропорционално на нейното копие. Формата и цветът бяха съвършено точни. Раната беше престанала да гнои и се беше затворила.

 

 

Можех да стана и да направя първата си разходка пред колибата.

* * *

Селището беше малко. Имаше само четиринадесет възрастни и пет деца. Не можах да открия между тях никакво родство, нито пък да разбера кой към кое семейство принадлежи и в коя от четирите колиби живее. Все пак изглеждаше да са четири семейства. Никога досега не бях виждал толкова примитивно съжителство. Всички туземци страдаха от малария и гноящи рани. Тъмната им кожа беше покрита със сиви белези. Брадите и косите на мъжете бяха сплъстени и дълги. Мнозина носеха преметната през рамо тога от кожа на антилопа. Всички имаха ножове, копия, лъкове и стрели. Жените носеха миниатюрна престилка от плетена трева. Това бяха единствените срещнати досега от мен жени, които въобще не знаеха що е украшение. В замяна на това обаче те почти всеки ден прекарваха много часове, за да поддържат прическите си в ред. Туземците не познаваха нито земеделие, нито скотовъдство. Животните, които притежаваха, бяха две мулета и половин дузина полудиви кучета, за които се грижеха не особено. Живееха от лов, но изглежда, че заменяха при някое съседно племе срещу жито кожите и каквото въобще още успяваха да съберат. Примитивните колиби положително бяха построени само за временно пребиваване. Три метра дълги колове бяха забити в кръг в земята и свързани за върховете. Пролуките между тях бяха изплетени с клони и трева. Вътре жилищата не бяха така мръсни, както можеше да се допусне. Имаше четири по-големи „еднофамилни жилища“ и две малки. Аз лежах в едно от малките. Предполагах, че това селище служи само като „летен лагер“. Или по-точно — то беше зимен лагер. По време на дъждовния период през лятото животът тук сигурно не беше възможен. И през сухия период той беше всичко друго, но не и лек. Цялата околност беше изгорена от слънцето: едно изсъхнало високо плато. Колибите бяха скупчени около единствения малък оазис: няколко покрити с прах дървета, бодлив храсталак и една дупка в калта, от която туземците черпеха вода. Около колибите се простираше също като ограда от бодлив тел висока метър и шестдесет преграда от тръни. В някои метрополии на „цивилизацията“ бях виждал бедняшки квартали, в които съществуваха и по-ужасни условия на живот. Въпреки това не ми беше ясно как тези туземци в Африка могат да живеят тъй радостно и щастливо.

* * *

За мене се грижеха все още денем и нощем. В началото с тази задача се бяха нагърбили по-възрастните жени, а после компания ми правеха двете млади момичета от селото. Направих им малки подаръци — ръчно огледало, ножичка, няколко игли за шев и други подобни, без да размисля до какво щеше да доведе това. Много скоро забелязах, че не беше само благодарността, която караше момичетата да отгатват по очите ми и да изпълняват всяко мое желание.

Пресметнах, че бяха изминали вероятно пет или шест дни, откакто бях напуснал сала. Живеех с тези туземци, хранех се с тях и спях с тях. Дните просто летяха. Лягахме си, щом се стъмнеше, и ставахме сутрин със слънцето. Туземците ме намираха пленителен и аз ги намирах пленителни. Можехме с часове да седим на земята на сянка и взаимно да се наблюдаваме. Очите на мъжете и жените бяха дълбоки. Не се движехме и не говорехме. Беше като сън наяве. Изглежда, всички очаквахме някакво чудо. Но никой не изпитваше разочарование от това, че не се случваше нищо необичайно. Слънцето печеше силно. Чувствуваше се лек ветрец. Някакво животно се беше хванало в капана. Имахме какво да ядем. Нямаше причина да се грижим за утрешния ден. Наблизо играеха маймуни. Цвъртяха птици. Струваше ми се, че по света вече въобще не съществува мъка.

Най-странното обаче беше, че бях загубил всяка представа за времето. То изобщо не играеше никаква роля. Какво беше един час? Една седмица? Месец, година? Учудвах се, че има хора, които не могат да съществуват без програма, без календар-бележник. Стана ми ясно колко малко значение би имал животът ми на този свят в случай, че останех сред туземците. Никой у дома нямаше да научи никога за това и едва ли някой би ме съжалил. Ако останех тук, можех да живея щастливо. Хората, изглежда, ме обикнаха и без да ме познават, без да бяха видели паспорта ми, без да знаеха откъде идвах и какво възнамерявах да правя.

Една вечер имаше малък празник. Той беше по-различен от всички туземни празници, на които бях присъствувал в Африка. След храна мъжете се събраха около малкия лагерен огън. Поканиха ме да седна при тях. Кратуна с медовина преминаваше от човек на човек. Един от туземците тихо барабанеше по миниатюрна тарамбука и от време на време всички пееха тихо, с дълбоки, престорени гласове.

Жените и децата седяха настрани. Те също пиеха нещо. Нямаше танци, смехове, никаква особена програма или други развлечения. Въпреки това беше празник и аз се чувствувах повече у дома си, отколкото на почти всички празници в Европа, в които бях участвувал. За два часа изпих около половин дузина глътки медовина. Не знаех дали беше виновен алкохолът или моето състояние — но ми се приспа и трябваше да си легна.

