Куно С. Щойбен
Към златните извори на фараоните (7)

7

Горният Син Нил има наклон от хиляда и двеста до хиляда и четиристотин метра в продължение на петстотин мили. Това е разстоянието между езерото Тана и суданската граница. През първите седмици не срещах толкова много водопади и бързеи, както очаквах. Но колкото по-нататък отивах, толкова по-големи ставаха трудностите. На два пъти ми се наложи да разглобявам сала и да пренасям едно по едно стеблата край непроходими водопади. Под тях отново ги свързвах и продължавах пътуването си.

Често трябваше да разтоварвам целия си багаж и да оставям сала, вързан на котвеното въже, сам да преплава опасните бързеи на реката. Когато стигнех място, където водата отново се успокояваше, завързвах сала край брега, връщах се четири-пет пъти назад и пренасях багажа. Затова разстоянията, които преминавах за един ден, бяха най-различни: понякога изминавах само петстотин метра, понякога двадесет и пет километра.

Няколко дни нямах късмет в лова и риболова и запасът ми от билтонг се свърши. Бях гладен. Обаче всичко беше като омагьосано: нито една риба не искаше да клъвне, а дивечът се плашеше. Когато минавах един завой на реката, видях няколко газели да изчезват в храсталака. Веднага се насочих към брега. И макар да пропълзях извънредно предпазливо към тях, те ме подушиха и побягнаха далеч от реката. Газелите се спряха на един хълм, обрасъл с гъсти храсти. Реших да го заобиколя, за да мина срещу вятъра, и така отново да приближа до тях. Аз действително успях да ги изпреваря, като през цялото време не откъсвах поглед от газелата, застанала на върха на една скала. Но когато се приближих, всички животни като че ли потънаха в земята. Кръстосвах хълма насам и натам през трънливите храсти, но не можах да намеря и следа от тях. Тази гонитба продължи около час и половина. Чувствувах се толкова изморен и изтощен, че преди да се върна към реката, реших първо да си почина. Полегнах в коритото на пресъхналия поток в подножието на хълма, в сянката на надвесена скала. Протегнах се унило. Трябваше да призная, че не се чувствувах добре. Бях ужасно отслабнал след последния тежък, току-що преминал пристъп на малария, при който изразходвах почти всичките си запаси хинин. Останали ми бяха само единадесет патрона, а наблизо, изглежда, имаше туземци. Преди два дни видях няколко стълба дим, които се виеха над една тераса от лявата страна на реката. Струваше ми се, че нямам големи изгледи да се измъкна със здрава кожа от каньона. Щяха да ме пипнат или туземците, или крокодилите. Не знаех кои да предпочета. Надявах се обаче, че така или иначе всичко ще свърши бързо — бързо и без болка. Може би в крайна сметка крокодилите все пак бяха за предпочитане…

Играех си с пясъка, в който лежех. Шепа след шепа го оставях да изтича през пръстите ми. Просто не можех да намеря сили да стана и да се върна при сала. Изведнъж видях в пясъка едно камъче, което, макар и да не лъщеше, имаше цвета на злато. Посегнах, но не можах да го достигна. Камъчето се намираше малко по-далече, а аз бях доста уморен и безразличен, за да направя по-голямо усилие. Но продължавах да го разглеждам.

Едва след няколко секунди разбрах значението на онова, което виждах. Просветна ми като през мъгла. Почувствувах как пот изби по цялото ми тяло. Търках очите си. Струваше ми се, като че ли някой се е скрил зад гърба ми, като че ли някой искаше да ме постави на изпитание. Огледах се. Бях сам. Най-сетне запълзях на четири крака към камъчето и го вдигнах.

Злато?

Да, беше злато! Без никакво съмнение!

Не можех да повярвам. Претеглих късчето на ръка — за големината си беше тежко. Извадих ножа си и с върха му зачовърках в метала. Той беше доста мек и под горния матов слой блестеше.

Страхувах се! Страхувах се от това, че всичко можеше да се окаже сън. Или пък плод на трескавата ми фантазия. Стиснах здраво камъчето в ръка от страх, че изведнъж може да се превърне в нищо. Бях се занимавал някога във финландска Лапландия с промиване на злато. Наистина това беше преди две или три години, но аз още си спомнях много добре как изглежда промито злато и как трябваше да го търся. Парчето, което държех в ръката си, имаше приблизително формата и големината на фъстък. Умората ми се изпари. Като трескав започнах да пълзя наоколо и да търся други златни зърна. Съвсем близо до мястото, където лежеше първото късче, намерих още няколко по-малки и след това видях, че навсякъде в коритото имаше злато. Едро колкото песъчинки. Съблякох ризата си и нагребах с двете си ръце толкова пясък, колкото можех да нося. Пренесох товара до реката, взех тигана и започнах да промивам пясъка край брега.

По времето, когато промивах злато в Лапландия, разполагах с безупречно, оригинално съоръжение: корита от различни големини и форми, пипети, лъжички и прочее. Сега разполагах само с един плитък ламаринен тиган. Твърде скоро разбрах, че е доста трудно и че се губи много време за промиването на златния прах от пясъка. Затова започнах да избирам само най-едрите златни зърна от тигана, а останалото хвърлях. Веднага, щом промих пясъка, побързах отново към потока. Отначало се върнах на старото място с намерение да взема пак един товар пясък, но след това реших да действувам другояче. Продължих нагоре по коритото на потока, като на всеки петдесет метра проверявах пясъка. Навсякъде намирах следи от злато. Едва след две мили следите прекъснаха. Обърнах се и тръгнах надолу, като пак на всеки петдесет метра вземах проби: процентът на златото в пясъка ставаше все по-малък.

Колкото повече приближавах към страничната долина и каньона, толкова по-малко злато намирах. Чак когато изкачвах за трети път коритото на потока, забелязах, че всичкото злато по всяка вероятност беше довлечено от няколко съвсем малки вадички. Те изтичаха от един и същ планински масив и имаха вода само в разгара на дъждовния период.

Междувременно беше станало късно. Върнах се с втори товар пясък при реката. Опнах палатката си, промих пясъка при последната светлина на здрача и си легнах.

През тази нощ спах лошо и сънувах много. Веднъж почти се събудих напълно объркан: насън бях видял някакъв невъобразимо богат златен залеж. Където и да разриех пясъка в коритото на потока, навсякъде се показваше пласт злато. Истинско, чисто злато. Беше като кошмар. Вдигах камъни — и те бяха от злато. Преобръщах скали — също от злато. Тичах като луд наоколо. Навсякъде, където се обърнех, не намирах нищо друго, освен злато. Налегна ме отчаяние. Погледнах към една стръмна, висока скала — злато! Бях открил злато. Но много злато! Извънредно много! Ако всичкото се появеше на световния пазар, цената му щеше да спадне безкрайно. То нямаше да бъде по-ценно от оловото или медта, или кой и да е друг метал.

Когато открих, че всичко беше само сън, почувствувах голямо облекчение. Но тогава се сетих, че наистина бях промивал злато. Лежах спокойно известно време, като се опитвах да възпроизведа събитията от изминалия ден. Да, аз бях намерил злато, бях го промивал и както сега си спомних, го бях събирал в едно шише. Колебливо посегнах в тъмното. Вече не вярвах, че шишето съществува. Всичко ми се струваше чиста фантазия. Но тогава го взех и чух как златните зрънца се удряха в стъклото. Потърсих кибрит и запалих една клечка. Взирах се в шишето, докато огънят ми опари пръстите.

Може ли в будно състояние да се сънува?

Беше нощ, но полянката пред палатката блестеше на лунните лъчи. Издатините по стените на каньона, храстите и дърветата се открояваха с чудна яснота на тъмния фон. Лунната светлина изглеждаше така осезаема и плътна, та човек имаше чувството, че може да я пипне. Тя падаше на снопове върху скалите и храсталаците наоколо. Облякох се, взех пушката си и излязох навън. Реката събираше светлината върху своите къдрици и създаваше впечатлението, че блестят милиони пръснати диаманти. Мъртва тишина. Никакъв глас на птица, никакъв повей, никакво ромолене на вода. Вървях през лунната светлина като през ледена огнена мъгла.