През нощта се събудих и вече не можах да заспя. Знаех, че се налага да взема решение. Или трябваше завинаги да остана тук, или трябваше, колкото е възможно по-скоро, да се махна. Не можех да протакам решението си — тази вечер старейшината ми бе предложил да взема едно от двете момичета за жена.

Не може да изпробваш съвместния живот с туземци, колкото ти е угодно, и да се откажеш от него, когато вече не ти отърва. В най-късо време моят живот би се преплел най-тясно с живота на тези деветнадесет души. Тогава може би щеше да бъде много късно. Ако останех и един ден разберех, че въпреки всичко не мога да издържа, избраният от мене „свободен живот“ щеше да се превърне в затвор.

На следната утрин извадих багажа си и избрах онова, което щях да взема със себе си. Събраха се около двадесет и пет килограма. Остатъка разпределих между туземците. Подарих им дрехите си, освен две ризи и един ковбойски панталон. Те приеха подаръците, но след първоначалното въодушевление, че за първи път в своя живот имаха възможност да изпробват дрехи, ги сгънаха и прибраха. Те разбраха значението на моите приготовления. Туземците не очакваха награда — не ми бяха спасили живота, за да спечелят пари. Те ме наблюдаваха и обсъждаха нещо помежду си. Изглеждаха разочаровани. Те не можеха да разберат защо исках да ги напусна. Бяха ми предложили всичко. И всичко, което имаха, деляха с мене. Бяха ми предоставили колиба, предложили ми бяха жена. Те желаеха аз да остана.

Късно следобед старейшината ми обясни чрез езика на жестовете, че ще ми даде двете мулета и двама водачи, които да ме съпроводят в направлението, което бях посочил — на изток.

Те не можаха да разберат мислите ми, когато им казах:

— Адис Абеба, Дебра Маркос.

Но те разбраха:

— Рас! Рас Хайле Селасие!

Главатарят ми направи един великолепен подарък — лъвски нокът, обкован със сребро. При този случай той ми говори нещо, което не разбрах. Рано вечерта легнах да спя. Още преди изгрев слънце бях събуден от двама мъже, които ме подканиха да се облека и да се приготвя. Багажът ми беше вече отвън. Двете мулета бяха с юзди — едното с дървено седло за мен, а другото със самар за багажа ми, за провизии и вода. Нещата ми бяха опаковани в четири кожени чувала. За момент се поколебах и размислих как да проверя не липсваше ли нещо от нещата, които бях заделил да взема със себе си: златото, фотоапарата, филмите, дневника…

 

 

Но когато погледнах в очите хората, които ме бяха заобиколили и които бяха направили толкова много за мен, се засрамих от своите мисли. Те положително не бяха взели нищо от моите вещи. Та преди време те ги бяха изнесли от реката до селото, без да задържат за себе си и най-малката дреболия. Не бяха опаковани само моята пушка, патрондашът и ножът ми. Исках през време на пътуването тези неща да ми бъдат под ръка.

Всички туземци се бяха събрали да ме видят още веднъж. Двамата мъже, които трябваше да дойдат с мен, държаха вече мулетата за поводите. Останалите седяха на земята и рисуваха фигури в праха, дялкаха късчета дърво или точеха остриетата на своите копия. Очевидно те избягваха да ме гледат и да показват чувствата си. Жените бяха също така плахи и въздържани и уж случайно поглеждаха към мен. Всички те проявяваха най-голям интерес към ноктите на ръцете си или към подгъвите на своите кърпи-шамаси, някои даже и към стените на своите колиби. Всички се опитваха да не проявяват своите симпатии или интерес. Хрумна ми едно неподходящо, но сполучливо сравнение: едно куче, което по-рано бях притежавал, се държеше съвсем подобно на тези туземци. Когато имах намерение да изляза, то чувствуваше и знаеше точно дали щях да го взема със себе си или не. В първия случай то лаеше, скачаше наоколо и тичаше към вратата, за да излезе първо навън. Обратно — трябваше ли да си стои в къщи, то мълчаливо изчезваше в някой ъгъл, без да се обръща, или пропълзяваше под масата и се занимаваше напрегнато с лапите си, за да изглежда незаинтересовано. То не ми обръщаше внимание.

Туземците се държаха точно така. Само двама мъже дойдоха при мен и ми казаха нещо. Говореха на своя език и знаеха, че нищо няма да разбера. Подадоха ми храна в две кошници, изплетени от трева. После дойде старейшината и също се обърна към мене. Те не познаваха нашия обичай на ръкостискане. Само докосваха рамото ми с дясната си ръка.

Главатарят се обърна и последва останалите. Жените и децата бяха вече изчезнали в своите колиби.

Сбогуването беше толкова рязко, че преди още да тръгна, аз се почувствувах чужд. Туземците се бяха отдръпнали от мен и ме бяха изключили от своето общество. Те знаеха, че нямаше повече да ме видят.

Нямаше преход между оставането и заминаването…

Яхнах мулето.

Двамата водачи вървяха пред мен по хълма надолу — срещу изгряващото слънце.