Не мога вече да си спомня какво всъщност очаквах да намеря отвън и защо се върнах среднощ при потока. Нямаше нищо за гледане. Пресъхналото корито приличаше на всяко друго. Катерех се по скали и се провирах през храсталаци. Най-сетне легнах на пясъка под малката издатина на скалата, където почивах предния ден, чувствувайки се съсипан и отчаян, и където намерих голямото късче злато.

Изведнъж започнах да разбирам пълното значение на своето откритие. Също и възможностите, които то ми предлагаше.

В своя живот досега не беше ставало нужда да се грижа за пари, защото винаги — или почти винаги — разполагах с толкова, колкото в момента ми бяха необходими. А претенциите ми не бяха големи. Освен това бях израсъл в среда, в която никога не можех да разбера какво значи да се бориш за своето препитание. Когато напуснах дома си и без всякаква финансова поддръжка от страна на родителите ми или на който и да било тръгнах да пътувам по света, гледах на своята издръжка като на нещо, което е по-добре да предоставя на провидението. И макар обикновено провидението да беше добро, много добро към мен, аз все пак винаги бях зависим от парите.

 

 

А сега, с това злато…

Опиянен от него, аз мислех как отсега нататък винаги ще съм в състояние напълно свободно и независимо да отида навсякъде, където желая, когато желая, както желая.

Щях да замина за една или две години за Индия. После щях да си купя в Скандинавия една десетметрова платноходка и щях да обиколя с нея целия свят…

Щях да се запозная с всички кътища на земята, които винаги съм искал да видя: Арктика и Япония. Огнена земя, западния бряг на Аляска и Нова Зеландия…

Играех си отново с пясъка, пусках го да се ръси между пръстите ми и ковях планове…

* * *

Изведнъж се сетих: някога бях чел в една книга от Емил Лудвиг за Синия Нил, че на времето си Етиопия е била главният извор на злато за египетските династии. Днес египтолозите знаят доста точно колко златни мини е имало тогава в Етиопия и по колко злато е давала всяка една от тях. Но самите мини те не успяха да открият. Известно им е само, че златните залежи и мините са се намирали в близост до Горни Сини Нил. Фараоните могли да строят величествени пирамиди с тайни, скрити входове и били истински майстори на лабиринтната архитектура. Но по какъв начин бяха успели да заличат напълно следите към десетки мини, така че те и до днес още не могат да бъдат открити? Какво се е случило с хората? Какво е станало с работниците, робите, които са работили в златните мини? Как са ги накарали да мълчат? Каква е била съдбата на туземците от близката околност, когато годините на египетската окупация са изтекли и войските са били изтеглени? Та туземците, които са живели в тази област, не може да не са знаели за мините! Къде са изчезнали? За това няма нито писмени, нито устни предания. Защо?

През последните столетия цяла редица официални и неофициални експедиции и отделни авантюристи непрекъснато претърсваха страната, без да открият нещо, което да си струва труда, опасностите или жертвите. Многократно бяха правени опити да се навлезе в каньона откъм Судан и да се напредне срещу течението на Нил. Никоя от тези експедиции, освен тия, които още в първите дни се отказваха от пътешествието, не се завърна. Малцина от авантюристите спасяваха живота си.

Аз размишлявах: ако тука наистина имаше толкова злато, както изглеждаше, вероятно беше мините да са съвсем наблизо. И ако археолозите и египтолозите имаха право — тези залежи трябваше да са извънредно богати.

Възнамерявах да остана тук две или три седмици, за да изследвам околността. Ако през това време само по няколко часа на ден промивах злато, то все пак щеше да бъде достатъчно, за да мога да финансирам собствена експедиция, да се върна тук с научни работници и точно да изучим залежите.

Над реката запълзяха черни сенки — месецът клонеше зад ръба на каньона. Скочих и тръгнах обратно към палатката.

* * *

На следната утрин се чувствувах слаб и разбит. Сетих се, че от двадесет часа не бях сложил хапка в уста. Заради златото въобще не бях помислил за ядене. Всичките ми хранителни запаси, които още притежавах, бяха една шепа ориз. Запалих огън и сварих ориза с речна вода. След тази закуска, която обогатих с една профилактична доза хинин, заредих пушката си и тикнах два патрона в патрондаша. Другите седем патрона оставих в палатката. Срещу всеки един от тях трябваше да получа колкото може повече месо. Бях се отнасял извънредно пестеливо с мунициите, след като в началото на пътуването половината от моя запас беше попаднал в ръцете на туземците. Но оттогава аз два пъти бях падал в реката, и двата пъти с по дузина патрони в патрондаша!

Нямах сполука и с въдичарските си влакна. Те се късаха толкова често, че сега ми бяха останали само две по десет метра. Не можех да рискувам да ловя риба в открита вода, където реката беше широка и дълбока. Ако се хванеше едра риба, тя можеше още при първия си опит за бягство да скъса влакното. Затова сега мятах въдицата само в тесни странични ръкави, където можех с късите си корди да държа под контрол всяка риба.

На това място каньонът беше сравнително тесен, реката — дълбока и бърза. Не исках да поставям на карта съдбата на последните си метри влакно и затова заложих половин дузина примки по една добре утъпкана от диви животни пътека. Въпреки че слънцето вече се беше изкачило високо, сновех край брега с пушка в ръка, за да открия нещо за обед. Местността приличаше на хубаво ловно поле. В тинята край брега видях много следи, но през следващите два-три часа на мушката ми не попадна нищо, което да си струваше един патрон. Приказната страна на златото приличаше на изоставена, на мъртва. Може би тук, долу, туземците идваха често на лов…

Когато се връщах, чух далеч от другия бряг на реката да тръби слон. Никъде досега по Синия Нил не бях срещал слонове. Този беше първият и последният, когото чух. Звучеше като предупредителен сигнал. Друго нищо не се чуваше и не се виждаше. В реката нямаше даже и крокодили. Бях сам. Никого нямаше наблизо, никого нямаше в каньона, никого в целия този огромен първичен свят.

В тревата край палатката намерих една доста голяма змия, която, без да съдя по цвета й, приличаше на питон. Хвърлих един камък, улучих я в главата, скочих към нея, притиснах главата й към земята и я разбих с приклада на пушката. Действувах напълно инстинктивно. Бях гладен. Смъкнах кожата на змията, изкормих я и нарязах тялото й на резени. Събрах дърва, взех тигана, който бях използувал за промиване на злато, и изпекох месото, което все още помръдваше конвулсивно от топлината. Нямах никаква мазнина, нямах сол, нямах подправки — но аз жадно гълтах „котлетите“, докато не остана нито един. Остатъка от деня прекарах в носене и промиване на пясък. За вечеря пак нямаше нищо. Питах се какво ще правя, ако и през следващите дни не ми се удаде да убия нещо. Но не стигнах до никакво решение. Бях толкова уморен, че заспах в момента, в който легнах.

* * *

През следващите дни не настъпи някаква промяна. Пропуснах възможността да убия една голяма брадавична свиня. Примките ми останаха непокътнати. Подведох се да ловя риба и действително хванах една. Обаче при втория опит влакното се скъса. Заложих стръв за диви свини: гръбнака, костите и вътрешностите на уловената риба. Знаех, че свините не могат да не забележат тези лакомства, стига само да минат достатъчно близо. Във вътрешностите скрих осем въдичарски куки, всяка от които вързах за плачевните остатъци от найлоновото влакно: влакното пък привързах към едно парче дърво. Всичко това оставих на петдесет метра от палатката — на първата малка полянка. Ако някоя свиня погълнеше куките, тя несъмнено щеше да вдигне достатъчно шум, за да ме събуди. Тогава щях да я подгоня. Влачещото се след нея парче дърво трябваше така да спира бягащото животно, че да мога да го догоня и убия съвсем отблизо. Един патрон трябваше да стигне, трябваше да стигне!

Тъкмо бях легнал в палатката, когато чух наблизо нещо да квичи. Идваше откъм направлението, където бях заложил стръвта. Не можеше да бъде свиня. Припълзях наблизо с готова за стрелба пушка и намерих на въдицата един ихневмон — плъхоподобно, голямо колкото лисица животно. Убих го, одрах кожата му и го изядох следващото утро на закуска. Тъй като повечето грабливи животни имат трихини, разрязах месото на малки парчета, пекох го повече от обикновено и на края го сварих. Макар месото да се пече дълго и на силен огън, така че всъщност можеше да се окачестви като прегоряло, то още имаше отвратително силен вкус на дивеч и пикоч. През този ден убих и два по-големи гущера. За голяма моя изненада те, противно на очакванията ми, бяха доста вкусни. Следобед една чапла погълна вътрешностите на гущерите, в които отново бях поставил куки. След като я оскубах и отсякох дългите й тънки крака и шията, тя заприлича на коледна пуйка.

Ловът, готвенето и яденето отнемаха дневно най-малко три часа, но рядко се засищах. Осъзнавах иронията на положението, в което се намирах всеки път, когато поглеждах събраното в шишето злато. За няколко минути само можех да промия достатъчно злато, за да съм в състояние да заплатя един великолепен обед с осем блюда във всеки луксозен ресторант по света. Но тук златото не ми помагаше. Колкото и да имах от него — фактът, че постепенно умирах от глад, не се променяше.

* * *

В началото носех безразборно пясък от коритото на потока и го промивах в реката. След два дни вече избирах пясък само от най-богатите „гнезда“ — от пукнатините под плоските и гладки скали, от издълбаните и проядени от водата коритца под малки водопади, от места зад каменни блокове, където през дъждовния период малките водовъртежи бяха отделили финия пясък от златото и по-едрите камъчета. На тези места се беше събрало повече злато. Един път намерих в малка цепнатина на едно скално корито, дълбоко около шестдесет сантиметра, злато и пясък в отношение, едно към четири. Случаят ми помогна да направя и друго откритие. Веднъж откъснах парче мъх от една седловина край брега на потока. Под него лежаха двете най-големи късчета самородно злато, които въобще намерих през цялото време. Като изтърсих мъха, паднаха още няколко по-малки парченца. В първия момент не можах да намеря обяснение. След като продължих да търся, открих под целия килим от мъх златни зърна и дребни кварцови камъчета. Допускам, че в малките и плитки седловини край коритото на потока и върху по-големите скални отломъци наводнението беше натрупало земя, пясък, кварц и злато. След спадането на водата отгоре им беше поникнал мъх и се беше вкоренил. Следващата година наводнението беше измило и отнесло земята и лекия пясък и в мъха бяха останали да висят като в мрежа само по-тежките камъчета и златото.

Да изтърсвам мъха беше моят най-любим иманярски метод, защото беше най-прост и най-плодоносен. Но за съжаление само след половин ден вече бях освободил всичкия мъх край потока от неговите съкровища.

* * *

Раната ми гноеше. Тя, умората от работата и едно леко, но непрекъснато разстройство бяха причините температурата ми отново да се повиши. Но аз останах. През следващите дни промиването на злато се превърна в чист навик. Изчезна възбудата, изчезна прелестта от необикновеното. Онова, което остана, беше само физическото усилие. Първоначалната омая премина. Понякога се учудвах защо не захвърля всичко и защо не се опитам колкото е възможно по-скоро да се измъкна от каньона. Това беше съвсем просто — трябваше само да натоваря нещата си върху сала и да се оставя да ме носи надолу по течението. Без каквото и да е въодушевление наблюдавах всекидневно увеличаващия се златен прах. С всеки път удължавах почивките между носенето на пясъка и промиването му. Понякога се улавях, че разговарям с пушката си като със стар приятел. Щом проумях какво означава това, обхвана ме паника.

 

 

— Златото изобщо няма да те пусне! — пророкувах си сам.

— Това място е проклето и ти не трябва да стоиш нито ден повече тук!

Но аз винаги намирах нови и нови предлози, за да не тръгна. Един път откривах сутрин по-лоши признаци на дизентерия, отколкото обикновено, друг път вечер попадах на ново „златно гнездо“, което считах, че трябва непременно да разработя, или пък — когато веднъж отдалеч забелязах три водни антилопи — си втълпих, че трябва поне да опитам да се сдобия с месо и да се подкрепя, преди да продължа пътуването. В действителност обаче аз бях много слаб и безразличен, за да мога да се приготвя за път. Нощем спях съвсем малко, макар винаги да бях много уморен. Всяко пращене в храстите около моята палатка и всеки по-особено звучащ птичи крясък ме плашеха. Туземци? Бяха ли ме открили? Винаги след това лежах дълго и се ослушвах. Наистина никога още не бях стрелял по тези места, но все пак беше възможно да съм проследен и сега туземците да се намират наблизо, за да припълзят към мен в подходящия момент.

* * *

Веднъж нощем запалих една от последните си цигари. Едва бях смукнал няколко пъти, когато чух силно пляскане в реката и рев на хипопотам. Изгасих цигарата, взех пушката, затворих палатката и запълзях към брега. Надявах се, че хипопотамите ще излязат на суша, за да се хранят. Сигурно беше възможно да убия някой от тях от най-близко разстояние. Куршумите за ловна пушка действуват като забранените патрони „дум-дум“. А моите куршуми бяха дори от по-голям калибър и с по-силен заряд. Един-единствен хипопотам би ми доставил толкова сушено месо и мазнина, че с тях бих преживял цял месец. Но не можах да открия никакъв хипопотам — животните бяха преминали или нагоре, или надолу по реката. След напразното търсене се върнах при палатката. Едва легнах и мравки ме покриха от глава до пети. Ухапванията им боляха като убождания с нажежени игли. Разтворих москитната мрежа, изскочих навън, бързо съблякох дрехите си и се завъргалях по земята с надежда да размажа термитите. Но даже когато разкъсвах телата им, те оставаха впити с клещите си в моята кожа. Запалих огън, за да изчистя от себе си нахалните насекоми и за да видя откъде бяха дошли. Мравките бяха големи и кафяви. Вътрешността на палатката гъмжеше от тях. Цигарата ми беше прогорила в гумения под на палатката дупка колкото стотинка. През тази малка дупка беше нахлула и армията на мравките. На няколко пъти направих отчаяни опити да отвоювам палатката си, но след многобройните нови ухапвания по цялото тяло трябваше да се призная за победен.

Болките ме подгониха към реката. Беше тъмно като в рог. Луната още не беше изгряла и студената светлина на звездите падаше призрачно върху околността. Дълбоката река беше мастиленочерна. С твърдото убеждение, че наоколо има крокодили, започнах да подражавам методите на павианите: когато маймуните отиват да пият или да се къпят край брега, те хвърлят камъни и шибат водата с дълги пръчки, за да уплашат крокодилите. Не се решавах да се потопя истински във водата и да се окъпя. Стоях на брега, само с единия крак във водата, готов винаги да отскоча, и се мокрех, за да изстудя горещата кожа. Минаха два часа, докато поотслабнат най-силните болки. Но те преминаха напълно едва през следващите два-три дена, след като измъкнах всички забити в месото ми клещи и глави на термити.

Когато се развидели, започнах да чистя палатката си. Беше хладно и взех ризата си, която при моето бягство бях захвърлил пред палатката. Лявата ми ръка още не беше влязла цяла в ръкава, когато усетих убождане и бързо увеличаваща се болка. Смъкнах отново ризата си. На земята падна един скорпион. Той беше много малък, но отровата му в никакъв случай не съответствуваше на неговия ръст. Първоначално исках да обгоря убоденото място. Но за да нагорещя острието на ножа, трябваше да запаля огън, а това би отнело много време. Един дълбок разрез напряко през убоденото щеше да бъде достатъчен. Само след петнадесет секунди изтичащата кръв изми отровата от раната. Болките обаче продължаваха и половин час по-късно отокът около мястото на убождането се беше разпрострял по цялата ръка от лакътя нагоре. Зави ми се свят — трябваше да легна. Скоро отокът изпълни цялата ямка под мишницата ми. Забелязах леки признаци на парализа в лявата половина на тялото си. Изглежда, като че ли всичко се беше обявило срещу мен, като че ли моят край настъпваше безвъзвратно.

Сетих се за предупреждението на един възрастен германец, който беше прекарал живота си в Източна Африка и Етиопия:

— Синият Нил няма доброволно да разкрие своите тайни и богатства. Той има всички възможности да се отбранява срещу нашествениците. Той се охранява също така добре, както митологическият подземен свят на гърците. Като почнем от огромните гущери-дракони и стигнем до най-малките насекоми — всички те са готови да те погубят…

Почти винаги в джунглата онова, което те поваля, е неочакваното! Да, най-неочакваното…

Само героите от филми и приключенски книги биват разкъсвани от лъвове, смазвани от слонове или прегазвани от разярени биволи. В действителност много по-вероятно е да те убият микроби, които разяждат червата в живото ти тяло. Или пък се одраскаш на един бодил и да умреш от отравяне на кръвта. Или от ухапването на един въшлив павиан. Или от убождането на някакъв смешно малък скорпион, вмъкнал се в твоята риза.

Нямах никакви лекарства, с които можех да си помогна. Следователно не ми оставаше нищо друго, освен да легна и да чакам. Мислех за Европа и за живота там. Струваше ми се нещо отдавна минало, някакъв призрачен сън и всекидневната непрекъсната работа, и постоянното, апатично еднообразие на хората. Всички тъпчат на едно място и въпреки това всеки тича по собствените си работи…

Почти не вярвах вече, че такъв живот изобщо съществува. Изведнъж ме завладя ужас: дали аз все още наистина живеех? Може би бях тежко болен и бълнувах. Може би всичко това беше глупава самоизмама, породена от трескавото ми състояние… Може би аз въобще не бях промивал злато, а все още лежах в безсъзнание в палатката, ранен от туземците. В нападението им не можех да се съмнявам — загноялата рана в лявата ми страна беше едно болезнено доказателство!

Или аз изобщо не бях вече жив? Или се намирах само в някакъв вид трайна хипноза, или бях изпаднал в транс?

Беше слънчев ден. Размишлявах дали обърканите ми мисли не са първите признаци на лудостта. Не намирах отговор. След малко заспах. Когато по-късно се събудих, имах висока температура. Отново отидох до реката, измих се и заложих последната си въдица.

Вече не водех редовно дневника си. Днес — не зная точно дали на шестия, седмия или осмия ден, след като почнах да промивам злато — чух вечерно време барабани. Първоначално не можах да разбера дали не си въобразявам това. Но думкането продължи. За късо време чух даже да се пее. Беше някакво монотонно пеене в непозната тоналност и със своеобразен ритъм. Макар напорите на вятъра да прекъсваха пението, то не можеше да се отрече. Същия следобед, за първи път по тези места бях стрелял с пушката си и убих две токачки. Туземците сигурно бяха чули изстрела. Не можеше те да са много далече: допусках, че се бяха разположили някъде на първата тераса. Вероятно не бяха успели да се спуснат долу в каньона на дневна светлина и сега възнамеряваха да прекарат нощта там, където ги беше сварила тъмнината. На следното утро те сигурно щяха да ме открият бързо. Но защо пееха? Защо биеха барабаните? Искаха да ме предупредят ли, или идваха с мирни намерения? Или пък бяха толкова сигурни, че не мога вече да им убягна? Може би празнуваха в аванс?

Трябва да беше около десет часа вечерта, когато прибрах нещата си. Сгънах палатката и в тъмнината пренесох всичко на сала. При разузнаването на местността през втория ден от моето пристигане бях видял, че на два и половина километра надолу по течението голям бързей прегражда реката. Реших веднага, щом изгрее луната, да доплувам до него със сала. Исках да го закотвя малко преди бързея, при зазоряване да разуча най-добрия път за преминаване, незабавно да премина и после да продължа пътуването. Исках да съм изминал колкото може повече километри, преди туземците да открият мястото на моя лагер. Приклекнах зад един храст на брега до сала, държех пушката готова за стрелба и зачаках да изгрее луната.

Сигурен съм, че щях да дам с голяма радост всичкото си злато само ако имаше някаква възможност някой или нещо да ме придвижи десет мили надолу по реката.